Ян Мартел
Животът на Пи (86)

Глава 85

Веднъж имаше светкавици. Небето беше толкова черно, че денят приличаше на нощ. Валеше проливен дъжд. Чух гръм в далечината. Мислех, че там ще си остане. Но се надигна вятър и започна да подмята дъжда ту в една, ту в друга посока. Веднага след това в небето с гръм блесна бяла светкавица, която озари водата. Беше на известно разстояние от лодката, но ефектът бе съвсем ясно видим. Водата сякаш бе прорязана от нещо подобно на бели корени, за кратко над океана се издигна огромно небесно дърво. Никога не беше ми хрумвало, че е възможно подобно нещо — светкавица да удари море. Ехото от гръмотевицата бе оглушително. Искрата светлина беше невероятно жива.

Аз се обърнах към Ричард Паркър и казах:

— Виж, Ричард Паркър, светкавица!

Знаех как се чувства. Беше легнал по корем на дъното на лодката, разперил лапи, които видимо трепереха.

Ефектът на светкавицата върху мен бе коренно противоположен. Тя сякаш ме извади от ограничения живот на смъртните и ме хвърли в състояние на екзалтирана почуда.

Изведнъж гръмна много по-близо. Може би гърмеше специално за нас: ние тъкмо бяхме слезли от гребена на една вълна и се спускахме надолу, когато гръмотевицата го удари. Последва експлозия от нагорещен въздух и нагорещена вода. За две, може би три секунди в небето затанцува гигантска, ослепително бяла стъклена отломка от счупен космически прозорец, несъществена и въпреки това непреодолимо мощна. Десет хиляди кларинета и двадесет хиляди тъпана не биха могли да вдигнат такава олелия, каквато предизвика светкавицата — тя беше оглушителна. Морето побеля и всички цветове изчезнаха. Всичко се превърна или в чисто бяла светлина, или в непрогледно черна сянка. Светлината сякаш не толкова озаряваше, колкото проникваше. Светкавицата изчезна също така бързо, както се бе появила — преди още горещите водни пръски да се изсипят върху нас, от нея не остана и следа. Наранената вълна възвърна черния си цвят и равнодушно се търкулна напред.

Аз бях зашеметен, поразен от гръм — почти в буквалния смисъл на думата. Но не и уплашен.

— Хвала на Аллах, Господа на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден! — промърморих аз. На Ричард Паркър извиках: — Стига си треперил! Това е чудо. Това е Пръст Божи. Това е… това е… — не можех да намеря точната дума, за да обясня какво е това, то беше така поразително и фантастично. Аз бях вцепенен и безмълвен. Лежах по гръб на брезента с широко разперени ръце и крака. Студеният дъжд ме пронизваше до кости. Но аз се усмихвах. Запомнил съм тази близка среща с небесното електричество, когато за малко избегнах токов удар и изгаряне трета степен, като един от редките мигове на истинско щастие по време на приключението си.

В моменти на почуда е лесно да не мислиш за дребните неща, да разсъждаваш във вселенски мащаб за гърма и шепота, за голямото и малкото, за близкото и далечното.