Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (75)

75

Шоу изпи три чаши кафе, а Реджи погълна вероятно най-голямата закуска в живота си.

— От секса ти се отваря апетит, така ли? — попита той.

— Не е от секса.

— А от какво?

— От чувство за вина.

— Няма за какво да се чувстваш виновна.

— Може би при теб е така. Аз имам колкото си искаш причини.

Двамата взеха метрото до нейния апартамент, където Шоу изчака долу, докато тя се качи и се преоблече с бели джинси, дънкова риза и обувки с равни подметки. След това взеха миниатюрната й кола от гаража и поеха към Лийвсдън. Главата на Шоу опираше в тавана, а коленете му бяха притиснати в таблото. Реджи изглеждаше доволна от факта, че очевидно не му е удобно.

Докато минаваха по алеята, която водеше към старите колони близнаци, тя каза:

— Шоу, наистина се чувствам притеснена.

— Просто си поеми въздух и продължавай да караш.

Те паркираха пред къщата и слязоха. Шоу усещаше погледи върху себе си, докато се приближаваха към входа. Вратата се отвори, преди Реджи да посегне към бравата.

Беше Уит, който изглеждаше готов да застреля и двамата.

— Не мога да повярвам, че го доведе тук. Да не си се побъркала, по дяволите?

Шоу отговори вместо нея:

— Тя нямаше избор. Трябваше да дойда или аз, или ченгетата.

— Как изобщо разбра за това място?

— Вече трудно се пазят тайни.

— Уит — обади се Реджи. — Всички трябва да седнем и да си поговорим.

— Този път прекали — отговори той и посочи към Шоу. — Той ще унищожи всички ни.

— Помисли малко, Уит — каза Шоу. — Ако това беше целта ми, защо изобщо да идвам? Можех просто да изпратя полицията.

Уит погледна към него, после към Реджи и отново към него.

— Тогава какво търсиш тук, по дяволите?

— Искам да ви помогна.

— А, да. Ти си добрата фея, която носи всякакви вълшебства на послушните момчета и момичета, така ли?

— Всъщност не ме интересува какво мислиш. Дойдох да говоря с хората, които управляват тази „организация“, а това не ти си. Така че или ме пусни да вляза, или се опитай да ме спреш.

Уит вдигна поглед към двуметровия широкоплещест мъж с яки мускули, които се очертаваха под ризата му.

— Добре де, влизай. Но не казвай, че не съм те предупредил.

Веднага щом Шоу пристъпи напред, Уит извади пистолета си — или поне се опита. Шоу го блъсна с рамо в стената, изтръгна пистолета от ръката му, подкоси го с бърз ритник и притисна подметката си номер 48 в главата на ирландеца. След това извади пълнителя, дръпна затвора, изкара патрона от цевта и прибра пълнителя и патрона в джоба си, преди да подхвърли празния пистолет обратно на Уит. Накрая се протегна, хвана го за рамото и го дръпна, за да се изправи.

— Ако искате да хванете Кукин, ще трябва да започнем тази операция по-скоро.

— Каква операция?

— Операцията, която очевидно ще планираме заедно с него — отговори яростно Реджи.

— Не изглеждаш особено щастлива — отбеляза Уит, докато разтриваше удареното си рамо.

Реджи погледна към Шоу.

— Както той ти каза, всъщност нямах избор. Къде е професорът?

— Ето ме.

Тримата се обърнаха към коридора. Професор Майлс Малъри държеше пистолет, насочен към Шоу.

— Ще заповядате ли насам, мистър Шоу? — попита Малъри. — Мисля, че трябва да поговорим. Освен това имайте предвид, че оръжието е заредено, а аз съм доста добър стрелец.

Шоу не се поколеба, а влезе през отворената врата.

— И аз искам да поговорим, професоре. Надявам се да разбера защо сте сметнали за необходимо да заповядате на един от хората си да ми инжектира доза ботулин, която е достатъчна да убие носорог.