Серия
Шоу и Кати Джеймс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deliver Us From Devil, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи. Избави ни от злото

Превод: Богдан Русев

Редактор: Здравка Славянова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-255-8

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново


На Али и Нишу, Катрин и Дейвид, Мерилин и Боб, Ейми и Крейг: всички прекрасни приятели

1

Деветдесет и шест годишният мъж седеше в удобното си кресло и с наслада препрочиташе една книга за Йосиф Сталин. Никой голям издател не би се заел с този текст, изпълнен с откровени хвалебствия на садистичния съветски лидер. Но авторът беше издал ръкописа на собствени разноски, а положителното му мнение за Сталин безкрайно допадаше на възрастния мъж. Беше закупил книгата директно от автора малко преди той да бъде въдворен в психиатрична клиника.

Над голямото имение на стареца не се виждаха звезди, защото от близкия океански бряг прииждаше буря. Макар че беше богат и живееше в лукс, собствените му нужди бяха сравнително скромни. Носеше избелял пуловер, изплетен преди няколко десетилетия, а яката на ризата под него беше закопчана догоре, до месестия му врат с двойна брадичка. Евтини панталони висяха върху безполезните му крака, подобни на скелет. Дъждът барабанеше в хипнотизиращ ритъм по покрива и той се отпусна в креслото, за да потъне в ума и живота на един луд, който беше избил десетки милиони хора, имали нещастието да попаднат под властта на жестокия му юмрук.

От време на време старецът се засмиваше тихичко на някоя фраза, особено на най-зловещите места, и кимаше в знак на съгласие, когато последователите на Сталин разясняваха директните му методи за унищожаване на всички граждански свободи. Очевидно мъжът виждаше в съветския диктатор именно онези лидерски качества, които бяха необходими, за да направят една страна велика, като в същото време накарат целия свят да трепери от страх.

Той бутна надолу дебелите си очила и погледна часовника си. Беше почти единайсет вечерта. Охранителната система се беше включила точно в девет — всички врати и прозорци бяха под професионално наблюдение. Крепостта му беше сигурна.

Една гръмотевица накара светлините в къщата да примигнат. След това те примигнаха още два пъти и угаснаха. В електронното помещение под земята имаше резервен акумулатор за охранителната система, но той беше отстранен предварително, така че системата спря да функционира в момента, в който централното захранване бе прекъснато. Всички врати и прозорци мигновено останаха без надзор. Десет секунди по-късно се включиха мощните резервни генератори, за да осигурят пълна мощност на електрическото захранване на къщата, и охранителната система заработи както трябва. Но точно през тези десет секунди се беше отворил един прозорец, навън се беше стрелнала една ръка и беше уловила дигиталния фотоапарат, подхвърлен нагоре от нивото на земята. Прозорецът беше затворен и заключен секунда преди охранителната система да се включи отново.

Без да забележи това, старецът разсеяно потърка олисялата си глава, покрита с петна. Лицето му отдавна се беше предало на гравитацията и плътта му висеше, като теглеше надолу очите, носа и устата му в постоянна намръщена гримаса. Това, което беше останало от тялото му, следваше същия маршрут на деградация. Вече разчиташе на други хора, за да му помагат да изпълнява и най-прости действия. Но поне все още беше жив, докато толкова много от братята му по оръжие — най-вероятно всичките — вече бяха намерили смъртта си, при това често по жесток начин. Това го караше да изпитва гняв. Историята показваше, че по-нисшите винаги завиждат на онези, които са нещо повече от тях.

Най-сетне той остави книгата. На неговата възраст му трябваха само три-четири часа сън в момента, в който изпиташе нужда от тях — и точно сега изпитваше тази нужда. Той повика помощничката си, като натисна синия бутон на малкото кръгло устройство, което винаги носеше на врата си. Имаше три бутона — един за помощничката, един за лекаря и един за охраната. Старецът имаше и врагове, и болежки, но помощничката беше най-вече за удоволствие.

Жената влезе при него. Барбара беше с руса коса и носеше тясна и къса бяла пола и блуза без ръкави, която му разкри щедра гледка към бюста й, когато тя се наведе, за да му помогне да се прехвърли в инвалидната количка. Условието да носи такива дрехи беше включено в трудовия й договор по негово настояване. Старите богати извратени мъже имаха право на всичко, което поискат. Набръчканото му лице се притисна в мекия й бюст и не се отдели от него. Докато силните й ръце го прехвърляха на количката, той пъхна ръка под полата й. Пръстите му се плъзнаха по задната страна на стегнатите й бедра, докато стигнаха до дупето. После силно го стиснаха. Старецът простена от удоволствие. Барбара не каза нищо — плащаха й добре, за да понася опипването.

Тя го закара до асансьора и двамата се качиха заедно в спалнята му. Помогна му да се съблече, като избягваше да поглежда съсипаното му тяло. Цялото му богатство не беше достатъчно, за да я накара да го гледа гол. Преди няколко десетилетия със сигурност щеше да го гледа, както и да направи много други неща, ако той поискаше. Ако самата тя искаше да запази живота си. Сега просто му помагаше да облече пижамата си, все едно беше малко дете. Сутрин трябваше да го измие и да го нахрани — отново като бебе. Колелото беше описало пълен кръг. Тръгнал от люлката, той отново беше стигнал до люлката, а след нея го чакаше единствено гробът.

— Седни при мен, Барбара — нареди той. — Искам да те погледам.

Каза го на немски. Това беше другата причина, поради която я беше наел — говореше родния му език. В тази част на света бяха останали малко хора, които го знаеха.

Тя седна, кръстоса дългите си загорели крака и сплете пръсти в скута си, като от време на време му се усмихваше — жест, за който също й се плащаше. Старецът мислеше, че тя трябва да изпитва единствено благодарност към него — защото й беше дал избора да работи в това величествено имение, където задачите й бяха лесни и не толкова начесто, или да отде да се продава за дребни монети по улиците на близкия Буенос Айрес.

Най-сетне той махна с ръка, тя веднага се изправи и затвори вратата зад гърба си. Старецът се отпусна на възглавниците. Тя сигурно щеше да отиде в стаята си, веднага да се съблече, да застане под душа и да изтърка от тялото си мръсните следи от докосването му. Той тихо се засмя, когато си го представи. Дори грохнал и сакат, все пак оказваше някакво въздействие върху жените.

Ясно си спомняше славните дни, когато крачеше напето, а токовете на офицерските му ботуши, високи до коляното, потракваха по циментовия под. Само този звук беше достатъчен, за да накара целия лагер да трепери от страх. Ето това беше истинската власт. Всеки ден той имаше привилегията да изпитва чувство за неуязвимост. Всяка негова заповед се изпълняваше на мига, без колебание. Хората му подреждаха паразитите в дълги редици, с мръсните им дрехи и наведени глави, но и тези нещастници не бяха слепи за блясъка на величествените му ботуши и властта, въплътена в униформата му. Тогава той играеше ролята на Господ, като избираше кои да умрат и кои да живеят. Онези, които оставаха живи, естествено, не печелеха кой знае какво, защото ги очакваше ад на земята — болезнен, жалък и унизителен, доколкото се простираше въображението му.

Старецът се премести наляво и натисна един правоъгълник в таблата на леглото. Дървеният капак се отвори и той протегна треперещата си ръка, за да набере комбинацията на вградения сейф. Извади снимката и отново се отпусна на възглавницата, за да я разгледа. Пресметна, че беше снимана точно на този ден преди шейсет и осем години. Умът все още му служеше вярно, макар че тялото му го беше предало.

На снимката все още нямаше трийсет, но вече беше облечен в голяма власт заради интелигентността и безпощадността си. Беше висок и слаб, със светлоруса коса, която се открояваше на фона на почернялото му лице с квадратна челюст. Изглеждаше великолепно в парадната си униформа, с всичките си медали — макар да беше наясно, че почти никой от тях не е заслужен. Той не беше участвал в бойни действия — липсваше му кураж за това. Масите, лишени от талант, можеха да се справят с оръдията и да срещнат смъртта си в окопите. Неговите умения му бяха позволили да потърси по-безопасни места, на които да се развива. Очите му се изпълниха със сълзи при вида на младежа, който беше тогава; а до него, разбира се, стоеше самият фюрер. Дребен на ръст, но истински гигант във всяко друго отношение. Черният му мустак беше замръзнал както винаги над изразителната уста.

Той целуна по бузата младежа на снимката, а после и великия фюрер — както правеше всяка вечер, преди да заспи. После върна снимката в скривалището и се замисли за годините, изминали от времето, когато избяга от Германия — броени месеци преди съюзниците да превземат Берлин. Беше подготвил бягството си предварително, защото беше прозрял какъв ще е неизбежният изход от войната — вероятно още преди собственото си командване. Беше се укривал в продължение на десетилетия, но отново беше използвал „таланта“ си, за да построи империя, като изнасяше минерални суровини и дървен материал от новата си родина и безмилостно мачкаше конкуренцията. Но въпреки това жадуваше за отминалите дни, когато животът на другите човешки същества беше в ръцете му, за да го прекърши или пощади.

Тази вечер щеше да спи спокойно, както и всяка друга вечер. Съвестта му беше чиста. Клепачите му вече натежаваха, когато с изненада чу как вратата се отвори отново. Той се вторачи в сумрака. Силуетът й се очертаваше на прага.

— Барбара? — каза той.