Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (18)

18

Вилата, в която щеше да отседне Евън Уолър, струваше над двайсет хиляди евро на седмица, а той я беше наел за цял месец, като беше платил предварително — или поне така каза на Шоу агентката по недвижими имоти. Къщата беше разположена точно до живописните скали на Горд и се издигаше на пет етажа, до които отвътре се достигаше единствено по спираловидно стълбище, изсечено от варовик. В къщата имаше шест спални и басейн с морска вода в градината отзад, както и кът за хранене под дървена пергола, външна кухня и грил на пропан-бутан. Собственикът на вилата наскоро я беше ремонтирал и всички уреди, включително и газовата готварска печка „Волф“ в просторната кухня, бяха чисто нови.

Шоу беше разбрал всичко това, като се срещна с агентката по недвижими имоти в нейния офис в Горд, представяйки се за потенциален наемател за следващото лято. Дамата беше вежлива и изчерпателна.

— Не се бавете е решението си — предупреди го тя на френски.

Беше англичанка, но френският й беше много добър.

— Вчера например дойде друг клиент, който също искаше да наеме вилата за следващата година.

— Така ли? — каза Шоу. — Кой?

Дамата повдигна вежди.

— Информацията е поверителна. Но мога да ви кажа, че беше млада, много мила американка. И очевидно много заможна. Тези вили са най-хубавите в региона и не са по джоба на всеки. Същата строителна компания е ремонтирала и съседната вила. Отвътре не са съвсем еднакви, но има много прилики, включително и спираловидното стълбище от варовик, което свързва всички етажи.

Дотук с поверителността, помисли си Шоу.

— Но ако вилата вече е дадена под наем, както казахте, къде е наемателят? Къщата е празна.

Жената, изглежда, се поколеба.

— Той наистина я взе за цял месец. Наемът беше платен предварително.

— А, значи е мъж? — попита Шоу.

Жената сякаш се ядоса на себе си.

— Да, но името му е поверителна информация.

— Разбира се.

— Във всеки случай все още не е пристигнал. Трябва да призная, че това е доста необичайно. Да платиш толкова хиляди и да не се възползваш? От друга страна, това не е моя работа, нали така? Богатите понякога се държат странно, или поне такова е моето впечатление. Но и вие също трябва да сте богат, след като се интересувате да наемете такава вила.

— Да кажем, че се справям добре — отговори скромно Шоу. — Можем да разговаряме на английски, ако предпочитате, въпреки че френският ви е много по-добър от моя.

Тя изглеждаше едновременно доволна и облекчена. Поведението и тонът й незабавно се промениха и британският й акцент звънна ясно и силно, когато отговори:

— Много мило от ваша страна. Ходя на уроци от цял месец, за да си оправя произношението, но все още не е както трябва. Французите говорят толкова красиво, толкова благозвучно, не мислите ли? А в същото време от езика им направо ми пресипва гърлото.

— И на мен.

— Както и да е, след като вилата е празна, можех да ви заведа да и хвърлите един поглед, но знам ли… не искам да нахълтаме и да заварим мистър Уолър по долни гащи — засмя се тя.

— А, значи се казва Уолър?

Жената изглеждаше съкрушена.

— Олеле, какво направих. Добре, така се казва наистина, но недейте да го разпространявате. Работата ни наистина изисква дискретност.

— Разбира се. Нито дума. Благодаря ви.

Той се върна до хотела си в Горд, който имаше и спа център. Горд беше на ръба на платото Воклюз, с изглед към долината на Люберон и хълмовете зад нея, и до него можеше да се стигне още по-бързо пеш от вилите в подножието на скалите по изсечените в тях стъпала. Пътят с кола беше доста по-заобиколен и включваше голям брой остри завои. Самото село, от бели и сиви каменни къщи, беше притиснато в скалите като пчелна пита. Имаше две най-високи точки: камбанарията на католическата църква и средновековният замък, в който сега се помещаваше местната администрация.

Шоу се обади на Франк, за да му докладва. Откакто беше пристигнал, методично беше проучил всички по-важни сгради в селото. Вероятно вече познаваше Горд по-добре от повечето му дългогодишни жители. Двамата с Ейми Крофърд трябваше да се срещнат на следващия ден, но поддържаха контакт още от момента, в който Шоу беше кацнал в Прованс.

В селото имаше много ресторанти и Шоу се разходи покрай тях, като четеше менютата, отпечатани на бяла хартия и забодени отвън на стените. Накрая избра „Кафе л’Естамине“ в центъра и си поръча обяд и чаша вино.

Усмивката му угасна, когато я видя да влиза. Макар че бистрото беше пълно с туристи, по някаква причина той веднага разбра, че това е американката, за която му беше разказала агентката по недвижимите имоти: млада, красива и заможна.

Изглежда, нямаше трийсет години. Беше с руса коса на кичури, но едва ли беше блондинка по рождение. Кожата й беше с бронзов загар, а по раменете й се виждаха няколко петънца с размера и цвета на зърна кафе. Носеше лятна рокля с четвъртито деколте, което разкриваше част от гърдите й; дългите й тесни стъпала бяха обути в кожени сандали. Шоу я видя единствено в профил, докато я водеха към масата й. Но когато оставяше чантата си на съседния стол, тя за момент се обърна в анфас към него.

Очите и мозъкът на Шоу сякаш се разфокусираха за момент, което го стресна — все едно мозъкът му беше очаквал зениците му да регистрират нещо друго, а не това, което бяха видели току-що. Но всъщност не знаеше защо изобщо бе имал някакви очаквания. Лицето й не беше съвършено. Носът й беше леко дълъг и тънък; очите й бяха малко големи за това лице, а страните й — твърде плоски. Но по някакъв начин всички тези черти, взети в своята цялост, я правеха далеч по-забележителна, отколкото ако бяха съвършени всяка за себе си. Тялото й беше атлетично; раменете й бяха добре развити, а краката й — дълги и оформени, особено прасците, сякаш цял живот беше катерила височини. Тъй като беше слаба, изглеждаше по-висока от своите около сто и седемдесет сантиметра, но все пак му се струваше дребничка. Но тъй като самият Шоу беше висок почти два метра, общо взето, почти всички останали, с изключение на баскетболистите, му се струваха ниски.

Той продължи да разсъждава и накрая достигна до извода, че причина за сепването е един необясним факт: въпреки че очевидно беше млада, тя изглеждаше и стара — макар и не физически, разбира се.

Изглежда твърде сериозна за толкова млада жена.

Макар че беше приключил с обяда си, Шоу беше обзет от любопитство и реши да остане, като си поръча кафе и ягодово сорбе. На два пъти му се стори, че тя поглежда към него, но може би само така си въобразяваше. Накрая все пак плати и си тръгна. Ако се беше обърнал на прага, щеше да се сдобие с неопровержимо доказателство, че наистина го е забелязала: защото очите й останаха приковани във вратата дълго след като той я затвори зад гърба си.

Шоу се отдалечи на известно разстояние и започна да наблюдава фасадата на ресторанта. Двайсет минути по-късно жената излезе, огледа се и пое по пътеката, която щеше да я отведе до вилите в подножието на скалите. Шоу я последва, като се чудеше къде е отседнала. Изненада се, когато видя как тя се приближи и отключи вратата на вилата точно до наетата от Уолър. Освен това беше разпитвала и за неговата вила. Франк не беше успял да открие нищо за нея, но не биваше да я изпускат от очи. Шоу не обичаше изненадите — особено когато самият той се сблъскваше с тях.