Ян Мартел
Животът на Пи (55)

Глава 54

Цяла нощ валя. Аз я прекарах в ужасно безсъние. Беше шумно. Дъждът барабанеше по контейнера за събиране на вода и от всички страни, сякаш иззад мрака, се чуваше съскане, като че ли се намирах сред гнездо на ядосани змии. Променливият вятър обръщаше посоката на дъждовните капки, така че отделни части от тялото ми тъкмо започваха да изсъхват и да се затоплят и после отново подгизваха. Аз местех контейнера за дъждовна вода и след минути неприятно се изненадвах, когато посоката на вятъра отново се променяше. Опитвах се да запазя поне гърдите си топли и сухи — там бях скътал наръчника за оцеляване, — но влагата се разпростираше с безмилостно упорство. През цялата нощ треперих от студ. Непрекъснато се тревожех, че салът ще се разпадне, че възлите, които ме свързват с лодката, няма да издържат, че ще ме нападне акула. Постоянно ги проверявах пипнешком, като се мъчех да разгадая състоянието им, тъй както слепец чете Брайлово писмо.

С напредването на нощта дъждът се усилваше, а морето ставаше все по-бурно. Въжето към лодката се обтягаше по-рязко отпреди, люлеенето беше по-силно и неравномерно. Салът продължаваше да се държи на повърхността, като се надигаше с всяка вълна, но нямаше борд и водата минаваше безпрепятствено през него, обливаше ме, както речна вода мие камък. Морската вода беше по-топла от дъждовната, но през тази нощ нито частица от мен не остана суха.

Поне имах какво да пия. Не бях особено жаден, но се насилвах да пия. Контейнерът за дъждовна вода приличаше на разтворен чадър, обърнат наопаки от вятъра. Дъждът се стичаше в центъра, където имаше дупка. Тя беше свързана с торбичка от плътен прозрачен найлон посредством гумена тръбичка. Отначало водата имаше вкус на гума, но дъждът бързо изплакна контейнера и вкусът й се подобри.

През тези дълги, студени, мрачни часове, когато невидимият дъжд барабанеше оглушително, а морето съскаше, беснееше и ме подхвърляше като сламка, една-едничка мисъл ме занимаваше: мисълта за Ричард Паркър. Аз кроях всевъзможни планове да се отърва от него и да завладея спасителната лодка.

План номер едно: да го бутна от лодката. Какво щях да спечеля от това? Дори ако успеех да избутам през борда живо кръвожадно животно с тегло двеста килограма, тигрите са отлични плувци. В Сандарбан има свидетелства за тигри, преплували десет километра в открито бурно море. Ако неочаквано се намереше във водата, Ричард Паркър с лекота щеше да доплува до лодката, да се изкатери на борда и да ме накара да платя за предателството си.

План номер две: да го убия с шестте ампули морфин. Но нямах представа как ще му се отразят. Дали щяха да стигнат, за да го умъртвя? И как точно щях да вкарам морфина в тялото му? Бегло си представях, че може би ще го изненадам за миг, точно както някога са изненадали майка му, за да я заловят — но изненадата да му държи толкова дълго, че да му направя шест последователни инжекции… Невъзможно. Можех единствено да го убода с игла и в отговор да получа удар, който ще ми отнесе главата.

План номер три: да го нападна, с каквото оръжие имам подръка. Смехотворно. Аз не бях Тарзан. Бях жалка, слаба, вегетарианска форма на живот. В Индия хората ходеха на лов за тигри, възседнали големи слонове и въоръжени с мощни пушки. Какво можех да направя аз тук? Да изстрелям сигнална ракета в муцуната му? Да се нахвърля върху него с по един харпун във всяка ръка и нож между зъбите? Да го убия с правите и извити игли за шиене? Ако изобщо успеех да го раня, това щеше да бъде голям успех. В отговор той щеше да ме разкъса на парчета, орган по орган. Защото ако има нещо по-опасно от здраво и силно животно, то е ранено животно.

План номер четири: да го удуша. Имах въже. Ако застанех на носа, хвърлех въжето към кърмата и успеех да го метна на врата му, щях да започна да дърпам, а той щеше да се втурне към мен. И така в опита си да ме хване щеше да се задуши. Изобретателен, самоубийствен план.

План номер пет: да го отровя, да го подпаля, да го изпържа с ток. Как? С какво?

План номер шест: да го уморя от глад и жажда. Трябваше само да оставя безмилостните закони на природата да свършат работата си и щях да бъда спасен. Да го чакам да умре от глад и жажда не изискваше никакво усилие от моя страна. Аз разполагах с храна и вода за месеци напред. Какво имаше той? Само няколко мъртви животни, които скоро щяха да изгният. Какво щеше да яде след това? И което е още по-важно, откъде щеше да вземе вода? Той можеше да издържи седмици без храна, но никое животно, колкото и силно да е, не може да живее дълго без вода.

В мен проблесна мъждива искрица надежда, като пламък от свещ в тъмна нощ. Имах план, при това добър. Трябваше само да оцелея, за да го приведа в действие.