Тери Брукс
Първият крал на Шанара (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Джърл Шанара спаси живота на своята кралица този ден, защото когато пропъди Господаря на Магията, той прогони и неговите черепоносци, включително и онзи, който заплашваше Прейа. Щом мощта на Господаря на Магията се оттегли от него, чудовището просто изчезна. Кралицата се възстанови от раните си и се върна с Джърл в Западната земя. Заедно, те царуваха над елфите много години. Никога вече не влязоха в битка, защото битки вече нямаше. Вместо това, насочиха енергията си към изучаване на изкуството да управляват във все по-сложния и взискателен свят. С помощта и съветите на Врий Иридън, те успяха да овладеят държавническото умение. Родиха си три собствени деца, и трите дъщери и когато Джърл Шанара се спомина много години по-късно, по-големият от наследниците на Балиндарох, които бяха осиновили, се възкачи на трона. Династията Шанара впоследствие се умножи и продължи повече от двеста години.

Кралят носи Меча на Шанара до самата си смърт. Синът, който го наследи, го носи известно време, но после го вгради в каменен блок, взет от Паранор, и го остави в друидската крепост.

Кинсън Рейвънлок не умря от раните си, а оздравя след няколкоседмично възстановяване в новоизградения аванпост на Тирсис. През цялото време Марет се грижи за него и когато той се почувства достатъчно добре, отпътуваха на запад, покрай Мирмидон, към един горист остров в подножието на Драконовите зъби, където построиха дома си. След това живяха заедно и накрая се ожениха. Изградиха търговски център и основаха снабдителна линия по реката. И други от пограничните земи се присъединиха към тях и скоро те се превърнаха в средоточие на едно процъфтяващо селище. С времето това търговско поселение щеше да се разрасне в града, наречен Керн.

Марет никога повече не използва магията си за друидски цели. Тя концентрира уменията си в лечителското изкуство и беше много търсена из целите Четири земи. Прие името на Кинсън, когато се омъжи за него, и никой никога вече не спомена нейното собствено. Кинсън известно време се тревожи за нея, защото смяташе, че магията й може отново да направи пробив, да се освободи и да подкопае увереността й, но това никога не се случи. Имаха няколко деца и много време след смъртта на Кинсън и Марет, един техен потомък щеше да влезе в още една битка срещу Господаря на Магията.

Рейбър оцеля и се върна у дома с джуджетата си, за да се захване с трудната задача да възстанови Кълхейвън и останалите градове, които Северната армия беше разрушила. Той отнесе Риска със себе си и го погреба в новопосадените Градини на живота, на едно високо възвишение, откъдето се виждаше как Сребърната река се извива в продължение на няколко мили сред горите на Анар.

Онзи ден в Стрелехайм Северната армия беше фактически унищожена. Тролите и гномите, които бяха успели да избягат по-рано от долината Рен, накрая намериха пътя си към дома. Силата на Господаря на Магията беше прекършена и расите от Север и Изток започнаха болезнения процес на възстановяване на разбитите си съдби. Гномите и тролите, които по принцип бяха племенни общества, се откъснаха от останалите раси и за известно време не поддържаха почти никакви отношения с тях. Щяха да минат повече от сто години, преди да се постигне известно равновесие между победители и победени и търговията между тях отново да се възобнови.

Бремен изчезна скоро след последната битка. Никой не видя заминаването му. Никой не разбра къде е отишъл. Той си взе сбогом с Марет и чрез нея с Кинсън, който все още беше в безсъзнание. Друидът каза на младата жена, че никога вече няма да се видят отново. След това се носеха слухове, че се е върнал да изживее последните години от живота си в Паранор. Понякога Кинсън си мислеше да иде да го потърси, да разбере истината. Но никога не го стори.

Джърл Шанара видя друида още веднъж, след почти месец от битката за Рен. Срещнаха се късно през нощта, само за няколко минути, когато старецът дойде в Арборлон, за да отнесе тайно Черния камък на елфите. Те поговориха шепнешком за талисмана, сякаш самите думи можеха да им причинят болка, сякаш дори споменаването на черната магия можеше да бележи душите им.

Това беше последният път, когато някой видя друида.

Момчето Аланон също изчезна. Лека-полека светът отново ставаше, какъвто бе преди и спомените за Господаря на Магията започнаха да избледняват.

Минаха три години. В един горещ и ярък слънчев ден, късно през лятото, един старец и едно момче се катереха по хълмовете на Драконовите зъби към Долината на шистите. Бремен вече бе съсухрен и прегърбен от възрастта, сивото в косата и брадата му се бе превърнало в бяло. Вече не можеше да се движи лесно, очите му бяха започнали да отслабват. Аланон беше на петнадесет, по-висок и много по-силен, с широки рамене, с дълги и мощни крайници. Вече наближаваше зрелост, по лицето му се беше появила тъмната сянка на брада, гласът му бе станал дълбок и груб. Сега той владееше друидската магия не по-зле от Бремен. Но старецът водеше, а момчето го следваше в последното им пътуване заедно.

През тези три години Аланон се беше учил от Бремен. Старецът бе приел, че момчето ще го наследи след смъртта му, че Аланон ще бъде последният от друидите. Тей и Риска бяха мъртви, а Марет бе избрала друг път. Момчето беше младо, но със силна жажда за знания и още в самото начало беше станало ясно, че притежава решителността и силата, необходими да стане един от тях. Бремен се занимава с него всеки ден от тези три години, учеше го на онова, което трябваше да знае за магията на друидите, за тайните на нейната мощ, даваше му възможност да експериментира сам. Както във всичко останало, Аланон се впусна в това с плам и всеотдайност, граничеща с абсурд. Беше изцяло погълнат от желанието си да успее. Беше умен и интуитивен и проницателността му не се притъпи с израстването. Често успяваше да види скритото дори за стареца, острият му ум бързо схващаше възможности, които дори друидът не бе забелязал. Момчето остана заедно с Бремен в Паранор, двамата откъснати от света. Изучаваше Друидските хроники и упражняваше уроците, които получаваше от древните книги. Бремен използваше магията си, за да прикрива от останалите присъствието им в пустите гори. Никой не ги обезпокои. Никой не се опита да навлезе в обителта им.

Бремен често мислеше за Господаря на Магията и събитията, довели до неговото прогонване. Говореше за това с момчето, разказа му всичко случило се — унищожаването на друидите, търсенето на Черния камък на елфите, изковаването на Меча на Шанара, битката за Рен. Съобщаваше подробностите на Аланон устно, а после ги описваше на страниците на Друидските хроники. А в себе си таеше тревога за бъдещето. Собствените му сили вече изчезваха. Животът му наближаваше края си. Нямаше да види делото си завършено. На Аланон и на онези, които щяха да дойдат след него, щеше да се падне да го продължат. Но колко недостатъчно му се струваше това! Не виждаше голяма надежда момчето и наследниците му да се справят без него. Негова беше отговорността и неговата ръка трябваше да се погрижи за това.

И така, четири дни по-рано той повика момчето при себе си и му каза, че обучението му е приключено. Щяха да напуснат Паранор и да се отправят към Адския рог, за да посетят за последен път духовете на мъртвите. Приготвиха си провизии и напуснаха крепостта по изгрев. Преди това обаче старецът призова магията, която пазеше стените на Паранор, за да запечата древната крепост. От дълбините на Друидския кладенец се надигна прастарата магия, която живееше в него. Тя се заизвива нагоре под формата на зловеща зелена светлина. Щом момчето и старецът вече се бяха отдалечили достатъчно, Паранор започна да потрепва, подобно на мираж в горещ ден, после се стопи бавно в слънчевата светлина и изчезна. Щеше да се появява на равни интервали след това, понякога в жежкото пладне, друг път в мрачна нощ, но никога нямаше да се задържа задълго. Момчето не каза нищо, щом се обърнаха и тръгнаха към дърветата, но старецът прочете в очите му, че разбира какво става.

И така, по залез те наближиха входа на Долината на шистите и си устроиха лагер в сянката на Драконовите зъби. Изядоха вечерята си в тишина, гледаха как мракът се сгъстява и звездите заискряват по-силно. В полунощ станаха и тръгнаха по ръба на долината и погледнаха надолу към обсидиановата й купа. Адският рог блещукаше на звездната светлина, спокоен и тих. От долината не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше по назъбената й повърхност.

— Тази нощ ще те напусна — каза старецът накрая.

Момчето кимна, но не каза нищо.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. — Бремен замълча, после продължи: — Предполагам, че известно време това няма да се случи. Но когато стане, ще дойдеш на това място.

Момчето го погледна несигурно.

Бремен въздъхна, забелязал объркването в очите му.

— Сега трябва да ти кажа нещо, което не съм споделял с никого, дори със самия Джърл Шанара. Седни до мен и слушай.

Те приседнаха сред разтрошените скали, две самотни фигури, чиито силуети се очертаваха на фона на звездното небе. Старецът помълча известно време, докато се опитваше да подреди думите си, бръчките по лицето му се врязаха по-дълбоко.

— Джърл Шанара не успя да унищожи Господаря на Магията — каза той накрая. — Като се усъмни във властта си над меча, като си позволи да се разсее от съмнения и обвинения към самия себе си, той остави Брона да избяга. Знам за провала му, защото, въпреки че бях доста отслабнал от употребата на друидската магия, за да продължа, последвах краля с умствения си взор и станах свидетел на двубоя им. Видях как той се поколеба за миг, после се опита да използва талисмана като обикновено оръжие и забрави многократните ми предупреждения да разчита единствено на магията. Видях как една мрачна сянка се надига от мъглата, щом робата на Господаря на Магията се свлече под последния удар на меча, и разбрах какво означава това. Господаря на Магията и неговите черепоносци бяха пропъдени от материалните си форми от магията и, принудени отново да се превърнат в мрачни призраци, те отлетяха обратно в етера. Но все още не са унищожени. Той поклати глава.

— Няма смисъл да казваме това на краля. Няма да постигнем нищо. Джърл Шанара беше смел и находчив водач. Той преодоля собствените си опасения и страх, за да насочи друидската магия срещу най-страховития враг в историята на Четирите земи. И стори това при възможно най-трудните и жестоки обстоятелства. Успя да изпълни онова, което се очакваше от него във всички отношения, освен в едно. Достатъчно е, че осуети плановете на Господаря на Магията и го прогони от Четирите земи. Достатъчно е, че магията на меча на Шанара успя да отслаби мощта на друида отцепник така силно, че ще минат векове преди той да я възстанови. Има време за подготовка за момента, в който това ще се случи. Джърл Шанара стори каквото можа, и аз мисля, че трябва да оставиш нещата така.

Старческите очи се приковаха в Аланон.

— Но трябва да знаеш за неговия провал, защото ти си онзи, който ще трябва да бди за последствията от него. Брона е жив и един ден ще се завърне. Аз няма да съм там, за да се изправя пред него. Ще трябва ти да го сториш вместо мен — или ако не ти, някой друг като теб, някой, когото ще избереш така, както аз те избрах.

Настъпи дълга тишина, докато те се взираха един в друг в тихия, обгръщащ ги мрак.

Бремен поклати безпомощно глава.

— Ако имаше друг начин, щях да избера него. — Чувстваше се неловко, докато изричаше това, сякаш търсеше извинение да промени решението си, макар да знаеше, че е невъзможно. — Ще ми се да можех да остана още с теб, Аланон. Но вече съм стар и усещам, че от ден на ден отслабвам все повече. Успях да се съхраня толкова дълго, колкото беше възможно. Друидският сън вече не е достатъчен. Трябва да приема друга форма, ако искам да ти бъда полезен в битката, пред която си изправен. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Момчето го погледна, тъмните му очи бяха напрегнати.

— Разбирам. — Млъкна, светлината в погледа му се промени. — Ще ми липсваш, татко.

Старецът кимна. Сега момчето го наричаше „татко“. Аланон го беше приел така и това обръщение бе станало естествено за него.

— И ти ще ми липсваш — отвърна тихо Бремен.

Те поговориха още за миналото, за бъдещето и за сложната обвързаност между тях. Припомняха си общи преживелици, повториха клетвите, които бяха дали, и преговориха уроците, които биха му били от полза занапред.

После, щом нощта започна да избледнява и зората приближи, тръгнаха заедно към Долината на шистите. С изстиването на въздуха се беше образувала мъгла, която сега висеше като саван над долината, покриваше я с потрепващ мрак, скриваше звездите и сребърната им светлина. Ботушите им хрущяха по нестабилните камъни, сърцата им биеха бурно от очакването. Почувстваха как в тях се надига топлина, докато си проправяха път надолу по склоновете на долината, а после прекосиха дъното й до езерото. Адският рог просветваше като черен лед, гладък и спокоен. Огледалната му повърхност не се набраздяваше дори от най-лека вълничка.

Когато бяха на десетина стъпки от мрачния ръб на езерото, Бремен извади Черния камък на елфите от робата си и го подаде на момчето.

— Пази го на сигурно място за времето, когато ще се върнеш в крепостта — напомни му той. — Помни какво представлява. Не забравяй какво ти казах за мощта му. Бъди внимателен.

— Ще бъда — увери го Аланон.

„Той е само едно момче, внезапно си помисли старецът. Искам от него да понесе толкова много, а той е още дете.“ Бремен се взря неволно в Аланон, сякаш така щеше да открие нещо, което бе пропуснал досега, някаква особеност на характера му, която да му вдъхне още увереност. После се извърна настрани. Беше направил всичко по силите си, за да подготви момчето. Това трябваше да е достатъчно.

Тръгна сам по края на езерото и се вгледа в мрачните води. Притвори очи и се напрегна да стори необходимото. После използва друидската магия, за да призове духовете на мъртвите. Те се появиха бързо, сякаш бяха очаквали да ги повика, сякаш бяха чакали него. Виковете им се извисиха в тишината, земята затътна и водите на Адския рог се развълнуваха като врящ казан. Вдигна се пара, гласове зашепнаха и застенаха от мрачните дълбини. Призраците бавно се издигнаха от мъглата в пръските, първо сребристите, дребни форми на по-малките духове, а след тях по-едрата и тъмна фигура на Галафил.

Бремен се обърна и погледна към мястото, където чакаше Аланон. И в същия миг видя детайлите от четвъртото видение на Галафил, онова, което не беше успял да разбере толкова дълго — той, застанал пред водите на Адския рог, докато сянката на Галафил се приближава сред мъгла и въртоп от изгубени души; и Аланон с безмерна тъга в очите, който наблюдава случващото се.

Сянката продължаваше да идва към него, неумолимо присъствие, по-черно от нощта, в която се движеше. Галафил, вървеше по водите на Адския рог, сякаш по твърда земя, и приближаваше към мястото, където го чакаше Бремен. Старецът вдигна ръка, за да поздрави призрака, слабото му тяло изглеждаше сковано и изтощено.

— Готов съм — рече той кротко.

Сянката го притисна в прегръдката си, отнесе го към водите на Адския рог и го повлече към дълбините.

Аланон стоеше сам на брега и продължаваше да се взира безмълвно. Не беше помръднал, откакто водите отново се успокоиха. Остана така, докато мракът отстъпи и слънцето изгря над Драконовите зъби. С едната си ръка стискаше силно Черния елфически камък в гънките на робата си. Очите му бяха твърди и спокойни.

Когато слънцето се издигна високо в утринното небе и прогони и последните сенки от долината, Аланон се обърна и пое по пътя си.