Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (16)

16

Двамата седяха в един автомобил пред летище „Шарл дьо Гол“. Скоро щеше да излети един турбореактивен самолет, който да откара Шоу в Авиньон. Според плана той щеше да остане там в продължение на няколко дни, преди да продължи към Горд, който беше на по-малко от един час с кола.

— Ейми Крофърд вече е в Прованс — каза Франк.

— Работил съм с нея. Тя е първокласен оперативен агент.

— Запомни ли плана до последната подробност?

— В главата ми всичко изглежда идеално. Ще видим как ще мине на място.

Франк понечи да запали пурета, но Шоу го спря.

— Изчакай да се издигна на шест хиляди метра. Точно сега имам нужда от всяка глътка кислород.

Франк прибра пуретата си.

— Защо, нервен ли си? Това не е в твой стил.

— Онази вечер се видях с Кейти.

— По дяволите, сериозно? Къде?

— Тук, в Париж. Да не би да ми казваш, че не знаеш за това?

— Честна скаутска. От теб чувам.

— Стига, Франк. Тя се появи в ресторанта, където бях седнал да вечерям. Според теб как ме е открила?

— Сещаш ли се, че тя е световноизвестна журналистка? Това й е работата, да научава разни неща.

— Да бе, да! — Шоу очевидно не му повярва.

— Какво искаше?

Той не отговори веднага, защото в действителност нямаше отговор на този въпрос. Какво искаше всъщност? Дали наистина само да се увери, че съм добре? Нали й го казах по телефона?

— Шоу?

Той забеляза, че Франк го гледа вторачено и недоволно.

— Току-що изключи — продължи Франк. — Отиваш на мисия срещу един особено опасен тип, а не си съсредоточен. Това не е добре.

— Кейти не ми даде да разбера какво точно иска. И остана само минута.

Франк го стисна за ръката.

— Да не би да ми казваш, че не си я поканил да остане за вечеря? Дошла е чак до там, за да…

— Значи знаеш откъде е дошла?

Франк направи гримаса и се облегна назад.

— Защо го правиш? — попита Шоу.

— Кое? — попита троснато Франк.

— През половината от времето се държиш така, все едно не ти пука дали ще оживея. А през другата половина имам чувството, че се опитваш да ме ожениш.

— Майка ми беше същата. Сигурно е наследствена черта.

— Ние не сме роднини, Франк.

— Е, в някои отношения сме дори по-близки от роднини. Кого друг имаш?

Шоу извърна поглед и потупа самолетния билет по коляното си. Наистина ли нямаше никой друг? Само Франк? Господи, това беше доста потискаща мисъл.

— А според теб защо е искала да ме види?

— Попитай ме нещо по-трудно. За да й кажеш в очите, че желаеш да остане с теб.

— Сигурен ли си?

— Не е толкова трудно да се досетиш. Но не, не ми го е казвала, ако това питаш.

— Между нея и мен не може да се случи нищо, Франк.

— Е, очевидно нещо вече се е случило.

— Ана все още не е изстинала в гроба…

— Няма нужда да ми напомняш. Мислиш ли, че интелигентна жена като Кейти не разбира какво изпитваш към Ана? Тя знае, че няма веднага да скочиш в леглото й. Знае, че може и никога да не го направиш. И според мен дори не иска това. Поне засега.

— Вече на психоаналитик ли се правиш?

— Просто формулирах логично заключение.

— И какво иска тя от мен в действителност?

— Вие двамата преживяхте много неща заедно. Преминахте през истински ад. И двамата сте емоционални развалини. Мисля, че тя просто иска да бъдете приятели.

— Е, нека да ти съобщя нещо. В моята работа приятелствата са недопустими.

Шоу затръшна вратата на колата и закрачи към летището, където го чакаше самолетът за Авиньон.

Франк остана вторачен след него, докато високият мъж не потъна в тълпите, които влизаха в сградата на летището. След това нареди на шофьора да потегли. Извади пуретата си и понечи да я запали, но се отказа и я прибра обратно в джоба на сакото.

— Понякога не знаеш какъв късмет имаш, Шоу — промърмори той.