Ян Мартел
Животът на Пи (63)

Глава 62

Тази нощ спах на пресекулки. Малко преди изгрев-слънце се отказах от опитите да заспя отново и се подпрях на лакът. Първото, което видях, беше тигър. Ричард Паркър нервничеше. Ръмжеше, сумтеше и ходеше напред-назад. Гледката беше внушителна. Опитах се да анализирам ситуацията. Не можеше да е гладен. Поне не опасно гладен. Дали не беше жаден? Езикът се показваше от устата му, но само от време на време, животното не дишаше тежко. А и коремът и лапите му бяха още мокри. Не толкова обаче, че да капе вода от тях. Вероятно локвата на дъното беше почти пресъхнала. Скоро Ричард Паркър щеше да ожаднее.

Погледнах към небето. Слоят облаци се бе разсеял. С изключение на няколко струйки дим на хоризонта, небето беше ясно. Задаваше се поредният горещ сух ден. Морето помръдваше като в летаргия, сякаш вече уморено от предстоящата жега.

Опрях гръб в мачтата и се замислих за общия ни проблем. Бисквитите и риболовните принадлежности ни осигуряваха прехраната. Затруднението идваше от недостига на вода. Всичко опираше до онова, което бе в изобилие около нас, но беше солено. Вероятно бих могъл да смеся малко морска вода със сладка вода за Ричард Паркър, но първо трябваше да намеря сладка вода. Кутиите вода нямаше да стигнат дълго и за двамата — всъщност свидеше ми се да разделя и една с него, — а беше глупаво да разчитам на дъждовете.

Слънчевите дестилатори бяха единственият възможен източник на питейна вода. Аз се отнасях с подозрение към тях. Те бяха в морето от два дни. Забелязах, че въздухът в един от конусите е спаднал. Дръпнах въжето, за да го огледам. Надух го наново. Без особени очаквания бръкнах под водата за торбичката на дестилатора, съединена с кръглия плаващ контейнер. Пръстите ми напипаха нещо неочаквано заоблено. По тялото ми пробягаха тръпки на вълнение. Аз се овладях. Беше напълно възможно в торбичката да е проникнала морска вода. Откачих я и като следвах инструкциите, я свалих по-надолу и наклоних дестилатора, за да може и последната вода, останала в конуса, да изтече в нея. Затворих двете малки кранчета, които изтичаха в торбичката, отделих я от дестилатора и я извадих от водата. Тя имаше правоъгълна форма и беше направена от плътен мек жълт найлон с мерителни деления от едната страна. Опитах водата на вкус. Отново я опитах. Беше безсолна.

— Моя чудна морска краво! — възкликнах аз към слънчевия дестилатор. — Колко мляко даде, и какво! Такова вкусно мляко! Трябва да отбележа, че има лек вкус на гума, но аз не се оплаквам. Гледай, виж как ще пия!

Пресуших торбичката. Тя беше с вместимост един литър и бе пълна почти догоре. След кратка въздишка на задоволство аз отново закачих торбичката за дестилатора. Проверих другите дестилатори. Вимето на всеки един от тях беше също толкова тежко. Аз издоих прясното мляко — близо осем литра — в кофата за риба. Тези технически съоръжения мигновено ми станаха също толкова скъпи, колкото е добитъкът за фермера. Наистина, наредени в нестройна дъга на морската повърхност, те почти приличаха на крави, които пасат из полето. Аз се грижех да задоволя нуждите им, като следях във всеки да има достатъчно морска вода и конусите и контейнерите да бъдат надути колкото е необходимо.

След като долях малко морска вода в кофата, аз я оставих на страничната пейка точно до ръба на брезента. В края на хладните утринни часове Ричард Паркър се беше настанил на сянка под него. Аз вързах кофата към борда на лодката с помощта на въже и куките на брезента. Предпазливо надникнах над планшира. Той лежеше на една страна. Бърлогата му представляваше отвратителна гледка. Огризките от труповете бяха струпани на едно място — гротескна купчина от разлагащи се животински останки. Успях да различа крак или два, няколко парчета от туловища, части от глава, множество кости. Наоколо имаше разпилени крила от летящи риби.

Разрязах една летяща риба и хвърлих парче от нея на страничната пейка. След като бях взел от шкафчето всичко необходимо за деня, преди да тръгна, аз метнах още едно парче точно под носа на Ричард Паркър. Това предизвика очаквания ефект. Докато се отдалечавах, видях как той излезе изпод брезента да вземе парчето риба. Обърна глава и забеляза другото парче заедно с непознатия предмет до него. Надигна се. Надвеси огромната си глава над кофата. Уплаших се, че ще я преобърне. Не стана така. Пъхна муцуна в нея, като едва не се заклещи, и започна да лочи от водата. Съвсем скоро кофата се заклати и езикът му задраска на сухо. Когато Ричард Паркър вдигна глава, аз го погледнах нахално право в очите и надух няколко пъти свирката. Той се скри под брезента.

Хрумна ми, че с всеки изминал ден лодката все повече заприличва на клетка в зоологическа градина: Ричард Паркър имаше своето място на закрито за спане и почивка, запаси от храна, наблюдателен пост, а сега и ров с вода.

Температурата се покачи. Жегата стана непоносима. Останалата част от деня аз прекарах на сянка под навеса, където лових риба. Изглежда, че с онази първа златна риба ме беше споходил късметът на начинаещия. Този ден не улових нищо — нито сутринта, нито дори късния следобед, когато океанските обитатели се оживяват. Появи се костенурка, този път от друг вид, зелена морска костенурка, по-едра и с по-гладка коруба, но все така любопитна по същия съзерцателен начин. Не направих нищо, за да я уловя, но се замислих, че би трябвало.

Единственото хубаво нещо в този горещ ден беше гледката, която представляваха слънчевите дестилатори. Всеки конус беше покрит с кондензирани капчици и вадички от вътрешната страна.

Денят свърши. Пресметнах, че на следващата сутрин ще стане една седмица, откакто „Цимцум“ потъна.