Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (39)

39

В Англия беше с един час по-рано от Франция. Професор Малъри беше напълно облечен и седеше зад бюрото в малкия кабинет до спалнята си в Хароусфийлд. Беше се приготвил да работи цяла нощ по един нов проект, с който щяха да се заемат след ликвидирането на Фьодор Кукин. Той запали лулата си и към потъмнелия таван се надигнаха зловонни кълба дим. Навън започна да ръми, когато той най-сетне остави тетрадката, в която си водеше бележки.

На вратата се почука.

— Да?

— Аз съм, професоре — каза Лиза.

Той се изправи, когато тя отвори вратата. Беше облечена с дълга нощница, а върху нея носеше бежов вълнен халат. Косата й беше пусната до раменете. На краката си носеше чехли.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя се отпусна на малката кушетка с изтъркана кожена тапицерия, а той се върна на мястото си.

— Току-що се чух с Уит. Двамата с Реджи са потвърдили локацията и са уточнили подробностите за последната фаза от операцията.

— Отлично — каза той и я огледа по-внимателно. — Но ти изглеждаш разтревожена.

— Смути ме нещо в гласа на Уит. Стори ми се ядосан. Затова се обадих на Реджи, за да говоря с нея. Тя също звучеше ядосана, но когато настоях да ми каже какво има, не пожела да сподели. Опитах се отново да позвъня на Уит, но той не ми вдигна.

— Смяташ, че са се скарали?

— Така ми се струва. И то в най-неподходящия момент.

Малъри остави лулата си, отиде до прозореца и погледна навън през стъклото, по което се стичаха дъждовни капки.

— Свърза ли се с Доминик?

— Не, защото с Уит спят в една стая и си помислих, че сигурно няма да може да говори свободно. Освен това не искам да създавам допълнително напрежение.

Малъри сплете пръсти зад гърба си и навъсено се загледа в мрака навън.

— Трябваше да го предвидя. Трябваше да оставя Уит тук и да изпратя с Доминик или Колдуел, или може би Дейвид Хамиш. Уит изпитва гняв — очевидно много по-силен, отколкото си мислех.

— Смяташ ли, че това ще му попречи да изпълни задълженията си?

— Ако имах отговор на този въпрос, нямаше да се тревожа, нали?

Тя хвърли поглед към бюрото му.

— Пак ли ще работиш цяла нощ?

— Явно мисля най-добре, когато се стъмни.

— Някакви новини за финансирането?

Той изненадана се обърна към нея.

— Защо, какво си чула?

— Всеки знае, че за да се поддържа това място, трябват доста средства. Не че го правим заради парите, но все пак всички получават някакви заплати. А има и разходи за имението. И разходи за организиране на мисията. Наемът на вилата, в която е отседнала Реджи, е зашеметяващ. Всичко това се трупа.

Малъри помълча няколко секунди, после въздъхва.

— Не мога да отрека, че сме малко притиснати. С наема на вилата обаче няма проблеми. Един господин от украински произход, който притежава значително състояние, осигури нужните средства. Имам и още един-два варианта. Но всичко трябва да се прави с нужната дискретност, разбира се.

— Разбира се — съгласи се тя и добави: — Кога за последен път си бил на почивка, Майлс?

— Почивка? — Той се разсмя. — Мога да те разплача, като ти отговоря, че това за мен е почивка, но ще се въздържа.

— Сериозно, Майлс, кога беше последният път?

Той се взря в нещо, което само той виждаше.

— Предполагам, когато Маргарет все още беше жива. Рим. И Флоренция. Тя толкова обичаше статуята на Давид. Можеше да седи и да го гледа с часове. Скъпата ми съпруга беше голяма почитателка на Микеланджело. Беше приятно пътуване. След като се върнахме, тя се разболя. И шест месеца по-късно почина.

— Доколкото си спомням, това беше преди осем години.

— Да, да, права си. Времето наистина лети, Лиза.

— Всички тук работят под значително напрежение, но за някои е още по-трудно. Ти си нашият водач. Не можем да си позволим да те загубим.

— Нищо ми няма. Или поне съм толкова добре, колкото може да бъде един професор с наднормено тегло, който води заседнал живот.

Той се огледа.

— Наистина ми харесва в тази развалина. На Реджина също й харесва. Чувам как обикаля по всяко време на денонощието.

— Тя редовно посещава гробището. Знаеше ли?

Малъри кимна.

— Най-вече гроба на Лора Р. Кемпиън. Никога не съм успявал да открия връзка между двете. Но тя сякаш е привлечена от тази жена.

Лиза го изгледа проницателно.

— Имаше ли някаква определена причина да набележиш Реджи за работа при нас?

Професорът строго отвърна на погледа й.

— Същата като във всеки друг случай. Тя премина всички изпитания. Но всъщност нещата започват с най-обикновена преценка от моя страна. В този смисъл Реджина Кемпиън не представлява никакво изключение.

Лиза задържа погледа му още няколко секунди, после извърна очи.

— Да поговорим за този американец — смени темата Малъри.

— Бил Йънг.

— Да, неприятно усложнение. Може да предизвика разсейване. Или нещо повече. Всъщност не знаем нищо за него. Всеки може да се представя за бивш лобист.

Лиза прокара ръка по колана на халата си.

— Така е. Между другото Уит ми докладва, че утре Реджи ще ходи до Ле Бо с него.

Малъри сякаш се стресна.

— Ле Бо? С каква цел?

— Уит не знаеше. Но подчерта, че според него тя трябва да работи по Кукин, вместо да се занимава с този Бил.

— И аз мисля така. Смятам да й се обадя веднага.

— Не го прави, Майлс.

— Но…

— Тя е под голямо напрежение, но въпреки това притежава най-добрите инстинкти от всички оперативни работници, с които разполагаме. Мисля, че можем да й се доверим. Не смяташ ли, че го е заслужила?

Малъри изглеждаше скован от нерешителност, но чертите му най-сетне се отпуснаха.

— Добре — каза той. — Общо взето, съм съгласен с тази оценка.

Лиза се изправи и отново хвърли поглед към бюрото.

— Предполагам, вече работиш по следващия случай.

— Тревата трябва да се коси редовно, нали знаеш.

— Е, да се молим Реджи и останалите да се върнат живи, за да могат да го направят още веднъж.

Тя тихо затвори вратата след себе си.

Малъри остана загледан след нея в продължение на няколко секунди, после се върна до бюрото си, разрови се в едно чекмедже и извади снимката, която му беше изпратил Уит. Седна и се загледа в лицето на Бил Йънг.

По гръбнака му пълзеше тревожно подозрение. И нещо му подсказваше, че причината за него е този мъж. Наистина имаше доверие на Реджи, но доверието към всеки си имаше граници. А нищо не биваше да им попречи да се доберат до Кукин. Беше твърде важно. Той се поколеба още малко, после решително извади от джоба си мобилен телефон и набра едно текстово съобщете. Професорът не беше толкова скаран с електронните устройства, колкото твърдеше. После прибра телефона и се облегна на стола си. Надяваше се, че е постъпил правилно.

Понякога в тази работа човек не разполагаше с друго освен с инстинктите си. Ако беше прав, всичко беше наред. Но ако се окажеше, че греши? Е, тогава понякога загиваха невинни хора.