Тери Брукс
Първият крал на Шанара (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

По изгрев Северната армия бе напълно разгромена, а елфите се впуснаха да преследват Господаря на Магията. Битката беше продължила цялата нощ, като се бе разпаднала на множество яростни схватки. Много от северняците бяха избягали по-рано, но други бяха останали. По-сплотените и дисциплинирани отряди бяха удържали позициите си до края. Борбата беше трудна, отчаяна и безпощадна.

Когато всичко свърши, Северната армия се пръсна във всички посоки. Броят на мъртвите и от двете страни беше потресаващ. Елфите бяха загубили почти половината от бойците, влезли с Джърл Шанара в битката тази нощ. Ръстин Апт бе загинал в подстъпа към долината, а хората му бяха избити. Едноокият Ам Банда бе паднал мъртъв на хълмовете. Корморант Итруриън бе получил толкова сериозна рана, че сигурно щеше да загуби ръката си. Само командирът на кавалерията, Киър Джоплин, и водачът на Дворцовата стража Триуитън бяха все още невредими. Но под техните команди можеха да се съберат едва осемстотин все още годни да вървят войници.

Денят беше студен и безоблачен — ясен белег за края на лятото и началото на есента. Слънцето огряваше слабо неравните върхове на Драконовите зъби. Малко на запад от тях Джърл Шанара и неговата дружина яздеха през равнината, осеяна от кълбета мъгла. По земята имаше слана, която сребрееше на засилващата се светлина. Дъхът на мъжете и животните излизаше на облачета. Из небето кръжаха ястреби, които се издигаха и спускаха по въздушните течения като мълчаливи зрители на преследването, започнало под тях.

Джърл Шанара и за миг не се поколеба дали да тръгне след Брона. Не можеше да постъпи иначе. Вече беше толкова претръпнал, чужд на всякакъв страх и нерешителност, недосегаем за умората и глада, че не можеше да се откаже. Беше целият в кръв и рани от нощната битка, но не усещаше болка. Носеше меча на Шанара препасан на гърба си и вече не се чудеше дали магията ще отвърне на призива му. Времето за размисъл отдавна бе минало, сега оставаше само да поеме отговорността, която му се бе паднала. Съмнения и страхове още витаеха в подсъзнанието му, но миля след миля те избледняваха все повече. Усещаше кипенето на кръвта си, ударите на сърцето си и силата на решителността си.

Прейа Старли яздеше до него, макар че бе ранена лошо и се нуждаеше от помощ, за да седи на седлото. Ръката й беше превързана и кървенето беше спряло, но лицето й бе бледо и изпито, а дишането й — накъсано. И все пак не пожела да остане назад, когато Джърл я помоли. Настоя, че има сили да язди, и така и постъпи. Щеше да види края на тази история, както бе видяла и началото й — рамо до рамо с него.

Бремен и момчето Аланон също бяха с тях, макар че старецът беше слаб колкото Прейа. Прекомерната употреба на друидската магия го беше изтощила толкова много, че вече не бе способен на кой знае какво. Не го каза, но беше очевидно за всеки, който има очи и здрав разум. И все пак той беше обещал, че ще е с краля, когато дойде време да използва меча, и нямаше да престъпи думата си.

Марет, Кинсън Рейвънлок и Риска също ги придружаваха. Те бяха по-отпочинали и силни. За тях битката все още предстоеше и като осъзнаваха изтощението, което заплашваше да залее всички останали, бяха обещали пред самите себе си да ги защитят, доколкото могат. Отзад яздеше Киър Джоплин заедно със своята кавалерия и Триуитън с Дворцовата стража, както и малка група джуджета, дошли от север с Риска. Всичко на всичко наброяваха по-малко от деветстотин души. Но нямаха намерение да се чудят дали ще са достатъчно да притиснат Господаря на Магията. Защото никой не знаеше колко войници бяха избягали заедно с отлъчения друид, нито пък колко се бяха присъединили към тях оттогава. Със сигурност щеше да има черепоносци и изчадия от отвъдното, вълци от Черния дъбак, скални троли, както и много други създания от земите на изток и север. Дори и само малка част от армията, участвала в обсадата при Рен, да се беше събрала отново, елфите щяха да бъдат в голяма беда.

Все още далеч на север, в подножието на хълмистите равнини, Рейбър приближаваше заедно със своите четири хиляди джуджета. Ако елфите успееха да насочат Господаря на Магията натам, щяха да имат някакъв шанс.

Слънцето изгря високо в небето, което сега представляваше странна смесица от сиво и сребърно, а светлината започна да прогонва сенките на нощта и студа. Мъглата обаче отказваше да се вдигне и продължаваше да виси упорито над равнините, като се нагъваше из широките падини и плитки клисури, които набраздяваха полето. Събираше се на басейни в пространствата между възвишенията и караше тревистото поле да изглежда заблатено. В далечината нищо не помръдваше, хоризонтът беше чист. Ястребите също бяха изчезнали от небето. Войните на Джърл Шанара яздеха в напрегната тишина, поддържайки стабилно, равномерно темпо и постоянно оглеждаха полето пред себе си.

Вече наближаваше средата на следобеда, когато най-сетне настигнаха Господаря на Магията. Още по обяд стана ясно, че скъсяват дистанцията, защото започнаха да срещат изоставени карети и каруци, строшили се при бягството на врага. Час по-рано бяха пресекли следите на кервана, множество коловози от колела, дири на животни и хора. Дори за следотърсачите беше трудно да определят колко души пътуват с Брона. Въпреки нежеланието на краля, Прейа бе слязла от коня, за да ги разгледа, и докладва по своя тих и уверен маниер, че врагът наброява поне хиляда души.

Сега, когато се изкачиха на едно възвишение на стотина ярда южно от мястото, където остатъкът от Северната армия бе принуден да спре, елфите се увериха с очите си, че предположението на кралицата им е правилно. Черните карети и каруците бяха изтеглени в сянката на серия хълмове, които се издигаха стъпаловидно от изток — скално подножие на Драконовите зъби. Слугите на Господаря на Магията се бяха притиснали към тях — скални троли и други създания; съществата от отвъдното бяха увити в наметалата си и закачулени; сиви вълци сновяха свити из мъглата. А над целия този спектакъл кръжаха няколко черепоносци като огромни черни птици.

Отвъд, строени на височината в бойна формация, блокирайки всеки подстъп на север, стояха джуджетата на Рейбър. Бягството на Господаря на Магията бе спряно.

Мъглата все още покриваше всичко и създаваше илюзорни образи. Много от съществата, които се бяха присвили долу в равното, с тела, обвити от виещите се сиви кълбета, бяха мъртви. Лежаха в странни пози, рухнали върху скалите, или набучени на оръжия. Ръцете и краката им стърчаха нагоре като прекършени сопи. Сред мъглата се виждаха и черните очертания на изгорените останки на създанията от отвъдното. Битката този ден вече беше завършила. Отцепникът друид и неговите последователи бяха попаднали на армията на джуджетата и се бяха опитали да си пробият път през редиците й. Но опитът им се бе провалил. Джуджетата ги бяха отблъснали. Затова Господаря на Магията бе събрал остатъка от армията си и се бе изтеглил на сегашната си позиция. Джуджетата се подготвяха за още един удар. И двете страни чакаха.

Джърл Шанара се взря надолу. Какво чакаха?

Отговорът бързо дойде. Чакат мен, сети се той. Чакат Меча на Шанара.

В този миг осъзна, че всичко ще свърши тук, на тази пуста част от Стрелехайм, на тази вече напоена с кръв земя. Щеше да се изправи срещу Господаря на Магията в смъртоносна битка и един от двамата щеше да бъде убит. Всичко това беше предречено от някаква жестока, извратена съдба, която отдавна бе подредила всичко по местата му.

Той погледна към останалите, изненадан от спокойствието, което чувстваше.

— Те са в капан. Не могат да избягат. Джуджетата са отрязали пътя им към Северната страна и сега ще трябва да се изправят пред нас.

Риска вдигна бойната си брадва.

— Да не ги караме да чакат.

— Един момент — намеси се Бремен. Беше толкова състарен и измъчен, че едва се разпознаваше на отслабващата светлина на късния следобед. Той бе само един изтощен човек, поддържан единствено от вече отмиращата си решителност. — Те ни чакат. Искат да идем при тях. Това трябва да ни накара да се замислим.

Лицето на джуджето се изопна, в очите му се появи гняв.

— Той няма друг избор, освен да чака. Какво те тревожи?

— Помисли, Риска. Той иска да влезе в битка с нас, защото, ако победи, все още може да избяга. — Очите на стареца скачаха от лице на лице. — Ако ни унищожи — нас, последните друиди и краля на елфите в добавка, ще елиминира най-голямата опасност пред себе си и вероятно така ще усъвършенства начините да избегне собствената си смърт. Тогава може да се скрие и да се възстанови. Може да изчака нов шанс да се завърне.

— Няма да избяга от мен — измърмори мрачно Риска.

— Не го подценявай, Риска — предупреди го старецът. — Не подценявай силата на магията, която владее.

Настъпи продължителна тишина. Риска си спомни колко близко бе до смъртта последния път, когато се опита да се изправи пред Господаря на Магията.

Погледът му се спря на стареца, после се извърна към мъгливата равнина.

— Тогава какво предлагаш? Да не правим нищо?

— Само да бъдем предпазливи.

— А как иначе? — гласът на Риска издаваше нетърпението му. — Защо да губим време! Колко още ще стърчим тук?

— Той чака мен — обади се внезапно Джърл Шанара. — Знае, че идвам за него. — Всички погледнаха към краля. — Ще влезе в битка с мен, защото смята, че това е най-лесният път за него. Не се страхува. Вярва, че ще ме победи.

— Няма да се изправиш пред него сам — каза бързо Прейа Старли. — Аз ще съм до теб.

— Всички ще сме с теб! — отсече Риска, предизвиквайки някой да му се противопостави.

— Но в това се крие опасност — отново ги предупреди Бремен. — Всички ние, събрани заедно. Ние сме изморени и изнемощели. Не сме толкова силни, колкото трябва да бъдем.

Тогава напред излезе Марет, тъмното й лице беше напрегнато.

— Достатъчно силни сме, Бремен. — Тя стисна здраво друидската тояга с две ръце. — Не можеш да очакваш просто да стоим и да гледаме.

— Изминахме дълъг път, за да видим края на всичко това — присъедини се към нея Кинсън Рейвънлок. — Това е и наша битка.

Всички се взираха в стареца и чакаха да им отговори. Той ги гледаше, без да ги вижда, погледът му се рееше безцелно. Изглежда обмисляше нещо повече от това, което те можеха да разберат, нещо отвъд този момент и това място, нещо отвъд непосредствената заплаха.

— Бремен — каза тихо кралят, като изчака, докато старческите очи се спрат на него. — Аз съм готов за това. Не се съмнявай в мен.

Друидът го гледа няколко дълги секунди, после кимна с уморено примирение.

— Ще постъпим както желаеш, кралю на елфите.

Риска нареди да вдигнат на пики сигнални флагове, за да предупредят Рейбър за намеренията си. Отговорът дойде бързо. Джуджетата щяха да настъпят по елфическа команда. Пътят на север щеше да остане блокиран за всеки, който се опита да избяга. А на Джърл Шанара и елфите се падаше да затворят челюстите на капана.

Кралят извика Триуитън и десетина войни от Дворцовата стража да застанат до него. Риска събра шест от своите джуджета. Докато се групираха, Джърл Шанара избута Прейа настрани и каза бързо:

— Искам ти да ме чакаш тук.

Тя тръсна глава и отвърна:

— Не мога да го направя и ти го знаеш.

— Ранена си. Няма да си толкова бърза и силна. Как очакваш да се справиш?

— Не искай това от мен.

— Ще се разсейвам, ако се налага да се тревожа за теб! — Лицето му се бе наляло с кръв, в очите му имаше гняв. Гласът му стихна до шепот: — Обичам те, Прейа.

— Би ли помолил Тей Трифънйъд да остане, ако беше тук? — отвърна тя тихо. Даде му секунда да помисли, очите й търсеха неговите. Последва лека, крехка усмивка. — Аз също те обичам. Така че не очаквай от мен по-малко, отколкото мога да направя.

В същия този момент Кинсън Рейвънлок разговаряше с Марет.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш, когато всичко това започне? — попита я той тихо.

Тя го погледна изненадана.

— Разбира се. Защо да не се оправя?

— Ще трябва да използваш магията си. Няма да ти е лесно. Самата ти си ми казвала за неприязънта си към това.

— Да, така е — съгласи се тя, като се приближи по-близо до него и го докосна леко по рамото. — Но ще направя каквото трябва, Кинсън.

Бремен излезе пред групата и се обърна към всички.

— Ще осигуря достатъчно закрила, за да отклоня първия удар, но на повече няма да съм способен. Силите ми са към края си. Риска и Марет ще трябва да се справят сами. Грижете се един за друг, но най-вече за краля. Той трябва да получи шанса да използва меча срещу Брона. Всичко зависи от това.

— Той ще получи шанса си — обеща Риска, който стоеше точно срещу стареца. — Поне това дължим на Тей.

И те потеглиха. Джърл Шанара беше начело, а Прейа Старли до него. От дясната им страна стоеше Риска, а отляво Бремен. Момчето Аланон, Кинсън Рейвънлок и Марет вървяха на няколко крачки след тях. Дворцовата стража и джуджетата-преследвачи се бяха разгърнали в дълги редици. Следваше ги остатъкът от армията. От север джуджетата започнаха да се спускат от хълмовете. Светлината започна да отслабва с наближаването на залеза, сенките се издължаваха, а хладината на ранната вечер запълзя из въздуха.

Сивите вълци удариха първи, връхлитайки на черни талази. Врязаха се в предните редици на елфите и джуджетата и щракваха челюсти, преди да побягнат. Риска хвърли пелена от Друидски огън, за да разгони най-близките, но незабавно беше връхлетян от други. Появиха се огромни създания от отвъдното, разкъсваха огъня и отблъскваха настрани остриетата. Скалните троли настъпиха в гъсти редици, огромните им пики бяха сведени, а металните им върхове образуваха искряща равна линия. Димът от Друидския огън се смеси с мъглата и цялото бойно поле бе обгърнато от сив сумрак.

Джърл Шанара вървеше напред невредим. Нищо не се приближаваше към него, нападателите го заобикаляха. Един глас дълбоко в него му нашепваше, че Господаря на Магията го чака. Господаря на Магията го искаше за себе си.

Скалните троли се приближиха към Кинсън Рейвънлок и връхлетяха отгоре му. Пограничникът падна на земята в кълбо от огромни крайници. Тоягата на Марет заискри със син пламък, но тя не можеше да използва огъня, без да нарани Кинсън. Неколцина елфи-преследвачи се втурнаха да помогнат на пограничника и заудряха тролите, когато и други създания се присъединиха към боя и всички бяха погълнати в огромното меле.

Един черепоносец излезе на пътя на Джърл Шанара, но отстъпи настрани и се изправи пред Бремен.

— Старче — изсъска той с мрачно предизвикателство.

Аланон застана пред друида, за да го защити, защото знаеше, че е изтощен и магията му е изчерпана. Но тогава се намеси Риска и огънят му удари черепоносеца с такава сила, че отхвърли чудовището назад и го превърна в димяща купчина. Джуджето си запроправя път към центъра на битката, дрехите му бяха раздрани от схватката със сивите вълци, лицето му бе покрито с кръв.

— Елате ми! — изръмжа той и вдигна предизвикателно бойната си брадва.

Кинсън отново се бе изправил на крака, поочукан и олюляващ се. Широкият му меч посече един от скалните троли, който се опитваше да се добере до него. Дворцовата стража и джуджетата се биеха рамо до рамо с пограничника. Пред тях черните, копринени платнища на каретите и каруците се къдреха сред кълбящата се мъгла, подобно на мъртвешки савани.

Джърл Шанара продължаваше да върви. До него вече беше само Прейа. Бремен и Аланон бяха останали назад, а Риска бе изчезнал в боя. Елфите-преследвачи и Дворцовата стража се стрелкаха из мъглата, но кралят като че се движеше насред пространство, в което никой не смееше да пристъпи. В мъглата пред него се отвори коридор и той видя в края му да стои загърната в черна роба фигура. Качулката се вдигна и в мрака под нея пламнаха черни очи, искрящи от гняв и предизвикателство. Това беше Господаря на Магията. Ръцете му се вдигнаха изпод робата и призоваха краля.

Ела при мен, кралю на елфите. Ела при мен.

Далеч назад Бремен се опитваше да стигне до Джърл. Аланон го подкрепяше и старецът вървеше, подпирайки се на рамото му. Беше призовал отново Друидския огън, като използваше момчето, за да му влее сила, но слабостта му бе твърде голяма. Гледаше как Господаря на Магията се материализира от мъглата, как призова Джърл Шанара при себе си и изведнъж усети, че гърлото му се свива. Беше ли готов кралят за този сблъсък или щеше да изгуби куража си? Друидът не знаеше това и нямаше как да узнае. Кралят разбираше толкова малко от изискванията на магията на меча и когато се изправеше пред такава мощ, можеше да изгуби увереност. Джърл Шанара обладаваше огромна сила, но бе обзет и от силни съмнения. Кое щеше да надделее пред лицето на Господаря на Магията?

Марет се беше добрала до Кинсън и го издърпа читав от битката, като разпръсна скалните троли с Друидски огън. Тя помете всичко пред себе си и северняците отстъпиха пред яростта й. Кинсън се опитваше да върви редом с нея, олюлявайки се. От дълбоки прорези по хълбока и краката му шуртеше яркочервена кръв, едната му ръка висеше безжизнена.

— Върви! — извика й той. — Защити краля!

Сега битката бе особено яростна, елфите и джуджетата бяха обкръжени от две страни от северняците. Чуваха се викове и писъци, звън на оръжия и сумтене на мъжете, които се сражаваха или умираха. Тъмни вади кръв напояваха земята, тела лежаха прекършени и разкривени в смъртта.

Една от каруците беше преобърната и същества, които изглеждаха като създадени от метал и пръти, се изляха от строшената кола, съскащи като змии, изкарани от дупката си. Насочиха се към Рейбър, но джуджетата, охраняващи краля, ги отблъснаха.

Вбесени, изчадията се извърнаха към Бремен и Аланон и се устремиха натам. Бяха жилави, безформени, напълно нечовешки създания, с широки лица и криви черти, като че излезли от чудовищна утроба. Успяха да си пробият път през Дворцовата стража, изпречила се да ги спре, и се хвърлиха безразсъдно напред. Аланон се опита да призове Друидския огън, но този път не успя. Бремен се беше свлякъл на едно коляно, навел глава. Концентрираше се върху Джърл Шанара и се опитваше да го открие със съзнанието си сред мъглата.

Това щеше да е краят на стареца и момчето, ако не беше Кинсън Рейвънлок. Докато се влачеше немощно след Марет, все по-слаб заради раните си, той видя атаката, когато се приближи до Бремен и Аланон. Реагира инстинктивно, събра всичката останала му сила и се впусна в тяхна защита. Достигна ги точно когато ордата от ужасни създания проби кордона на Дворцовата стража. Широкият му меч описа голяма дъга и три от съществата бяха повалени. После се насочи към останалите и започна да ги отблъсква и сече с оръжието си. Зъби и нокти се забиваха в него и той усети как в тялото му се отварят нови рани. Чудовищата бяха твърде много, за да ги задържи сам, и Кинсън извика на Бремен и момчето да бягат. Секунда по-късно създанията надделяха и го повалиха на земята.

Но Марет го спаси за втори път, като се появи сред ореол от Друидски огън, а тоягата й диво пламтеше. Създанията от отвъдното се извърнаха, за да се хвърлят отгоре й, но огънят ги помете, сякаш бяха песъчинки. Последва нова контраатака, когато други същества се спуснаха към младата жена, опитвайки се да проникнат през щита й от пламъци. Кинсън понечи да се изправи на крака, но отново беше съборен в схватката. Дворцовата стража, джуджетата, скалните троли и чудовища се появиха на тълпи и в един момент изглеждаше, че всички оцелели войници и от двете страни са се събрали точно в този участък от бойното поле.

Отпред, обграден от мъглата, Джърл Шанара се приближаваше към Господаря на Магията. С всяка крачка на краля Брона ставаше все по-едър и сега изглеждаше направо огромен. Черният му силует блокираше светлината в далечния край на тунела и в очите му искреше яростно презрение. Около него в мъглата се мяркаха чудовища, явно негови защитници. Джърл усети как увереността му започва да се топи. Нещо се стрелна от мъглата и сграбчи Прейа, която вървеше до него. Той се извъртя, за да й помогне, но нея вече я нямаше, беше изчезнала в мрака. Кралят изкрещя от страх и гняв и след миг чу гласа и да шепне забързано в ухото му, усети как ръката й стиска рамото му и осъзна, че тя никога не го е напускала и всичко е било само илюзия.

Смехът на Господаря на Магията долетя до него, противен и подигравателен.

Ела при мен, кралю на елфите! Ела при мен!

В този миг Прейа се препъна и падна на земята. Джърл се наведе към нея, без да сваля очи от черния силует отпред, но тя се отдръпна от него.

— Остави ме.

— Не — отвърна веднага той, отказвайки да я послуша.

— Аз ти преча, Джърл. Бавя те.

— Няма да те изоставя!

Тя посегна към лицето му и той усети кръвта по ръцете й, лепкава и топла.

— Не мога да се държа на краката си. Кървя твърде силно. Трябва да спра, Джърл. Ще те чакам тук. Моля те. Остави ме.

Гледаше го твърдо, канелените й очи се бяха приковали в неговите, лицето й беше бледо и разкривено от болка. Той бавно се изправи и се отдалечи от нея, като се опитваше да възпре сълзите си.

— Ще се върна за теб — обеща й.

Той я остави просната на една страна на земята, подпряна на лакът, държаща късия си меч в свободната си ръка. Джърл направи само няколко крачки, преди да се обърне, за да провери, че тя е добре. Прейа му кимна да продължи. Когато отново погледна назад, нея вече я нямаше.

 

Кинсън Рейвънлок най-сетне се беше изправил на крака и се опитваше да вземе широкия си меч, за да разпръсне враговете, заплашващи да обградят Марет, когато бе повален от толкова ужасен удар, че се прекатури на земята, без да може да си поеме дъх. Марет се обърна към него и в този миг бе връхлетяна от огромен вълк. Той стигна до нея, преди тя да успее да го порази с Друидския огън. Звярът я блъсна с такава сила, че тя изпусна друидската тояга и падна на земята. Вълкът се нахвърли да я разкъса. Кинсън чу вика й и отчаяно се заопитва да иде при нея, но краката не го слушаха. Лежеше в локва кръв, дишането му беше повърхностно и накъсано, започваше да губи съзнание.

И тогава Друидският огън изригна от Марет и полетя във всички посоки. Вълкът беше изпепелен. Пламъците погълнаха всички на десетина метра от нея. Кинсън инстинктивно прикри главата си, но огънят опърли лицето и ръцете му, изсмука всичкия въздух и го остави без дъх. Пограничникът извика безпомощно. Всичко изчезна в огнената стихия.

В тунела от мъгла, който водеше към Господаря на Магията, Прейа Старли гледаше как един от черепоносците се материализира от мрака и се устремява към нея. Джърл вече не се виждаше, беше твърде напред. Можеше да му извика, но реши да не го прави. Разкъсвана от болка, тя се вдигна на колене, но не успя да се изправи. Завладя я безсилие. Все пак сама беше решила да дойде. Наблюдаваше приближаващото чудовище, протегнала меча си напред. Щеше да има шанс само за един удар, а това в никой случай нямаше да е достатъчно. Пое си дълбоко дъх, щеше й се да има достатъчно сили да се изправи.

Черепоносецът изсъска към нея и огромните му кожести криле пернаха леко извития й гръб.

— Малко елфическо момиче — прошепна чудовището с наслада, с искрящи червени очи.

Посегна към нея и тя отдръпна меча си за удар.

Само десетина метра деляха Джърл Шанара от Господаря на Магията. Кралят видя как обвитата в черна роба фигура се раздвижва и променя пред него, сякаш бе част от мъглата, която се кълбеше около тях. В сянката на качулката в двете пламтящи очи гореше ожесточение. Нищо друго, което бе останало от Брона, не можеше да се види. Господаря на Магията висеше над земята, сякаш безтегловен, като празна обвивка. Странният, завладяващ глас продължи да призовава краля на елфите.

Ела при мен. Ела при мен.

И Джърл Шанара го стори. Извади меча си, талисманът, който бе донесъл за тази битка, чиято магия не знаеше как да използва, и пристъпи напред за схватка. В този миг по острието затанцува светлина, пробяга по цялата му дължина и изчезна в тялото му. Джърл залитна, щом сиянието навлезе в него, и усети пулса на мощта му. Обгърна го топлина, която се разпростираше от гърдите към крайниците му. После почувства как енергията се връща в меча, отнасяйки и частица от самия него, свързвайки ги така, че той стана едно с острието. Всичко това се случи тъй бързо, че вече беше приключило, преди той дори да помисли да се възпротиви. Вгледа се с почуда в меча, сега продължение на самия него, после в черната фигура пред себе си и после видя как светът, изтъкан от мъгла и сенки, бавно избледнява.

След това започна да потъва в себе си, привлечен от сила, на която не можеше да устои. Светът наоколо придобиваше огромни размери, а той ставаше все по-малък, докато не се превърна само в незначителна частица живот в огромна, гъмжаща вселена от съществувания. Видя се какъвто всъщност беше — почти лишен от присъствие, не повече от прашинка. Бе понесен на гърба на вятъра над целия свят — над всичко, което бе съществувало и някога щеше да съществува. Това му се разкри, подобно на огромен гоблен, простиращ се толкова надалече, че не можеше нито да го обхване с поглед, нито да го изброди. В този миг осъзна кой е всъщност. Каква е стойността му в голямата схема на нещата.

Сетне светът, над който се носеше, сякаш започна да смъква кожата си на пластове и онова, което бе светло и съвършено, стана мрачно и порочно. Целият ужас и всички измени на съществата от началото на времето припламнаха за миг към живот. Джърл Шанара се отврати от болката и ужаса, които чувстваше във всеки един от тях, но нямаше как да отвърне поглед. Това беше истината за нещата — истината, която му бяха казали, че мечът ще му разкрие. Той потръпна пред необятността й, пред дълбочината и обхвата на промените й. Беше ужасен и засрамен, лишен от всичките си илюзии, принуден да види света и обитателите му такива, каквито всъщност бяха.

И в този миг почувства, че може да изгуби куража си. Но тогава образите се отдръпнаха, светът помръкна и той отново се озова сред мъглата, изправен като вледенен пред извисяващата се фигура на Господаря на Магията. Мечът на Шанара сияеше с бяла светлина.

„Помогнете ми“, помоли се той, но знаеше, че вече е съвсем сам.

Светлината го изпълни отново и светът от мъгла и сенки отново изчезна. Джърл потъна в себе си и този път се озова лице в лице с истината за собствения си живот. Тя неумолимо се разкриваше пред него, образ по образ, като огромен колаж от случки и събития. Но тези образи не бяха нещата, които би желал да види; бяха онези, които искаше да забрави, които бе заровил в миналото си. Нямаше нищо от това, с което се гордееше, с което винаги бе смятал, че го свързват. Видя най-лошите постъпки в живота си. Как беше разочаровал другите, бе пренебрегвал нуждите им, бе причинявал болка. Толкова пъти не бе успявал да стори това, което трябваше. Толкова пъти бе преценявал погрешно.

Опита се да извърне поглед, да накара образите да спрат. Би побягнал от всичко това, ако можеше да се освободи от магията на меча. Това бяха истините, пред които не искаше да се изправи, и тяхната жестокост бе толкова голяма, че бе на път да изгуби ума си.

Може би извика от отчаяние — не знаеше. В този миг осъзна ужасяващата мощ на истината и разбра защо Бремен бе толкова разтревожен за него. Той нямаше сили за това; не му достигаше кураж. Друидът грешеше. Мечът на Шанара не беше предназначен за него. Не той трябваше да го владее.

И все пак не се пречупи напълно пред видяното дори когато то се отнасяше за Тей Трифънйъд и Прейа Старли дори когато разкри дълбочината на тяхното приятелство. Джърл се насили да гледа, да го приеме и да си прости ревността, която се надигна в гърдите му. И щом го стори, се почувства по-силен. Мина му мисълта, че вероятно това наистина е оръжието, което може да бъде използвано срещу Господаря на Магията, създание, изцяло изтъкано от измама. Каква ли цена щеше да изиска магията от Брона, когато го принудеше да открие, че е съставен единствено от човешките страхове, че е просто мираж, който може да изчезне при най-леката промяна на светлината? А може би той вече беше изгубил всичко човешко, плътта и кръвта си, емоциите и здравия си разум. Може би истината бе проклятие за него.

Образите избледняха и светлината изчезна. Въздухът пред Джърл се избистри и той видя черната фигура на Господаря на Магията отново да се появява. Колко ли време бе минало, докато бе под властта на магията? Колко дълго беше стоял тук, вкаменен? Фигурата в черна роба сега приближаваше неумолимо към него. Гласът на Господаря на Магията просъска, изпълнен с очакване. Вълни от погнуса заливаха краля на елфите, разяждаха решителността му, подронваха физическата му сила, за да изцедят куража от сърцето му.

Ела при мен. Ела при мен.

Джърл Шанара се почувства толкова нищожен, толкова безпомощен пред това чудовище. Мощта на Господаря на Магията беше така огромна и ужасяваща, че никой не можеше да се изправи срещу нея. Беше толкова неизменна, че нямаше магия, която да я победи. Гласът прошепна думите настойчиво.

Свали меча. Ела при мен. Ти си нищо. Ела при мен.

Но кралят на елфите вече бе видял себе си, сведен до най-съкровената си същност, беше опознал най-лошите си страни, и сега дори ужасяващото отчаяние, което препусна из него, щом Господаря на Магията приближи, не беше достатъчно да го накара да се откаже. Истината вече не го плашеше. Той вдигна меча пред себе си, искряща сребриста нишка в мрака, и извика:

— Шанара! Шанара!

Мечът изсвистя надолу, стовари се върху защитите на Господаря на Магията, разкъса пласта магия и проникна до черната фигура отвъд. Брона потръпна и отчаяно се опита да спре удара. Но светлината на меча вече се излъчваше на тласъци към него и започна да разкрива собствения му живот. Господаря на Магията отстъпи крачка назад, после още една. Джърл Шанара настъпи, отблъскван от гнева и омразата, които се излъчваха от врага му, но неумолим в решителността си. Борбата между тях щеше да свърши тук. Господаря на Магията щеше да умре този ден.

Прикритите от робата ръце полетяха към него и една кокалеста длан го посочи.

Как смееш да ме съдиш? Ти я остави да умре! Изостави я заради това! Ти я уби!

Джърл се сепна при тези думи и пред очите му се заредиха жестоки видения: Прейа безпомощна, простряна на земята, кървяща и сломена, а един черепоносец се пресяга към нея с оголени нокти. Тя умира заради мен, порази го ужасната мисъл. Защото я изоставих.

Гласът на Господаря на Магията отново изкънтя в главата му.

А приятелят ти, кралю на елфите. В Чу Магна. Той умря заради теб! Ти го остави да умре!

Джърл изкрещя от ужас и гняв и завъртя меча, както би постъпил с най-обикновено оръжие. Стовари го с всичка сила върху Господаря на Магията. Острието проряза от горе до долу черната роба, но светлината, която се излъчваше от него проблесна и угасна. Господаря на Магията се сгърчи, изпълненият му с омраза глас заглъхна в отчаян шепот, робата му се свлече на купчина на земята.

Остана само мрачно присъствие, което веднага изчезна в мъглата.

Кралят на елфите стоеше като вкаменен в последвалата тишина, взираше се в пространството пред себе си, после в празната роба. Погледът му беше изпълнен с несигурност и въпроси, на които не можеше да намери отговор.

 

Марет седеше сама насред обгореното и почерняло от магията й поле. Друидският огън най-накрая беше секнал и тя отново бе овладяла мощта си. Навсякъде лежаха тела, зловеща тишина покриваше бойното поле като с покров. Тя присви очи и се взря в мъглата. Там имаше дълга, ниска стена от страдание, какофония от издигащи се в отчаяние гласове. От мъглата се издигаха привидения, безплътни като дим, черни силуети в сумрака, безформени, безцелно носещи се. Дали не бяха духовете на мъртвите? Те се издигаха в червеното на залеза и после изчезваха, сякаш изобщо не бяха съществували. Долу телата на черепоносците се бяха превърнали във въглени, създанията от отвъдното изчезваха в далечината, а вълците бягаха с вой към пустошта.

Свърши се, помисли си тя, зашеметена и невярваща.

Мъглата се раздвижи, после избледня, а накрая изчезна. Сега цялото бойно поле се откриваше пред погледа й; касапница, осеяно с мъртви и ранени, окървавено, обгорено. В центъра му стоеше кралят на елфите, с наведен меч и взрени в нищото очи.

Марет посегна за друидската тояга, която бе изпуснала в битката. Тогава видя Риска, проснат сред купчина мъртви врагове. Беше получил толкова много рани, че дрехата му бе прогизнала от кръв. В отворените му, изцъклени очи се четеше изумление, сякаш бе изненадан, че съдбата, която беше предизвиквал така често, най-после бе сложила ръка върху него. Кога беше паднал? Тя дори не го беше видяла. Вдигна поглед. Кинсън Рейвънлок лежеше на няколко стъпки зад нея, гърдите му едва-едва се повдигаха и спадаха, земята наоколо бе покрита с кръв. Малко по-нататък в полето се бяха свили Бремен и момчето. Очите на Марет уловиха погледа на друида и за момент те останаха взрени един в друг. Тя си помисли колко дълго и усилено го беше търсила, колко много бе дала от себе си, за да стане друид, за цената, която беше платила. Бремен и тя. Те бяха миналото и настоящето — един умиращ друид и един бъдещ друид. Тей Трифънйъд вече го нямаше. Риска лежеше мъртъв. Бремен вече бе старец. Скоро тя щеше да бъде единствената от техния вид, последната от друидите.

Откъсна очи от стареца и вдигна тоягата си. Държеше я така, сякаш бе натежала от отговорността, която лягаше на плещите й. Огледа бойното поле с отчаяние.

Очите й се напълниха със сълзи. Нека това да е краят, рече си тя. После захвърли тоягата надалеч и коленичи да прегърне Кинсън.