Ян Мартел
Животът на Пи (2)

Глава 1

Страданието ме направи мрачен и унил.

Академичната подготовка и усърдната, съзнателна религиозна практика бавно ме върнаха към живота. Бях останал верен на, както някои биха казали, странните си религиозни практики. След една година гимназия аз постъпих в Университета в Торонто и завърших две специалности със степен бакалавър. Специалностите ми бяха религия и зоология. Тезата ми в четвърти курс по религия бе посветена на някои аспекти от космогоничната теория на Исаак Лурия, великия кабалист от Цфат, живял през XVI век. Тезата ми по зоология беше функционален анализ на щитовидната жлеза на трипръстия ленивец. Избрах ленивеца, защото поведението му — спокойно, кротко и интровертно — по някакъв начин ми помогна да събера парченцата от разбитата си същност.

Има двупръсти и трипръсти ленивци в зависимост от предните лапи на животните, тъй като всички ленивци имат по три пръста на задните си лапи. Едно лято получих щастливата възможност да изучавам трипръсти ленивци в естествената им среда сред екваториалните джунгли на Бразилия. Те са изключително интересни създания. Единственият им истински навик е мързелът. Ленивецът спи или почива средно двайсет и четири часа в денонощието. Нашата група изучаваше навиците за сън на пет диви трипръсти ленивеца; в късния следобед, след като заспиваха, ние поставяхме на главите им яркочервени пластмасови чинийки, пълни с вода. Късно сутринта на следващия ден водата в линийките гъмжеше от насекоми. Ленивецът е най-активен при залез-слънце, като тук използвам думата „активен“ в най-бездейния й смисъл. Той се движи по клона на дървото в характерната си поза с главата надолу със скорост приблизително 400 метра в час. На земята ленивецът се изкатерва по съседното дърво, като изкачва по 250 метра в час, когато е мотивиран, което е 440 пъти по-бавно от мотивиран леопард. При липса на мотивация той изминава четири-пет метра в час.

Трипръстият ленивец не е добре осведомен за околния свят. По скала от 2 до 10, където 2 изразява необичайна невъзприемчивост, а 10 — крайно остри възприятия, Бийб (1926) определя сетива като вкус, осезание, зрение и слух на ленивеца с оценка 2, а обонянието му оценява на 3. Ако в природата срещнете заспал трипръст ленивец, ще го събудите, като го смушкате два-три пъти, и тогава той ще се огледа сънено във всяка друга посока, освен във вашата. Защо изобщо му е необходимо да се оглежда е спорен въпрос, тъй като ленивецът вижда всичко в мъгла. Колкото до слуха му, той е не толкова глух, колкото незаинтересован от звуците. Бийб отбелязва, че стрелбата с оръжие в близост до спящи или хранещи се ленивци предизвиква слаба реакция. И малко по-доброто обоняние на ленивеца не бива да се преувеличава. Казват, че е способен да подушва и така да избягва прогнили клони, но Бълок (1968) съобщава, че ленивците „често“ падат на земята в резултат на пълзене по прогнили клони.

Как изобщо оцелява? — може би ще попитате вие.

Именно благодарение на това, че е толкова бавен. Сънливостта и ленивостта го предпазват от нараняване, от погледите на ягуари, оцелоти, грабливи птици и анаконди. В козината на ленивеца виреят водорасли, които са кафяви през сухия сезон и зелени през влажния; благодарение на това животното се слива с околния мъх и листа и прилича на гнездо на бели мравки или хралупа на катерици, или просто на част от дървото.

Трипръстите ленивци водят мирен вегетариански живот в съвършена хармония с околната среда. „На устните му винаги се мъдри добродушна усмивка“ — отбелязва Тирлер (1966). Виждал съм тази усмивка със собствените си очи. Не съм от хората, които приписват човешки черти и чувства на животните, но през този месец в Бразилия, докато наблюдавах спящи ленивци, често ми се струваше, че се намирам в компанията на йоги, застанали на главите си и потънали в медитация, или на отшелници, потънали в молитва, мъдри същества, чийто напрегнат духовен живот е непостижим за моите научни изследвания.

Понякога смесвах специалностите. Някои от състудентите ми по религия — объркани агностици, които не знаят кой път води нагоре, които са попаднали в плен на разума — тази разменна монета на глупеца пред умния — ми напомняха за трипръстия ленивец; а трипръстият ленивец, този прекрасен пример за чудото на живота, ми напомняше за Бога.

Никога не съм имал проблеми с колегите си зоолози. Зоолозите са дружелюбно, атеистично, трудолюбиво племе, което пие бира; когато не се занимават с наука, съзнанието им е съсредоточено върху секса, шаха и бейзбола.

Аз бях много добър студент, ако е уместно да говоря така за себе си. Бях сред първите по успех в колежа „Сейнт Майкълс“ четири години подред. Получил съм всяка възможна награда на факултета по зоология. Ако не съм получил нито една от факултета по теория и история на религията, то е просто защото в този факултет няма студентски награди (наградите за религиозното учение не са дело на смъртните, както всички знаем). Можех да получа Академичния медал на генерал-губернатора, най-високото отличие за студент на Университета в Торонто, с което малко видни канадци са били удостоени, ако не беше едно едро румено момче с врат, дебел колкото дънер на дърво, и непоносимо весел нрав.

Все още изпитвам огорчение от тази обида. Когато човек е страдал много в живота, всяка допълнителна болка е същевременно непоносима и нищожна. Животът ми е като мементо мори от европейското изобразително изкуство: до мен винаги стои череп със зловеща усмивка, който ми напомня за безумието на човешката амбиция. Присмивам се на този череп. Гледам го и му казвам: „Сбъркал си адреса. Може да не вярваш в живота, но аз пък не вярвам в смъртта. Разкарай се!“ Черепът се подсмихва и се приближава още повече към мен, но това не ме учудва. Причината, поради която смъртта дебне така отблизо живота, не е биологическата необходимост, а завистта. Животът е така прекрасен, че смъртта се е влюбила в него с ревнива, обсебваща любов, която гледа да докопа каквото може. Но животът леко се измъква от забравата, като губи само едно-две незначителни неща, и мракът е само мимолетна сянка от облак. Руменото момче получи и одобрението на комисията за стипендии „Роудс“. Харесвам го и се надявам времето в Оксфорд да му донесе много интересни преживявания. Ако Лакшми, богинята на благополучието, един ден прояви снизхождение към мен, Оксфорд е на пето място в списъка с градовете, които бих искал да видя, преди да умра, след Мека, Варанаси, Йерусалим и Париж.

Не мога да кажа нищо за работата си, освен че вратовръзката е примка и макар да е облагородена, човек може да се обеси на нея, ако не внимава.

Аз обичам Канада. Липсва ми жегата на Индия, храната, домашните гущери по стените, музиката от малкия екран, кравите, които бродят по улиците, крясъците на гаргите, дори бъбренето на щурците, но обичам Канада. Това е велика страна, твърде студена за здравия разум, населена със състрадателни, лошо подстригани интелигенти хора. При всички случаи няма за какво да се прибирам у дома в Пондичери.

Ричард Паркър остана с мен. Нито за миг не съм го забравял. Мога ли да кажа, че ми липсва? Мога. Липсва ми. Все още го виждам в сънищата си. Те са предимно кошмари, но кошмари, изпълнени с любов. Такава е причудливата природа на човешкото сърце. Все още не проумявам как можа да ме изостави толкова безцеремонно, без изобщо да се сбогува, без нито веднъж да погледне назад. Тази мъка е като брадва, която се забива в сърцето ми.

Лекарите и сестрите в болницата в Мексико бяха невероятно мили с мен. Пациентите също. След като чуеха историята ми, жертви на рак или автомобилна катастрофа идваха с бастуни и инвалидни колички да ме видят заедно със семействата си, макар че никой от тях не говореше английски, а аз не говорех испански. Те ми се усмихваха, стискаха ръката ми, потупваха ме по главата, оставяха храна и дрехи на леглото ми. Трогваха ме до неконтролируеми изблици на смях и плач.

След няколко дни се изправих на крака, дори успях да направя две-три крачки въпреки гаденето, замайването и общата слабост. Кръвните тестове показаха, че съм анемичен и че нивото ми на натрий е много високо, а нивото на калий — ниско. Тялото ми задържаше течности и краката ми се бяха подули невъобразимо. Изглеждах така, сякаш изведнъж съм се сдобил с крака на слон. Урината ми имаше тъмножълт цвят, който отиваше към кафяво. След около седмица вече ходех горе-долу нормално и можех да нося обувки, ако не ги завързвам. Кожата ми заздравя, макар че и досега имам белези по раменете и гърба.

Първия път, когато пуснах крана на водата, шумната, разточителна, обилна струя ме връхлетя с такава сила, че загубих ума и дума, краката ми се подкосиха и аз припаднах в ръцете на сестрата.

Когато за пръв път посетих индийски ресторант в Канада, се храних с пръсти. Келнерът ме изгледа критично и каза:

— Току-що слизаме от кораба, а?

Пребледнях. Пръстите ми, които допреди секунда с наслада вкусваха храната, преди да я поднесат към устата, станаха мръсни под погледа му. Застинаха като крадци, заловени на местопрестъплението. Не смеех да ги погледна. Виновно ги избърсах в салфетката. Този човек нямаше представа до каква степен са ме засегнали думите му. Бяха като нокти, впити в тялото ми. Взех ножа и вилицата. Дотогава не бях си служил с подобни инструменти. Ръцете ми трепереха. Самбарът бе изгубил вкуса си.