Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (61)

61

Шоу караше, а Уит седеше до него. Реджи и Доминик бяха на задната седалка на рейнджроувъра. Доминик беше задрямал от болкоуспокоителните, които му беше дал лекарят.

— Първо ми кажете къде искате да отидем — предложи Шоу.

Реджи и Уит се спогледаха.

— Това е логичен въпрос — отбеляза Шоу и потупа волана. — Така ще знам накъде да карам.

— На север — отговори Реджи, а Уит я изгледа разгневено.

— На север? — повтори Шоу. — Париж? Нормандия? Кале?

— Още по на север.

Шоу хвърли поглед към Уит.

— Ламанша? Северно море? На лодка ли живеете?

— Много смешно.

— Значи сте британци? — попита Шоу и саркастично добави с британски акцент: — Дявол да го вземе.

— Аз съм ирландец. Разбра ли, приятел? Не съм британец — отговори рязко Уит. — Но този път няма да го правя на въпрос. Значи имаш идея как да прекосим Ламанша? Този рейнджроувър може да се окаже модел амфибия.

— Имате ли паспорти?

Уит посочи с палец зад гърба си.

— Останаха там. Но можем да се обадим по телефона и ще ни ги изпратят сравнително бързо. Всъщност даже не знам точно за какво си ни ти.

— Защото знам какво правя. Не подценявайте френската полиция.

Уит бавно кимна.

— Никого не подценявам. Най-малко теб.

— Обади се. Кажи им да се срещнем в Реймс след четири часа. Когато наближим града, ще се обадим пак, за да определим точното място.

— Значи познаваш Франция? — попита Уит.

— Даже горе-долу говоря френски — отговори Шоу.

— Браво на теб.

Уит се обади по телефона, за да се уговори с един от техните хора, който щеше да им донесе фалшивите паспорти за излизане от страната.

— Готово — каза той. — А сега какво?

— Отпусни се и се наслаждавай на пътуването.

Уит продължаваше да държи пистолета в ръката си.

— А след Реймс?

— Не можем да рискуваме да отидем на летище, така че най-директният маршрут е с влака под Ламанша, който пристига на гара „Сейнт Панкрас“ в Лондон. Затова ни трябват паспортите. Ако не стане, ще продължим на изток и ще прекосим Ламанша по вода. Може би от Белгия или от Амстердам.

— Паспортният контрол на Гар дю Нор е доста затегнат — обади се Реджи.

— Така е, но на летището е много по-сериозно. Освен това, ако нещо се обърка, от летището има по-малко пътища за бягство. И повечето от тях минават през голям брой въоръжени мъже с униформи.

— Добре, значи ще хванем влака. А после?

— Ще импровизираме.

— За кого работиш? — попита го Реджи и се наведе напред от задната седалка.

— За Франк, който остана в самолета. Не ви трябва да знаете повече.

— Значи сте ченгета — каза Уит.

— Не бих се изразил по този начин.

— Шпиони?

— Без коментар.

— Но кого представляваш?

— Себе си.

Уит се ухили и се обърна към Реджи.

— Това едро момче започва да ми харесва, Редж. Наистина. Добре тогава, приятелю Шоу, който представлява армия от един човек. Ако пристигнем в Англия живи и здрави, ти ще си продължиш по твоя път, а ние — по нашия.

— А кой ще ви защити от този, как се казваше, Кукин?

— Ти очевидно не знаеш кой е той.

— А трябва ли?

— Един от най-големите мракобесници в Украйна се е казвал Микола Шевченко. От КГБ. Наричали го „Киевския касапин“, а Кукин е бил първият му помощник и именно той е избил стотици хиляди невинни хора. След падането на Берлинската стена Шевченко е разстрелян, но Кукин успял да се измъкне.

— Явно в историята остават само началниците, но не и хората, които в действителност натискат спусъка — отговори Шоу. — Значи затова го преследвате. А каква е вашата връзка с неговите престъпления? Някой от вас да не е украинец?

— Да, по майчина линия — ухили се Уит. — Нека да отговоря на другия ти въпрос. Ние сме в състояние да се защитаваме сами.

Шоу го изгледа скептично.

— То е ясно, засега се оправяте страхотно.

— Понякога плановете се объркват. Нещата не работят както трябва. Има неочаквани усложнения.

— Да, бе! — сряза го Шоу. — Операцията ви беше провал от начало до край.

Уит разгневено отвърна:

— Е, вие също дойдохте там, за да го ударите, а после се изтеглихте, без дори да се опитате. Ние поне се пробвахме.

— Решението не беше мое.

— Къде планирахте да го ударите? — поинтересува се Реджи.

Шоу се поколеба, после отговори:

— В Ле Бо, в пещерите.

Тя се замисли.

— Сигурно е по-подходящо място от това, което избрахме ние.

— Я стига! — излая Уит. — Направихме най-доброто, на което бяхме способни при дадените обстоятелства. — Той ядосано се обърна към Шоу. — А и твоята намеса ни обърка плановете. Може да нямаме частни реактивни самолети, но обикновено си свършваме работата докрай.

— Ще трябва да го приема на доверие. Но ако си мислите, че ще можете да се защитите от този човек без чужда помощ, грешите. Попитайте убитите мюсюлмани, ако не вярвате.

— И да е очистил няколко, не ме интересува — обяви Уит. — И знаеш ли какво? Аз пак ще тръгна по следите му. И този път ще успеем.

— Ще успеете да се самоубиете.

— Защо не млъкнеш и не си караш колата? — сряза го Уит и мрачно се загледа през прозореца.

Шоу погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Реджи.

„Всичко ще бъде наред“, произнесе той само с устни.

Но още докато го казваше, Шоу знаеше, че я лъже.

Той отново се обърна към пътя.