Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (8)

8

Шоу беше в Париж и току-що беше приключил със задачите си в един ден, изпълнен с наситени приготовления. Той облече шорти и широка бяла тениска и излезе да потича по протежението на Сена, като мина покрай градините „Тюйлери“, музея „Оранжери“ и Гран Пале. После прекоси прочутата река, която разделяше Париж, и след няколко минути се озова под широката основа на Айфеловата кула. Докато тичаше през зелените площи, намали скоростта, после отново ускори крачка. В крайна сметка стигна до квартала „Сен Жермен“, където беше малкият му хотел. Когато идваше в Париж, предпочиташе да отсяда в Латинския квартал, но този път Франк беше организирал друго.

Шоу взе душ, преоблече се и се срещна с Франк за вечеря в един ресторант до музея „Д’Орсе“. Масата им бе в края на откритата част, отделена от тротоара с правоъгълни кашпи за цветя, разположени на високи стойки от ковано желязо. Преди да си тръгнат, Франк му подаде едно листче.

— Какво е това?

— Телефонен номер.

— На кого е?

— Просто се обади.

Франк нахлули шапката на главата си и се отдалечи. Шоу го видя как спира на прага, за да запали една от любимите си пурети, преди бързо да потъне в тълпата по оживената улица.

Шоу се върна пеша до хотела си, като се опитваше да попие от вълшебството на един от най-очарователните градове в света, но ефектът беше точно обратният. Всъщност именно в Париж, докато се бореше за живота си в болницата, след като един неонацист почти му беше отсякъл ръката, му бяха съобщили за смъртта на Ана. Беше се случило точно след като той й беше предложил да се омъжи за него, а тя беше казала „да“. Ана беше полиглот и всъщност беше казала „да“ на няколко различни езика. Шоу дори беше отишъл до малкия град в Германия, където живееха родителите й, за да поиска официално от баща й ръката на дъщеря му.

А след това тя умря.

Пътят на Шоу минаваше покрай реката. Той прекоси един мост и се озова на острова, където се издигаше катедралата „Нотр Дам“. Наскоро я бяха почистили — прахът, натрупван с векове, беше отмит с вода под налягане. По някаква причина на Шоу му харесваше повече, когато беше мръсна. Той погледна часовника си. Беше почти девет, а в работни дни катедралата затваряше в 18:45 ч. Наоколо продължаваха да обикалят туристи, които снимаха прочутата сграда и себе си, застанали пред нея. Шоу не беше особено религиозен и дори не беше сигурен защо е дошъл тук. За молитва? Е, нямаше късмет. Господ очевидно беше затворил за тази вечер.

Върна се в хотела си, отключи вратата на стаята си и седна на стола пред малкото бюро, като извади листчето от джоба си. Набра номера на мобилния си телефон и изчака.

— Ало?

Не беше чувал този глас от няколко месеца. Явно не беше подготвен и палецът му автоматично натисна бутона за прекъсване. „Дявол да те вземе, Франк.“ Шоу си мислеше, че телефонният номер, който му беше дал, е свързан с настоящата му задача. Но изобщо не беше така.

Защото беше чул гласа на Кейти Джеймс.

Той се отпусна на леглото и се загледа в бледосиния таван.

Последният им ден заедно не беше минал точно така, както на Шоу му се искаше. Или всъщност беше минал точно така, както му се искаше — беше излязъл още призори от хотела в Цюрих, в който бяха отседнали, беше се качил на първия микробус до летището и на първия самолет, без да се поинтересува накъде лети. Тя се беше събудила, беше слязла на закуска, както бяха планирали предишната вечер, и вероятно се беше разтревожила, че го няма. Беше се опитала да му се обади, но той така и не беше върнал обаждането. Беше сменил и номера си. Не знаеше защо беше направил всичко това. Никога дотогава не беше бягал от нищо и от никого. Но в онази мразовита сутрин в Швейцария се беше събудил и просто беше разбрал, че трябва да остане сам.

И затова просто избягах.

Отново се вторачи в листчето с телефонния номер. Трябваше поне да й даде възможност да му се развика заради онова, което й беше причинил. Мина още един час, през който той не помръдна от мястото си.

После се изправи и отново набра номера.

— Здравей, Шоу — каза тя.

— Как разбра, че съм аз?

— Обади се преди един час и затвори.

— Откъде знаеш? Номерът ми е скрит.

— Въпреки това разбрах, че си ти.

— Как? Никой друг ли не ти се обажда?

— Не и на този телефон. Дадох номера само на Франк, за да ти го даде.

— Добре — каза бавно той. — Тогава защо не се опита да ми върнеш обаждането?

— За да те оставя сам да решиш. Как си?

— Няма ли да ми се скараш?

— Каква полза?

Това не беше в стила на онази Кейти Джеймс, която познаваше. Тя беше силно емоционална и не криеше чувствата си. Беше и импулсивна — черта на характера, от която Шоу едновременно се дразнеше и се възхищаваше, защото в това отношение беше съвсем различна от него. Или поне от този човек, който той си представяше, че е. Всъщност се оказа, че когато е с нея, можеше да бъде доста спонтанен.

Шоу се изправи и отиде до прозореца, от който се виждаше павираният вътрешен двор на хотела. Нощта се спускаше над Париж.

— Добре съм — каза той. — Ти как си?

— Пак съм на свободна практика. Получих няколко предложения за постоянна работа, но нито едно от тях не ми беше интересно.

— Какви бяха предложенията? От някакви парцали?

— От „Ню Йорк Таймс“, от немския „Шпигел“, дори от „Ролинг Стоун“. Абсолютни парцали.

— Мислех, че искаш да се върнеш в играта.

— Явно не съм искала. Как е Франк?

— Същият.

— Значи явно ти си се върнал в твоята игра.

— Явно — измърмори той.

— Къде си?

— По работа.

— Аз засега съм в Сан Франциско. Как мислиш, кога ще свършиш тази работа?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен дали ще оцелееш при следващата задача? Или нещо друго?

Той не отговори.

— Е, ако искаш да си поговорим, вече знаеш номера ми.

— Кейти?

— Да?

Шоу чу как дишането й се учести.

— Беше хубаво да те чуя.

— Пази се. И не забравяй, че не си длъжен да правиш всичко, което Франк ти нареди.

Тя затвори и Шоу хвърли телефона на леглото.