Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deliver Us From Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи. Избави ни от злото

Превод: Богдан Русев

Редактор: Здравка Славянова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-255-8

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

56

Найлс Дженсън провери двуредовия пълнител на своя „Глок 17“, в който имаше общо деветнайсет патрона. Беше действал като поддръжка на три мисии с Уит и Реджи, но за пръв път получаваше подобна заповед. Беше нервен, но изпълнен с решителност. Той вкара патрон в цевта и извади от джоба си спринцовка с капачка, отбелязана с етикет за отрова. Дженсън беше сам, така че планираше да накара пленника да се заключи с белезници за стола, а след това да му инжектира отровата. Надяваше се мъжът да предположи, че отново искат да го упоят. Трябваше да стане лесно. Но изобщо не стана така.

Той бавно тръгна по коридора и спря, защото не можеше да повярва на очите си. Изпод заключената врата и през процепа за храната се изливаше вода.

Той се затича към вратата и извика:

— Какво става, по дяволите?

— Тръбата на тоалетната се скъса и наводни цялата проклета стая! — извика в отговор Шоу. — Вече съм накиснат до задника! Откъде се спира водата?

— Застани по-далеч от вратата.

— Да застана по-далеч от вратата? Аз съм до стената!

Цялата сграда ще се срути всеки момент. От един час викам за помощ!

Дженсън стигна до вратата и извади ключовете си. Планът му беше да отвори вратата и бързо да отстъпи встрани, така че водата да се изтече. Но нещата не се развиха по план.

Първият признак за това, че нещо не е наред, беше фактът, че вратата изхвърча от пантите. Вторият — това, че се стовари върху Дженсън. Шоу захвърли тежката тоалетна чиния, която беше използвал да си пробие път към свободата, сграбчи пистолета му и издърпа зашеметения Дженсън на крака. Нещо падна на пода, Шоу се наведе и го вдигна. Беше спринцовката. Той се обърна към другия мъж.

— За мен ли беше това?

Дженсън не отговори. Шоу го разтърси.

— Само една секунда ме дели от решението да ти пусна един куршум в мозъка. За мен ли беше? — Той притисна пистолета към челото му. — Отговаряй веднага!

— Аз само изпълнявах заповеди — отговори Дженсън.

— Чии заповеди? На някой от другите мъже тук? Или на жената?

— Не. Те не знаят.

Шоу нокаутира Дженсън със зашеметяващ удар с лявата ръка, в който беше концентрирана цялата му ярост, събирана от известно време насам. После го сложи да легне на пода, прибра спринцовката в джоба си, втурна се обратно в стаята, спря водата от крана за тоалетната чиния и хукна навън. Водата не беше стигнала до задника му, разбира се — но беше достатъчно високо, така че да изтича навън. Шоу беше използвал празната пластмасова бутилка от водата, която му бяха донесли с храната, за да запуши дупката в пода на мястото, от което беше откачил тоалетната чиния с помощта на хитроумните си импровизирани инструменти.

Той вдигна Джонсън на рамо, като държеше пистолета насочен пред себе си, в случай че още някой се опиташе да го спре. Използва кабела от една лампа, за да го завърже, взе мобилния му телефон и ключовете от колата, изби предната врата с ритник, прескочи стъпалата пред къщата и се качи в сивата кола с две врати, паркирана отпред.

Десет секунди по-късно вече летеше по пътя. В колата имаше джипиес и той набра желаната дестинация на екрана, докато шофираше.

Горд.

После погледна към часовника на таблото, който показваше и датата.

Пазарният ден.

Може би все още имаше време. Той натисна докрай газта на малката кола и скоро излезе на главното шосе. Извади телефона и набра един номер. Обади се Франк. Когато чу гласа на Шоу, той се развика.

— Франк, млъкни и слушай.

— Аз да те слушам?! Шоу, ще те хвана и ще те…

— Те планират да ударят Уолър.

Това накара Франк да се съсредоточи.

— Какво? Кои са те?

Шоу докладва за всичко, което се беше случило междувременно.

— Почти съм сигурен, че ще го направят днес. Имам нужда от подкрепление.

— Няма такова. Изтеглихме всичките си агенти.

— Никой ли не е останал?

— През цялото време те покривах пред началниците. Те смятат, че си се побъркал заради мацката. Бесни са.

— Не мога да се справя сам. Имам нужда от помощ, Уолър разполага с доста хора.

Франк замълча.

— Ей! — извика Шоу. — Кажи нещо!

— В района има само един агент — каза Франк.

— Кой?

— Аз.

— Защо си още тук?

— Няма значение, но съм тук.

— Кажи ми защо, Франк!

— Защото те търсех, ето затова. Доволен ли си? Кажи сега как искаш да го направим.

— Ето как… — Шоу заговори по-бързо.

Когато свърши, Франк го попита:

— Наистина ли вярваш на тази жена?

— Да, доколкото изобщо вярвам на някого.

— Е, адски се надявам да си прав.

Шоу прекъсна връзката и отново натисна газта докрай. Двигателят на купето започна да вие, сякаш всеки момент щеше да се пръсне, докато пейзажът на Прованс летеше покрай него.

Шоу стигна до отбивката за Горд, остави колата в аварийната лента и се втурна нагоре по завоите на пътя. Когато стигна до улицата, която водеше към вилите близнаци, не видя охрана пред нея — значи Уолър сигурно не беше там. Огледа тълпите, които се изкачваха към пазара, и колоните от автомобили и микробуси, пълни със стоки за продан. Приближи се до един пълзящ камион, натоварен със закачалки с дрехи и шапки, извади някакви банкноти от джоба си и минута по-късно вече беше дегизиран с шарено пончо и брезентова шапка с широка периферия, както и с евтини слънчеви очила, които шофьорът му подари.

Шоу се метна в каросерията на камиона, за да стигне по-бързо до градчето. После скочи сред тълпата, като се привеждаше, за да скрие истинския си ръст. Очите му се стрелкаха навсякъде, търсейки Реджи, Уолър или който и да е от останалите играчи. Най-сетне усилията му бяха възнаградени — Шоу подмина една пресечка, хвърли поглед по нея, спря и се върна. Почака няколко секунди, после извади телефона си и се обади на Франк, за да му даде инструкции.

След като прекъсна връзката, той провери пистолета, който беше откраднал. Не биваше да влиза в престрелка, без да изпълни тази основна задача. „Глок 17“ беше конструиран през осемдесетте години на двайсети век от едноименния си изобретател Гастон Глок — австрийски инженер, който никога преди това не беше изработвал оръжие. Специалността му бяха сложните синтетични полимери. Затова той беше направил, най-общо казано, първия пластмасов пистолет в света. В конкурса за въоръжаване на австрийската армия пистолетът му беше победил „Хеклер и Кох“, „ЗИГ Зауер“, италианската „Берета“, „Браунинг“ и пистолета от най-висока класа „Щайер“, предпочитан от служителите на специалните части. След това постижение незабавният му успех по целия свят беше гарантиран. Седем от всеки десет полицаи в Америка го носеха в кобурите си. И все пак пистолетът не беше съвършен — както всяко друго оръжие. Шоу се изуми, че не го е забелязал по-рано.

Цевта беше напукана. Сигурно се беше случило при сблъсъка на тежката врата и още по-тежката тоалетна чиния с полимерната конструкция на пистолета. Слава богу, че не му се беше наложило да стреля с него. Сигурно щеше да експлодира в ръката му. Един глок можеше да стреля цял ден, след като е бил потопен във вода. Но с нито един пистолет на света не можеше да се стреля безопасно, след като цевта му е била повредена. Сега нямаше нито оръжие, нито начин да си набави такова. Франк беше поне на трийсет минути разстояние от там, а Шоу нямаше никакво време.

Единствената му възможност беше да продължава напред.