Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deliver Us From Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи. Избави ни от злото

Превод: Богдан Русев

Редактор: Здравка Славянова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-255-8

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

70

Реджи обожаваше Трафалгар Скуеър. За нея той сякаш олицетворяваше всичко британско, събрано на едно забележително място. От една страна, там беше паметникът на лорд Нелсън на четирийсет и шест метровата му гранитна колона — спасителя на Британската империя, който завинаги щеше да бъде почитан за героичната си смърт в битката при Трафалгар. И макар че вече не всеки ученик знаеше кой е Нелсън или какво точно е направил, статуята му оставаше като мемориал за непобедимостта на британската нация.

От друга страна, там бяха и едрите отвратителни гълъби. Макар че Нелсън беше основно почистен преди няколко години, а кметството беше предприело стъпки да освободи района от гукащите пернати, птиците бяха такава природна стихия, че горкият адмирал най-редовно беше покрит с курешки. Далеч под него човешки същества от всякакви раси и възрасти се разхождаха, седяха, танцуваха, плачеха, дъвчеха, пиеха, изнасяха представления, снимаха, четяха, флиртуваха със себеподобните си и понякога късно вечер дори правеха секс. И всичко това се случваше, докато шарените таксита, покрити с реклами, и червените продълговати автобуси се виеха около площада с цялото внимание, необходимо за оцеляване в един космополитен град. Площадът представляваше идеалната комбинация от прашна история и ярко настояще и Реджи спря да му се наслади, като за миг забрави, че отива на среща с човек, който е в състояние да я унищожи.

Макар че това беше донякъде абсурдно при наличието на толкова много други неизвестни, Реджи беше най-притеснена от въпроса какво да облече. Беше изпрала всичките си дрехи и се беше спряла на бледозелена рокля със семпла кройка, прибрана на кръста, която подчертаваше слънчевия й загар и свършваше на няколко сантиметра над коленете й. Беше с деколте, но не много дълбоко. Реджи беше извадила единствения сексапилен сутиен, който притежаваше, но после се беше отказала от него и беше избрала друг, по-обикновен. Реши да не облича пуловер над роклята, защото времето в Лондон не беше същото като в Лийвсдън, както впрочем често се случваше. Небето се беше прояснило, температурата се беше покачила над двайсет градуса, което предизвика празненства в целия град, а лекият вятър от юг обещаваше още топлина. Реджи беше на високи токчета, така че щеше да бъде едва с двайсет сантиметра по-ниска от мъжа, с когото съвсем скоро щеше да вечеря. Беше вдигнала косата си, като остави няколко кичура да се спускат по дългата й шия. Ансамбълът беше завършен от масивни обици и огърлица с аквамарини, които си беше купила преди години в Тайланд.

Докато вървеше по пресечката, където се бяха уговорили да се срещнат, Реджи крадешком провери грима си в огледалото за обратно виждане на един паркиран мотоциклет, като се преструваше, че одобрително разглежда машината. С ръста на Шоу нямаше да е трудно да го забележи, дори сред всички хора наоколо. И все пак по улицата имаше и много места, подходящи за прикрито наблюдение. Всъщност той сигурно вече я гледаше.

Реджи се замисли, после реши да захвърли притесненията. Завъртя се в кръг, здраво стъпила с едното си токче на тротоара, като бавно махаше във всички посоки, все едно участваше в конкурс за красота. За момент това движение я накара да забрави всичките си проблеми, докато се наслаждаваше на прекрасната лятна вечер в града, който обичаше най-много от всички на света.

Докосването по рамото я накара да подскочи. Тя спря да се върти и се обърна. Първото й впечатление беше, че той също се е облякъл старателно за вечерта — с изгладен сив панталон с остър ръб, бяла риза със спортна яка и тъмносиньо сако. Късата му коса блестеше, току-що измита, и беше гладко избръснат. Ароматът му й напомни разкошния плаж в Тайланд, откъдето си беше купила огърлицата и обиците от един блед мъж по бански, който носеше охлузено куфарче, пълно с дребни украшения. Шоу ухаеше на топлина, пясък, океан и палми; този мирис нахлу в ноздрите й и тя почувства леко замайване.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Вече няма да ми става лошо, обещавам — каза тя и почука с високите си токчета. — Стъпила съм здраво на земята.

Шоу се огледа, преди отново да спре поглед върху нея. Реджи усети, че с едно движение беше преценил всички потенциални заплахи и ги беше регистрирал в някаква старателно подредена информационна система в главата си.

— Обичаш ли морска храна? — попита я той.

— Всъщност това е най-любимото ми нещо.

— Знам един ресторант в Мейфеър.

— Звучи страхотно.

Той се поколеба за миг, после протегна ръка към нея. Тя бързо го хвана под ръка, преди да размисли. Колебанието му я накара да се усмихне на себе си. Помисли си, че несигурността е чудесно човешко качество, и леко се притисна в ръката му, за да му покаже, че предложението му е било напълно уместно.

— Не е далеч от тук. Времето е хубаво, така че можем да отидем пеша. — Той хвърли поглед към обувките й. — Ще се справиш ли? Може да вземем и такси, ако предпочиташ.

— Мога да стигна до там. Не обещавам обаче, че ще мога да се върна пеша.

— Ако се наложи, ще те нося.

Двамата продължиха по „Хеймаркет“, прекосиха Пикадили Съркъс и стигнаха до Мейфеър.

— Остават само няколко пресечки — каза Шоу, докато бавно крачеха натам. — Съвсем близо е до „Гроувнър“.

— Добре съм — каза тя.

Той я погледна.

— Наистина изглеждаш добре.

Тя обмисли думите му, докато гледаше другите двойки по улицата, които правеха точно същото като тях.

— Просто ми е приятно да се преструвам на нормална. Сигурно ти изглежда странно.

— Напротив. В нашата професия такива моменти са малобройни и редки.

Ресторантът беше по средата на пресечката и имаше зелен навес, който отчасти закриваше забележителните му врати от махагон. Вътре таваните бяха високи, дървото — тъмно, сепаретата — с кожена тапицерия, покривките — колосани, а салфетките стърчаха от кристални чаши за вода. Върху високи до гърдите дървени шкафове бяха подредени ледени подноси с опашки от омари, скариди, черни миди и морски раци в идеално оформени кръгове. Шоу беше направил резервация и една закръглена млада индийка в черна рокля, която беше толкова тясна, че под нея се очертаваха прашките й, ги отведе до тяхната маса. Беше в дъното, по диагонал срещу входа.

Шоу се настани с лице към махагоновите врати. Реджи не пропусна да отбележи този факт.

— Как е огневата линия? — попита дяволито тя.

— Ще свърши работа. Освен ако онзи поднос със задушен октопод не попречи на изстрела.

— Защо ли си мисля, че не се шегуваш?

Той отвори менюто си и тя го последва.

— Ще ми препоръчаш ли нещо?

— Горе-долу всичко, което има перки, криле или черупка, спокойно може да бъде определено като афродизиак.

Реджи остави менюто си.

— В такъв случай защо не поръчаш и за мен?

Шоу я погледна над ръба на своето меню.

— Проявяваш нерешителност?

— Всъщност просто съм достатъчно предпазлива, за да се съобразя с по-големия опит на някой друг.

— Тази реплика може да се тълкува по много различни начини — отбеляза спокойно той.

— Точно така. Но засега нека да я ограничим до храната.

Той затвори менюто си.

— В такъв случай и двамата ще си вземем „Примавера фрути ди маре“.

Към храната си поръчаха и бутилка бяло вино. Сервитьорът извади тапата и наля малко в чашата на Шоу, който отпи от виното и го одобри с кимване. Сервитьорът напълни чашите им, постави между тях кошничка с хляб и бутилка зехтин, сложи виното в кофичка с лед и ги остави сами.

Шоу вдигна чашата си и Реджи я чукна със своята.

— Свършва ли вече времето за преструване, че сме нормални? — попита примирено тя.

— Имаме още малко.

— Обичам Лондон — каза Реджи, като се огледа.

— Има какво да обичаш в него — съгласи се Шоу.

— Може ли да те попитам нещо?

Той не отговори, но я погледна в очакване.

— В гробището на Хароусфийлд ми каза, че и ти гледаш гробове. Какво имаше предвид?

— Не гробове, а гроб — в единствено число.

— Чий е този гроб?

— Намира се в Германия, на един час път с кола от Франкфурт, в едно селце.

— Това е отговор на въпроса къде се намира. Но чий е този гроб?

— На една жена — отговори Шоу с видимо напрежение.

— Предполагам, че сте били близки?

— Достатъчно близки.

— Ще ми кажеш ли как се казваше тя?

— Ана. А сега мисля, че времето за преструване на нормални вече наистина свърши.