Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (76)

76

Кукин посвети целия ден на проучване на папката с информация за Кейти Джеймс. Когато обърна и последната страница, той извика Райс в стаята.

— Тук има много неща за нея, но не и къде се намира в момента.

— Живяла е в апартамент в Ню Йорк, но след като я уволнили, не можела да си плаща наема и се наложило да се изнесе. Не е оставила адрес за препращане на пощата. Доколкото разбрах, има навика да се нанася в домовете на бивши колеги по целия свят за по няколко дни или няколко седмици.

— Естествено, спомням си историята, по която работеше тя доскоро — отбеляза Кукин.

— Кейти Джеймс беше един от основните играчи, които изкараха цялата конспирация наяве. Дори сега не се знае цялата истина.

— Заровена е дълбоко — отговори Кукин с тон на познавач. — Защото истината може да компрометира важни хора. Винаги става така.

Райс почука с пръст по купчината листа от папката.

— Според мен Колкото и добра журналистка да е, в което не се съмнявам, няма как да е работила сама през цялото време.

— Имаш предвид, че е получила съдействие от лобиста Бил Йънг? И по тази причина скоро след това са се озовали заедно в Цюрих?

— Напълно е възможно.

— Може би има и други, по-вероятни обяснения — каза Кукин. — Но всъщност не ме интересува какви са те. Трябва да я открием.

— Мога да накарам няколко души да се заемат с това. Да проверят архивите на авиокомпаниите и кредитните карти…

— Не, аз ще се оправя.

— Но…

Кукин се изправи, като хвана папката с дясната си ръка.

— Алън, нали ти казах да се съсредоточиш върху бизнеса. Аз ще се занимавам с въпроса, докато не бъде решен.

Той сведе поглед към помощника си.

— И така, предполагам, че в офиса не е имало необичайни събития?

— Необичайни събития? — повтори Райс.

— Необичаен интерес към местоположението ми от страна на трети лица — официални или не?

— Лично аз не съм виждал или чувал нищо подобно. Бизнесът върви както обикновено.

— Значи е възможно да се прибера с този самолет — каза Кукин, но сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Райс.

— Да, Евън, разбира се. В крайна сметка ти плащаш за него.

— Да, знам. Ще бъда готов да тръгна след час. Предупреди пилотите.

Кукин събра нещата си в малка чанта. Едно от многобройните предимства на частните самолети беше, че човек можеше да вземе каквото си иска на борда. Оръжия, експлозиви, пленници. Кукин беше превозвал и трите.

След като затвори чантата, той вдигна телефона и натисна един бутон.

— Паскал?

— Да, мистър Уолър?

— Заминавам за Монреал. Искам да дойдеш с мен.

— Тъй вярно, сър. Вече съм готов.

— Откъде знаеше?

— Това ми е работата, сър.

Верният малък слуга, помисли си Кукин.

— След пет минути — каза той.

— Тъй вярно, сър.

Когато Кукин излезе с чантата и куфарчето си, Райс го чакаше до вратата.

— Самолетът е готов за излитане. Полетът до Монреал не е много по-дълъг от пътя с колата до пистата.

— Отлично. Ще ти се обадя, когато пристигна.

— Ще ми се обадиш? — стресна се Райс.

— Да, ти оставаш тук.

— Но аз си мислех… А бизнесът?

— Разполагаш с интернет, а наблизо има и клетъчен предавател, така че покритието е много добро. Нали можеш да работиш от тук?

— Да, но…

— Ще поддържаме връзка — каза Кукин и мина покрай него. Паскал го следваше по петите.

След малко повече от час вече бяха излетели. Докато реактивният гълфстрийм цепеше въздуха, Кукин се настани на бюрото си и отвори папката с информацията за Кейти Джеймс. По време на кариерата си в КГБ много пъти беше получавал заповед за издирване на определено лице. Целта на тези хора бе никога да не бъдат открити, защото щяха да ги измъчват или да ги убият, а най-вероятно и двете. Ето как Кукин беше научил много от триковете, използвани от хората, които искаха да се „изгубят“. Но това беше преди десетилетия. Нещата се бяха променили. Имаше нови начини да се прикриват следите. И все пак Кукин смяташе, че има поне едно предимство. Кейти Джеймс може би не знаеше, че някой ще я преследва. В такъв случай може би изобщо не се криеше.

Значи преди седем месеца е била в Цюрих. А последният й известен адрес беше в Ню Йорк. Ако беше заминала от Ню Йорк за Швейцария, сигурно беше летяла със самолет. Кукин не знаеше къде е заминала след това, нито как е стигнала до там. Но изборът от превозни средства беше ограничен. Самолет. Влак. Кола. А всеки вид транспорт предполагаше плащане, разбира се. Кредитни карти, имейли. Във всеки случай това щеше да бъде записано някъде.

Когато кацнаха, продължиха с кола към града. Кукин се обади по телефона на един човек, на когото имаше пълно доверие. Не смяташе да се прибере в апартамента си, защото можеха да го проследят. Разполагаше и с друго скривалище в града. След като приключи разговора, той се обърна към Паскал.

— Имам нужда от помощта ти, Паскал.

— Ще се погрижа за всичко, което пожелаете, сър. Само кажете.

— Говоря за високия мъж.

— Извинявам се, че му позволих да ме надвие. Трябваше да го предвидя, но не разполагахме с достатъчно време, за да се организираме напълно.

— Да, това е интересно. Искам да ми разкажеш как точно се организирахте, както се изрази.

— Няколко часа преди да излезете, за да отидете на пазара с дамата, мистър Райс дойде да вземе мен и Мануел. Каза ни, че може би има проблем, и искаше да се увери лично, че всичко е наред.

— Обясни ли защо смята, че може би има проблем?

— Каза само, че се съмнява в нея. Аз му отговорих, че ако случаят е такъв, трябва да ви докладваме.

— И какво отговори той?

— Каза, че първо трябвало да се увери. Той знаеше, че вие… харесвате дамата, и не искаше да развали всичко, ако греши. Боеше се да не ви ядоса. Каза, че вече сте му демонстрирали недоволството си по този въпрос.

— Да, разбирам. Продължавай.

— След това отидохме в църквата. Проверихме олтара и всичко останало. Тогава мистър Райс каза, че трябва да проверим и подземията.

— Катакомбите?

— Да, предполагам. Във всеки случай ние слязохме и отначало не открихме нищо, но след това мистър Райс забеляза, че капакът на един от… саркофазите, нали така, е отворен. А после видяхме, че в подземията има и някакви инструменти. Електрически генератор, прожектори и прочие. Мистър Райс каза да се скрием и да видим дали няма да стане нещо.

— И нещо стана.

— О, да. Но така и не видяхме едрия тип. Той се появи от нищото. — Паскал потърка главата си. — Има силен удар. Нямам търпение да му го върна.

— Първо трябва да го открием — каза Кукин и му показа снимката на Кейти Джеймс. — Тази жена всъщност е единствената ни връзка към него. Тя е журналистка. Много е известна, но в последно време никой не я е виждал. Ако открием нея, може би ще можем да открием и него.

— Искате да започна да я издирвам?

— Първо искам да проверя някои неща, за да стесня обхвата на издирването. После ти ще се заемеш.

— Тъй вярно, сър.

Кукин погледна снимката в ръцете си. Много красива жена. Беше твърде възрастна и твърде бяла, за да попадне сред неговите секс робини, но въпреки това беше привлекателна. Той се запита колко близка беше с онзи мъж. Надяваше се да е достатъчно близка. Дотолкова, че да я използва, за да се добере до него.