Ян Мартел
Животът на Пи (61)

Глава 60

През нощта се събудих веднъж. Отметнах навеса и погледнах навън. Луната приличаше на добре очертан сърп, а небето беше съвсем ясно. Звездите светеха с такъв ожесточен, надменен блясък, че бе направо абсурдно нощта да се нарече тъмна. Морето лежеше кротко, обляно в срамежлива, пъргава светлина, игрив танц на черно и сребристо, който се ширеше до безкрайност навсякъде около мен. Мащабът на нещата беше зашеметяващ — необозримият въздух над мен, необозримата вода наоколо и под мен. Бях полутрогнат полуужасен. Чувствах се като мъдреца Маркандея, който паднал от устата на Вишну, докато богът спял, и така съзрял цялата Вселена, всичко, що съществува. Преди мъдрецът да умре от страх, Вишну се събудил и отново го пъхнал в устата си. За пръв път забелязах — както занапред щях да правя често по време на самотното си плаване между периодичните пристъпи на отчаяние, — че трагичната ми история се разгръща сред грандиозен декор. Изведнъж видях страданието си такова, каквото беше — временно и незначително — и в душата ми настъпи покой. Осъзнах, че страданието ми изглежда неуместно. И го приех. Нямаше нужда да роптая. (На дневна светлина протестът ми отново се събуждаше: „Не! Не! Не! Страданието ми е значимо! Аз искам да живея! Не мога да не виждам живота си като част от живота на Вселената! Животът е като шпионка на врата, мъничка дупчица, око към широкия свят, как мога да избягам от този ограничен, изкривен поглед върху нещата? Та той е всичко, което имам!“) Зашепнах думите на мюсюлманска молитва и отново се унесох в сън.