Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (85)

85

Осем часа по-късно Шоу и Реджи вече летяха с частен самолет за Монреал. Когато се изкачиха на дванайсет хиляди метра, Шоу извади някакви документи, подреди ги на масата и направи знак на Реджи да седне срещу него.

И двамата бяха облечени спортно — тя беше с джинси и тениска с дълъг ръкав, а Шоу беше със спортен панталон и тъмна риза с къси ръкави.

— Хубаво е да се пътува така — отбеляза тя, като оглеждаше вътрешността на реактивния самолет „Гълфстрийм V“.

— Чака ни много работа, а нямаме много време, така че да започваме — отговори той толкова грубо, че тонът му наподобяваше по-скоро ръмжене, отколкото човешка реч.

Тя седна срещу него.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— В момента са прекалено много. Нека да се фокусираме върху този.

Той посочи разгънатите архитектурни планове.

— Това е апартаментът на Кукин в центъра на Монреал.

— Какво ще правим там, ще проникнем с взлом ли? — пошегува се тя.

— Да нямаш възражения?

— Тя го погледна невярващо.

— Мислех, че ще открием Алън Райс и ще го притиснем с информацията, че той е доносникът. А после ще го използваме, за да стигнем до Кукин.

— Това е едната възможност. Ами ако той не е нашият вътрешен човек? Какво ще правим тогава?

— Трябва да е той.

— Не, не трябва. И ако всичките ни планове зависят от това условие, значи сме идиоти. Още по-лошо: мъртви идиоти. Имаме и адреса на Райс. Проблемът е, че ако отидем първо при него и той не е нашият човек, Кукин ще бъде предупреден.

— Чакай малко, той не е ли вече предупреден? Мислех си, че нашата кратка среща в катакомбите е била достатъчна, за да внимава до края на живота си.

— Не анализираш картината в дълбочина, Реджи — каза Шоу с неприкрито снизходителен тон.

— Добре тогава, професоре, защо не я анализираш вместо мен, след като малкото ми мозъче очевидно не може да се справи?

— Фактът, че от Интерпол все още не са почукали на вратата му, подсказва на Кукин, че вашата организация е съвсем неофициална. Сигурно си мисли същото и за мен. Когато се появят, агентите от Интерпол и ФБР носят служебните си значки и използват максимална сила. Ние не направихме нито едно от двете. Значи засега той все още смята, че не свободата, а животът му е застрашен. Това ще окаже влияние върху начина, по който действа оттук нататък. Ще се покрие, но не толкова дълбоко, колкото ако го преследваше ФБР или някоя друга официална ударна сила.

— Да, предполагам, че си прав.

— Добре. Но все пак трябва да действаме предпазливо. Докато планира ответния си удар, той няма да изключи вероятността ние също да го атакуваме отново.

— Наистина ли мислиш така?

— Човек като него не е оцелял толкова години в КГБ, ако не умее да предвижда ходовете на противника си. По онова време в Съветския съюз е било много по-вероятно да те застреля не агент на Запада, а някой от собствените ти колеги, който иска да ти вземе работата, апартамента и колата, нищо че постоянно се поврежда. Така че той определено ще вземе предвид евентуален втори удар от наша страна.

Реджи сведе поглед към документите.

— И какво ще правим тогава?

— Ще атакуваме от две страни, като ще започнем с Кукин.

— Как?

— Ще проникнем в апартамента му, ще го претърсим и ще се надяваме да изровим някаква информация за това къде се намира в момента.

— Откъде ще знаем, че той не е вътре?

— Имаме хора там. Знаем, че не се е връщал в апартамента си, откакто замина за Франция.

— Чакай малко. Ако през цялото време сте знаели къде се намира, защо просто не го хванахте в Монреал? Защо го последвате чак в Горд?

— Това е секретна информация.

— Глупости. Говориш ми за доверие, но явно си го представяш само в едната посока.

Шоу се облегна назад. При дадените обстоятелства въпросът й беше разумен.

— В Монреал той има повече охрана — отговори Шоу. — Уличната престрелка в града не е допустим вариант. Освен това преди сме имали проблеми с канадците и сега не сме най-добри приятели. Ваканцията във френския Прованс, където имахме възможност да го хванем в пещерата, беше много по-приемлив вариант.

Задоволена от отговора, Реджи отново сведе поглед към плановете.

— Сигурно е монтирал доста сложна охранителна система в дома си.

— Е, ние сме разбивали и по-добри от неговата.

— А какво ще правя аз?

— Точно каквото ти кажа.

— Добре, аз отивам отзад. Ако искаш пак да ме сдъвчеш, просто ми кажи. Веднага ще дойда като послушно пале.

Шоу я сграбчи за ръката. Реджи се завъртя да го удари, но той я изпревари с една-единствена дума:

— Извинявай.

Юмрукът й застина на няколко сантиметра от брадичката му. Ръката й се отпусна.

— Добре — каза тя, но по-скоро с объркване, отколкото със съгласие.

Шоу сякаш усети какво си мислеше.

— Виж, аз не исках да идваш. Просто смятах, че е твърде рисковано. Все пак Кукин едва не те уби веднъж.

— Дойдох доброволно. Но ако не искаше да идвам, защо съм тук?

— Нали чу Малъри? Ако не беше дошла, той щеше да извади всичко наяве.

— О, я стига! Няма начин да си се хванал! Той блъфираше… — Тя го погледна по-внимателно. — Но ти го знаеше, нали? Знаеше, че заплахата му е блъф. Просто не си искал да ми се случи нещо лошо.

— На хората около мен постоянно се случват лоши неща, Реджи. Много лоши неща.

— Тогава ще те попитам отново: защо съм тук?

— Явно Франк е взел заплахата на сериозно. Той също настоя да дойдеш с мен.

Реджи погледна плановете на масата.

— Няма да бъда безполезен товар, Шоу. Ще направя каквото мога, за да ти бъда от помощ.

— Оценявам го. Но…

— Нали разбираш, и аз не искам с теб да се случи нещо лошо?

— Моята безопасност не бива да те тревожи.

— Напротив. Аз ще ти пазя гърба. Ще пазиш ли моя?

— Да.

— Тогава искам да разбереш нещо, моля те. Ако се стигне до избора дали аз да живея, или Кукин да умре, кажи на онова чудовище, че ще го чакам в ада. Не го оставяй жив, Шоу. В никакъв случай. Дори това да означава да не се върна жива. Обещаваш ли?

Шоу не отговори.