Ян Мартел
Животът на Пи (38)

Глава 37

Корабът потъна. Издаде звук, подобен на чудовищно метално оригване. По повърхността плуваха предмети, пускаха мехурчета и после се изгубваха. Всичко виеше: морето, вятърът, сърцето ми. От спасителната лодка забелязах нещо във водата.

Извиках:

— Ричард Паркър, ти ли си? Нищо не виждам. Ох, кога ще спре този дъжд? Ричард Паркър? Ричард Паркър! Да, ти си!

Различих главата му. Той полагаше усилия да се задържи на повърхността на водата.

— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну, толкова се радвам да те видя, Ричард Паркър! Не се предавай, моля те. Ела на спасителната лодка. Чуваш ли свирката? Ту-ту-ту-у-у! Нали я чуваш? Плувай, плувай! Ти си добър плувец. Хайде, няма и трийсет метра.

Беше ме видял. Изглеждаше вцепенен от паника. Заплува към мен. Водата около него бурно се люлееше. Той изглеждаше малък и безпомощен.

— Ричард Паркър, какво ни се случи само, можеш ли да повярваш? Кажи ми, че е сън! Кажи ми, че не е истина. Кажи ми, че съм още в каютата си на „Цимцум“, че се мятам и се въртя в леглото и скоро ще се събудя от този кошмар. Кажи ми, че съм още щастлив. Майко, мой нежни и мъдри ангел хранителю, къде си? А къде е татко, любимият ми храбър воин? А Рави, дръзкият герой на моето детство? Вишну да бди над мен, Аллах да ме пази, Христос да ми е на помощ, това е непоносимо! Ту-ту-ту-у-у!

Нямах нито драскотина по тялото си, но никога не бях изпитвал такава силна болка, такова мъчително изопване на нервите, такава раздираща празнота в сърцето.

Нямаше да се справи. Щеше да се удави. Почти не напредваше и движенията му отслабваха. Носът и устата му току потъваха под повърхността. Само очите му продължаваха да бъдат приковани в мен.

— Какво правиш, Ричард Паркър? Не обичаш ли живота? Плувай тогава! Ту-ту-ту-у-у! Ритай с крака. Ритай! Ритай! Ритай!

Той се суетеше във водата и се стараеше да плува.

— Ами другите членове на семейството ми — птиците, зверовете, влечугите? И те са се удавили! Всичко ценно в живота ми е унищожено. Не заслужавам ли някакво обяснение? Нима трябва да търпя тези адски мъки, без небето да ми даде сметка за тях? В такъв случай каква е ползата от разума, Ричард Паркър? Да се решават практически проблеми като намиране на храна, дрехи и подслон? Защо разумът не предлага по-значими отговори? Защо въпросите ни отиват по-далеч от отговорите? За какво ни е такава голяма мрежа, след като рибата, която можем да уловим, е толкова малко?

Главата му едва се виждаше над водата. Той гледаше нагоре, сякаш искаше да зърне небето за последен път. В лодката имаше спасителен пояс, привързан с въже. Свалих го и го размахах във въздуха.

— Виждаш ли този спасителен пояс, Ричард Паркър? Виждаш ли го? Хващай! Хоп! Пак ще опитам. Хоп!

Беше твърде далеч. Но видът на спасителния пояс, хвърлен към него, го обнадежди. Той се оживи и отново запляска във водата с енергични, отчаяни махове.

— Точно така! Едно-две. Едно-две. Едно-две. Дишай колкото можеш. Следи вълните. Ту-ту-ту-у-у!

Сърцето ми бе изтръпнало от хлад. Бях болен от мъка. Но нямаше време за вцепенение. Шокът ми се изразяваше в повишена активност. Нещо в мен упорстваше, не искаше да се раздели с живота, не желаеше да се примири, готово да се бори до самия край. Откъде черпеше сили — не знам.

— Каква ирония, Ричард Паркър! Ние сме в ада и въпреки това се боим от вечния живот. Виж колко си близо вече! Браво, браво! Успя, Ричард Паркър, успя! Хващай! Хоп!

Хвърлих спасителния пояс, който падна във водата точно пред него. С последни сили той се протегна и го хвана.

— Дръж здраво, ще те издърпам. Не се пускай. Дърпай с поглед, докато аз дърпам с ръце. След малко ще стигнеш лодката и ще бъдем заедно. Само секунда. Заедно? Заедно ли ще бъдем? Да не съм се побъркал?

Изведнъж осъзнах какво правя. Рязко дръпнах въжето.

— Пусни спасителния пояс, Ричард Паркър! Пусни го, казах. Не те искам тук, разбираш ли? Върви другаде. Остави ме. Изчезни. Удави се! Удави се!

Той риташе енергично с крака. Аз взех едно гребло. Замахнах към него, като се надявах да го пропъдя. Не улучих и изпуснах греблото.

Грабнах другото. Промуших го през дупката, предназначена за целта, и загребах с всички сили, за да отдалеча лодката. Единственото, което постигнах, беше да я обърна малко, като с това я приближих повече към Ричард Паркър.

Можех да го ударя по главата! Вдигнах греблото във въздуха.

Той беше твърде бърз. Стигна лодката и се покатери вътре.

— О, Боже мой!

Рави беше прав. Със сигурност щях да бъда следващата коза. Бях в една лодка с мокър, треперещ, задавен, задъхан и кашлящ тригодишен бенгалски тигър. Ричард Паркър колебливо се изправи върху брезента, погледна ме с блеснали очи и прилепнали уши, напълно обезоръжен. Главата му имаше същата големина и цвят като на спасителния пояс, само че със зъби.

Обърнах се, прескочих зебрата и се хвърлих във водата.