Тери Брукс
Първият крал на Шанара (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Беше късен следобед и светлината вече бе сивкава и неясна в кабинета на лятната къща на Балиндарох, където Джърл Шанара разглеждаше картите, разгърнати на масата пред него. Дъждът навън продължаваше. Пораждаше чувството, че не е спирал да вали от седмици, макар че кралят на елфите добре знаеше, че не е така и това усещане е рожба най-вече на сегашното състояние на духа му. Просто му се струваше, че всеки път, щом погледне навън, все вали. А днешният дъжд беше по-силен от обикновено. Носеше го западният вятър, който шибаше клоните на дърветата и разпиляваше листата им като ивици от накъсана хартия.

Джърл вдигна поглед от картите и въздъхна. Можеше да намери някакво утешение във факта, че лошото време ще затрудни повече маневрирането на армията на Господаря на Магията, отколкото неговата. А освен това, войската на чудовището беше много по-тромава — огромен, извиващ се звяр, обременен с товари и обсадни машини. Тя можеше да изминава най-много по дванадесет мили на ден, и то при добро време. Северняците бяха стигнали Стрелехайм преди три дни и го бяха прекосили само до поречието на Мирмидон. Това означаваше, че имат поне два дни път до Рен. Елфите, от друга страна, вече бяха заели позиции. Предупредени от съгледвачите, вече от повече от седмица знаеха, че Северната армия приближава към тях, така че имаха достатъчно време да се подготвят. Още щом присъствието на врага бе засечено, елфите се досетиха какъв ще е подходът им за завладяването на Арборлон. Най-лесният и пряк път към западната земя беше през Рен. Голяма армия трудно щеше да мине през който и да е друг път, затова щеше да им се наложи да атакуват столицата на елфите откъм най-добре укрепените й позиции. От север, запад и юг Арборлон бе защитен от планини, скали и Пеещия ручей. Единствено от изток нямаше естествена защита. Най-стратегическата позиция за защитниците беше долината Рен. Ако не успееха да я удържат, пътят към Арборлон щеше да остане отворен.

От картите можеше да се разбере само толкова. Джърл ги съзерцаваше повече от час, но не можа да научи нищо ново. Елфите трябваше да удържат Рен срещу евентуална атака на Северната армия или бяха загубени. Средно положение нямаше. Нито пък си струваше да се обмисля вторична защитна линия. За него, като командващ на елфическите войски, всичко това правеше избора съвсем ясен. Оставаше само да се определи тактиката. Елфите щяха да защитават Рен, но как точно? Колко дълги трябваше да са позициите им, за да забавят първоначалната атака? Колко пъти щяха да могат да ги отблъснат? Какви защитни мерки трябваше да предприемат срещу заобиколен удар от по-малка сила, която можеше да проникне през гората? Какъв трябваше да бъде бойният им ред, та да устоят на пет пъти по-многобройна войска и на обсадните машини, които северняците бяха събрали по пътя си на запад?

Картите не предлагаха отговор на никой от тези въпроси, но като ги разглеждаше, той по-лесно съобразяваше от какво ще има нужда.

Джърл отново се загледа през прозореца, към дъжда. Прейа щеше да се върне скоро и щяха да вечерят за последно, преди да потеглят към Рен. По-голямата част от армията се беше установила в долината. Върховният съвет бе обявил извънредно положение и новокоронованият крал беше поел изцяло властта. Сега тя беше абсолютна и не подлежеше на оспорване. Коронацията се бе провела преди две седмици. Той се ожени за Прейа и осинови сирачетата Балиндарох. Щом формалностите по заемането на трона бяха уредени, Джърл веднага обърна вниманието си към Върховния съвет. Врий Иридън беше назначен за Първи министър, а Прейа стана пълноправен член. Надигна се леко недоволство, но не и съпротива. Той беше поискал разрешение да мобилизира елфическата армия и да я изпрати на изток в подкрепа на джуджетата. Това породи по-силни възражения, но преди да се стигне до вземане на решение, пристигна вестта, че Северната армия се приближава към Стрелехайм и няма да има нужда елфите да се отправят на поход накъдето и да било.

Джърл поклати глава, докато си припомняше всичко това. Не знаеше какво бе станало с джуджетата. Никой не знаеше. Беше разпратил ездачи на изток, за да разберат дали армията им е била разбита, както гласеше мълвата, но те се върнаха, без да са разбрали нещо конкретно. Не му оставаше друго, освен да реши, че джуджетата не са в състояние да им помогнат и трябва да се справят сами.

Той отново поклати угрижен глава. Елфите бяха останали без съюзници, без магия, без друиди и без някакъв реален шанс да победят в тази война — въпреки всякакви видения, пророчества и смели надежди.

Пак сведе поглед към картите, като внимателно оглеждаше топографията на Рен и околностите, сякаш разрешението на проблема лежеше там и той някак го беше пропуснал. Не беше много далеч времето, когато не би си позволил да направи толкова откровена оценка на ситуацията. Тогава не би признал, че може да загуби битка срещу по-силен враг. Колко много се беше променил. Беше загубил Тей Трифънйъд и целия кралски род, малко оставаше да загуби и Прейа, стана крал на елфите при съвсем не идеални обстоятелства. Всичко това го бе накарало да проумее, че преценката му за самия него е някак несъвършена и сега гледаше на нещата с други очи. Не че беше изгубил храбростта си, просто разсъждаваше трезво. Може би това означава да пораснеш, помисли си той. Това беше ритуалът, който трябва да преминеш, за да оставиш юношеството зад гърба си.

Усети, че разглежда белезите по ръцете си. Самите те приличаха на малки карти, които бележеха пътя на живота му. Войн по рождение, сега крал на елфите, той беше изминал много път за кратко време и белезите разказваха по-красноречиво от всякакви думи за цената, която беше платил за своето пътуване. Колко ли още белези щеше да получи от битката си с Господаря на Магията? Беше ли достатъчно силен за този сблъсък? Беше ли достатъчно силен, за да оцелее? В тази битка щеше да се реши не само неговата съдба, но и съдбата на целия му народ. Колко силен трябваше да бъде за това?

Вратите към терасата се отвориха с трясък и се удариха в стената от силата на вятъра, а завесите им се развяха силно. Джърл посегна към меча си, когато две увити в черни роби фигури, прогизнали от дъжда, решително нахлуха в стаята. Картите се разпиляха по пода, фенерите примигнаха и изгаснаха.

— Не вади меча, кралю на елфите — нареди единият от натрапниците, а втората, по-дребна фигура, се обърна да затвори вратите след тях, като възпря вятъра и дъжда.

В стаята отново стана тихо. От новодошлите се стичаше вода, която образуваше локвички по каменния под. Кралят се приведе предпазливо, мечът му бе наполовина изваден от ножницата, високата му фигура бе присвита и готова за реакция.

— Кои сте вие? — извика той.

По-високият от двамата отметна качулката и откри лицето си на сивата, несигурна светлина. Джърл Шанара си пое дълбоко дъх. Това беше друидът Бремен.

— Вече се бях отказал да те чакам — шепнешком му каза той, отдал се на емоциите. — Всички се бяхме отказали.

Старецът се усмихна с горчивина.

— Имали сте причина за това. Отне ми много време да стигна до теб, почти толкова, колкото ми беше нужно да разбера, че ти си този, когото търся. — Посегна под прогизналата си роба и извади дълъг, тесен вързоп от тъмно платно. — Нося ти нещо.

Джърл Шанара кимна.

— Да, зная. — Той пъхна меча си отново в ножницата.

В очите на друида личеше изненада. Той погледна към спътника си.

— Аланон.

Момчето отметна качулката и откри лицето си. Тъмните му очи изгаряха краля на елфите, но гладкото му, ъгловато лице не изразяваше нищо.

— Свали наметалото си и чакай отвън до вратата. Помоли никой да не влиза, докато не свършим разговора. Кажи им, че кралят е наредил така.

Момчето кимна, смъкна наметалото от раменете си, сложи го на една закачалка, промъкна се през вратата и изчезна.

Бремен и Джърл Шанара останаха сами в кабинета, картите все още стояха разпилени по пода около тях. Те се вгледаха един в друг.

— Много време мина, Джърл.

Кралят въздъхна.

— Предполагам, че е така. Пет години? А може би повече?

— Достатъчно дълго, за да забравя чертите на лицето ти. Или просто си поостарял, като всички нас. — Усмивката се появи и бързо изчезна в настъпилия полумрак. — Кажи ми какво знаеш за моето идване.

Джърл изостави заплашителната поза. Гледаше как другият сваля наметалото си и го изтръсква изморено настрана.

— Казаха ми, че ще ми донесеш меч, изкован с магия, който аз ще трябва да нося в битката срещу Господаря на Магията. — Той се поколеба. — Вярно ли е? Наистина ли носиш такова оръжие?

Старецът кимна.

— Наистина. — Той взе вързопа и го сложи внимателно на масата. — Но не бях сигурен, че е предназначен за теб, докато не те видях готов да се хвърлиш върху мен, с полу извадено от ножницата оръжие. В този миг разбрах, че ти си онзи, за когото е предназначен мечът. Преди няколко седмици при Адския рог ми бе явено видение, в което ти държеше меча, но тогава не успях да те разпозная. Тей Трифънйъд каза ли ти за това?

— Каза ми. Но той също не знаеше, че мечът е предназначен за мен. Разбрах го от локата Врий Иридън. Той също е имал видение как държа меча — меч с вградена на дръжката емблема на ръка, издигнала горяща факла. Каза, че това е инсигнията на друидите.

— Локат ли? — Бремен поклати глава. — А аз си помислих, че сигурно Тей ти е…

— Не. Тей Трифънйъд е мъртъв, загина в Брейклайн преди няколко седмици. — Гласът на краля на елфите прозвуча припряно и рязко, изричаше бързо думите. — Аз бях с него. Тръгнахме да открием Черния камък на елфите, както ти беше заръчал. Намерихме го, но се натъкнахме на създанията на Господаря на Магията. Имаше и черепоносци. Тей знаеше, че сме обречени. Собствената му магия беше вече изчерпана в усилието да се сдобие с Черния камък, затова…

Думите измениха на краля и той почувства как от очите му бликват сълзи. Гърлото му се сви и той не можеше да продума.

— Използвал е Черният камък и той го е унищожил — довърши старецът толкова тихо, че едва се чу. — Макар че го предупредих. Макар че е знаел какво ще го сполети. — Той стисна силно старите си, изкривени ръце. — Защото така е трябвало. Защото не би могъл да постъпи иначе.

Стояха безмълвни един срещу друг, извърнали очи. След малко Джърл се наведе да вдигне разпръснатите карти, започна да ги събира и да ги нарежда отново на масата до платнения вързоп. Старецът го гледа известно време, после се наведе да му помогне. Когато свършиха, друидът взе ръцете на краля в своите.

— Съжалявам за загубата му, съжалявам повече, отколкото мога да ти опиша. Той беше добър приятел и на двама ни.

— Той ми спаси живота — изрече тихо Джърл, като не знаеше какво друго да каже и след минута размисъл, реши, че това всъщност е напълно достатъчно.

Бремен кимна.

— Притеснявах се за него — измърмори той, пусна ръцете на краля и отиде до един от столовете. — Може ли да седнем, докато разговаряме? Вървях през цялата нощ и целия ден, за да стигна до теб. Момчето ме придружаваше. То е оцеляло след атаката над Варфлийт. Северната армия е опустошила и избила всичко по пътя си. Господаря на Магията става нетърпелив.

Джърл Шанара седна срещу него. Когато стиснаха ръцете му, дланите на стареца приличаха на сухи листа. Сякаш го бе докоснала самата смърт. Споменът за допира им все още витаеше в съзнанието му.

— Какво се е случило с джуджетата? — попита той, в усилието си да отклони мислите си в друга посока. — Не успяхме да научим нищо за тях.

— Джуджетата устояха на инвазията толкова дълго, колкото можаха. Сведенията за случилото се след това доста се разминават. Зная за слуховете, но имам причина да вярвам, че те не са верни. Изпратих приятели да открият истината и да доведат джуджетата на помощ, ако са в състояние да го направят.

Кралят поклати глава, изглеждаше обезсърчен.

— Защо ще идват да ни подкрепят, щом ние не им помогнахме? Ние ги предадохме, Бремен.

— Имали сте причина.

— Вероятно. Но вече не съм толкова сигурен. Знаеш ли за смъртта на Куртан Балиндарох? И за смъртта на цялото му семейство?

— Казаха ми.

— Направихме каквото можахме. Тей и аз. Но Върховният съвет не искаше да предприеме нищо без крал, който да ги води. Затова се отказахме от усилията си да помогнем на джуджетата и тръгнахме да търсим Черния елфически камък. — Той замълча за миг. — Сега вече се съмнявам в мъдростта на избора ни.

Друидът се облегна назад, а тъмните му очи искряха.

— Черният камък у теб ли е?

Кралят кимна.

— Скрит е на сигурно място и чака пристигането ти. Не исках да си имам повече работа с него. Видях какво може да направи. Разбрах колко е опасен. Единственото, което ми носи някакво успокоение в цялата тази история, е, че Камъкът може да ни помогне да унищожим Господаря на Магията и неговите изчадия.

Бремен поклати глава.

— Не, Джърл. Черният камък няма да послужи за тази цел.

Думите бяха резки и смразяващи. Кръвта нахлу в лицето на краля, гърлото му се сви от гняв.

— Искаш да ми кажеш, че Тей е умрял за нищо? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не се ядосвай на мен. Не аз определям правилата в тази игра. Аз също съм пионка в ръцете на съдбата. Черният камък на елфите не е оръжие, което може да унищожи Господаря на Магията. Знам, че ти е трудно да повярваш, но е така. Той е мощно оръжие, но покварява онези, които го използват. Заразява ги със същата мощ, която искат да победят. Господаря на Магията е толкова пропит със зло, че всеки опит да се обърне срещу него Черния камък ще доведе до унищожаването на приносителя му.

— Тогава защо рискувахме толкова много, за да го намерим? — Кралят беше станал морав от гняв.

Думите на стареца прозвучаха кротко и убедително.

— Защото не можехме да позволим той да попадне в ръцете на Брона. Тогава Камъкът щеше да се превърне в оръжие, пред което нямаше да можем да устоим. И защото, кралю на елфите, той ни е нужен за нещо още по-важно. Когато всичко това свърши и Господаря на Магията вече го няма, Камъкът ще позволи на друидите да помагат на Земите, дори след моята смърт. Чрез него магията и знанието на друидите ще оцелеят.

Кралят се взираше безмълвно в него, все още неразбиращ. Тихо почукване на вратата отвлече вниманието им. Джърл примигна, после извика ядно:

— Кой е?

Вратата се отвори и влезе Прейа Старли. Тя не изглеждаше никак смутена, че ги е прекъснала. Хвърли поглед към Бремен, после към Джърл.

— Бих искала да отведа момчето при Дворцовата стража, за да се нахрани и да си почине. Изтощено е. Не е нужно да пази повече. Аз ще се погрижа никой да не ви безпокои. — Тя отново извърна очи към Бремен. — Добре дошъл в Арборлон.

Старецът стана и леко се поклони.

— Милейди Прейа.

Тя се усмихна в отговор.

— Не, за теб съм само Прейа. — После лицето й леко помръкна. — Значи знаеш какво се случи?

— Че Джърл е крал, а ти негова кралица? Първо това научих, щом влязох в града. Всички говорят за вас. Вие двамата сте благословени, Прейа. Ще бъдете опора един за друг и за своя народ. Тази новина ме направи щастлив.

Очите й грейнаха.

— Много си любезен. Надявам се, че ти ще бъдеш наша опора в това, което предстои. Сега моля да ме извиниш. Ще взема момчето с мен. Не се тревожи за него. Вече станахме приятели.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Бремен отново се обърна към краля.

— Голям късмет имаш с нея — каза тихо той. — Надявам се, осъзнаваш това.

Джърл Шанара се беше замислил за друго време, не тъй далече в миналото, когато бе изправен пред възможността да я изгуби. Все още го преследваше мисълта, че толкова е грешил в отношението си към нея. Тей и Прейа, най-близките му хора на света: беше разбирал и двамата погрешно, не бе успял да ги опознае така, както трябваше, и бе получил урок по начин, който не можеше да забрави.

В стаята отново стана тихо, здрачът изпълни ъглите със сенки, чуваше се дъждът навън. Кралят се изправи и отново запали лампите, които вятърът беше изгасил. Мракът се разпръсна. Старецът го гледаше, без да говори, и чакаше.

Джърл седна отново, някак неловко. Челото му се набразди, щом срещна острия поглед на Бремен.

— Точно си мислех колко е важно да не приемаме нищо за даденост. Трябваше да имам това предвид в историята с Черния камък. Но ми беше невъзможно да понеса смъртта на Тей, без да мисля, че той е загинал за добра кауза. Погрешно предположих, че целта е унищожаването на Господаря на Магията. Трудно ми е да приема, че е загинал в името на нещо друго.

— Трудно е да приемем, че изобщо е мъртъв — каза тихо Бремен. — Но той жертва живота си за кауза, която, макар да не е свързана с унищожаването на Господаря на Магията, е не по-малко важна или значима само защото ти си смятал, че Камъкът има друго предназначение. Тей щеше да разбере това, ако беше тук. Като крал, ти също трябва да го сториш.

Усмивката на Джърл беше сардонична и изпълнена с болка.

— Все още съм нов в този занаят. Не съм искал да ставам крал.

— В това няма нищо лошо — сви рамене друидът. — Амбицията не е от онези черти на характера, които биха ти помогнали в борбата срещу Брона.

— А какво ще ми помогне тогава? Разкажи ми за меча. — Нетърпението на краля надделя над гнева и обезсърчението му: — Северната армия настъпва срещу нас. На два дни път от Рен са. Трябва да ги задържим там или сме загубени. Но за да имаме някакъв реален шанс, трябва да разполагам с оръжие, срещу което Господаря на Магията няма да може да устои. Ти казваш, че ми носиш такова. Каква е тайната му? Какво може да прави?

И той зачака и се взря в друида с пламнало лице. Бремен не помръдна, задържайки погледа му, не каза нищо. После стана, отиде до масата с картите, взе платнения вързоп и го подаде на краля.

— Сега това е твое. Отвори го.

Джърл Шанара го послуша, развърза вървите и започна внимателно да развива платното. Когато приключи, държеше в ръце меч в ножница. Оръжието беше необикновено дълго и голямо, но леко и съвършено изваяно. В края на дръжката имаше изображение на ръка, държаща горяща факла. Кралят измъкна острието от ножницата, удивявайки се на гладката му, превъзходна повърхност, на усещането, което предизвикваше — сякаш наистина бе направено за него. Изучава го мълчаливо известно време. Пламъкът от факлата пълзеше нагоре към върха на острието и в сумрака на кабинета, той почти успя да си представи, че изображението сияе със собствена светлина. Вдигна меча пред себе си, пробвайки тежестта и баланса му. Металът проблясваше на светлината на; лампите, жив и търсещ.

Кралят погледна към Бремен и бавно кимна.

— Това е удивително оръжие — каза той тихо.

— Той е нещо повече от това, което си мислиш, Джърл, и същевременно много по-малко — отговори старецът бързо. — Затова слушай внимателно какво ще ти кажа. Тази информация е предназначена само за теб. Можеш да я споделиш единствено с Прейа, и то ако сметнеш, че се налага. От това може да зависи много. Трябва да имам думата ти.

Кралят се поколеба, погледна към меча и кимна.

— Имаш я.

Друидът се приближи много близо до него и сниши глас.

— С приемането на този меч, той става твой. Но трябва да знаеш неговата история и предназначението му, за да ти послужи добре. Ще започна с историята му. — Той замълча за миг, подбирайки внимателно думите си. — Мечът беше изкован от най-изкусния ковач в Южната земя, по формула, запазена от стария свят. Закален е с огън и магия. Изработен е от сплав, която го прави едновременно здрав и лек. Той няма да се счупи в битка, без значение дали е изправен пред метал или заклинание. Ще издържи на всяко изпитание. Наситен е с друидска магия. В метала му е вградена цялата мощ на всички съществували някога друиди — на всички преминали някога през Паранор. След като беше изкован, аз го занесох при Адския рог и призовах духовете от отвъдното. Те се появиха, преминаха пред мен един по един и докоснаха острието. По време на създаването му в дръжката му беше вграден Ейлт Друин, медальонът на канцеларията на Върховните друиди, символът на тяхната мощ. Ти сам го видя. Ръка, държаща горяща факла. Духовете на мъртвите се явиха заради него, за да го наситят с последното, останало от земната им мощ, с всичко, което бяха успели да отнесат със себе си в смъртта.

— Сега стигаме до предназначението на меча. Той е съвършено изработено оръжие с невероятна сила и издръжливост — но това само по себе си не е достатъчно да го направи способно да унищожи Господаря на Магията. Мечът не е предназначен да бъде използван като останалите оръжия. Не че не може, даже сигурно ще се наложи. Но той не беше изкован само заради остротата му и здравината на метала, а заради силата на магията, която почива в него. А точно тази магия, кралю на елфите, ще допринесе за победата ти, когато се изправиш срещу изчадието Брона.

Той си пое дълбоко дъх, като че се бе изморил да говори. На слабата светлина по набразденото му лице личеше умора и болка.

— Силата на този меч, Джърл, е истината. Чисто и просто истината. Цялата и неопетнена истина. Истината, оголена от всички измами, лъжи и фалшиви фасади, за да може онзи, към когото е насочена магията на меча да бъде разкрит изцяло. Това е мощно оръжие, срещу което Брона няма да може да устои, защото той е обвит със същите тези лъжи, притворство и фалш и точно те изграждат плътта на неговата мощ. Той оцелява, като пази истината за себе си дълбоко скрита. Принуди го да се изправи срещу нея, и ще бъде обречен.

— Аз не разбрах тайната на меча, когато ми бе разкрита при Адския рог. Как може истината да бъде толкова силна, че да унищожи толкова чудовищно същество, като Господаря на Магията? Къде е друидската магия във всичко това? Но след време започнах да разбирам. Думите „Ейлт Друин“ буквално означават „Сила чрез истина“. Това беше кредото на друидите в зората на тяхното съществуване, целта, която си поставиха, щом се събраха в Паранор, и мисията им сред расите от времето на Първия съвет насам. Да дарят на човешкия род истината. Истината, която носи знание и разбиране. Истината, която ще подпомогне прогреса. Истината, която ще донесе надежда. Така друидите можеха да допринесат за възстановяването на расите.

Тъмните очи примигнаха, зареяни някъде далеч и изморени.

— В това острие е въплътено всичко, което са били приживе, и ти трябва да намериш начин да използваш техния завет за твоята цел. Няма да е лесно. Не е така просто, колкото изглежда на пръв поглед. Ще носиш меча в битката срещу Господаря на Магията. Ще го притиснеш до стената. Ще го докоснеш с оръжието и неговата магия ще го унищожи. Всичко това ще стане само ако твоята решителност, твоят дух и твоето сърце са по-силни от неговите.

Кралят на елфите тръсна глава.

— И как ще постигна всичко това? Дори и да приема думите ти, аз не зная все още дали съм — не, трудно е да се мисли така — дали бих могъл да стана по-силен от създание, което може да унищожи дори теб?

Старецът посегна към ръката му, която държеше меча, и я вдигна така, че острието да остане между тях.

— Като начало обърни силата на меча към себе си!

В очите на краля блесна страх и те просветнаха остро на светлината.

— Срещу себе си? Друидска магия?

— Послушай ме, Джърл — придума го Бремен, като стисна ръката си така, че десницата, която държеше меча да не се отпусне надолу. Оръжието сега приличаше на сребърна нишка, която ги свързваше, ярка и искряща. — Онова, което се иска от теб, не е никак лесно — вече те предупредих. Но е възможно. Ти трябва да обърнеш силата на меча срещу себе си. Трябва да позволиш на магията да те изпълни и да ти разкрие истините в собствения ти живот. Трябва да ги оголиш, да ги оставиш такива, каквито са, да се изправиш срещу тях. Някои ще бъдат жестоки. Ще ти е трудно да ги приемеш. Ние сме същества, постоянно променящи себе си и живота си, за да надживеем грешките си и провалите, на които сме изложени. В много отношения това ни прави уязвими за същество като Брона. Но ако ти устоиш на самопреценката, която изисква меча, ще излезеш от това преживяване по-силен от своя враг и ще го унищожиш. Защото, кралю на елфите, той не може да допусне такъв разобличителен поглед към своя живот, тъй като отвъд лъжите, полуистините и заблудите, е нищо!

Настъпи дълга тишина, докато двамата стояха един срещу друг, разменящи преценяващи погледи.

— Истината — промълви кралят на елфите накрая, гласът му беше толкова тих, че друидът едва го чуваше. — Тя е толкова крехко оръжие.

— Не — отвърна веднага старецът. — Истината никога не е крехка. Тя е най-мощното оръжие от всички.

— Наистина ли? Аз съм боец, войн. Оръжията са това, което познавам — оръжия от метал, носени от силен мъж. А ти казваш, че нищо от това няма да ми послужи, че не мога да разчитам на него. Казваш, че трябва да се превърна в нещо, което никога не съм бил. — Той бавно поклати глава. — Не зная дали ще мога да го направя.

Старецът го пусна и мечът се изплъзна между тях. Сухите пергаментови ръце легнаха на мощните плещи на краля и ги стиснаха. В това старо тяло се криеше неочаквана сила. В очите му имаше сурова решителност.

— Трябва да помниш кой си — прошепна друидът. — Трябва да помниш как си го постигнал. Ти никога не си отхвърлял предизвикателствата. Никога не си бягал от отговорност. Никога не си се страхувал. Надмогнал си онова, което би убило почти всеки. Това е твоята история. Тя е онова, което си.

Ръцете му стиснаха по-силно.

— Ти си надарен с огромна смелост, Джърл. Имаш храбро сърце. Но придаваш твърде голяма важност на смъртта на Тей и недостатъчна на собствения си живот. Не, не се ядосвай. Това не е критика към Тей, нито омаловажаване на неговата загуба. Това е просто коментар на нуждата да запомниш, че винаги живите са от значение. Винаги. Дай на живота си оценката, която заслужава, кралю на елфите. Бъди силен по начина, който се иска от теб. Не отхвърляй шанса, който имаш пред Господаря на Магията, само защото оръжието, дадено ти за тази битка, ти е непознато. То е непознато и за него. Той познава мечове, сътворени от човека. Ще очаква твоят да е поредното такова оръжие. Изненадай го. Дай му да вкуси друг вид метал.

Джърл Шанара се отдръпна, поклати глава и погледна със съмнение към меча.

— Знам, че е най-добре да се отнасяш с недоверие към онова, което ти е трудно да приемеш — каза той, като спря пред прозореца и се загледа в дъжда. — Трудно е. Изисква твърде много от мен. — Той сви устни. — Защо аз бях избран за това? Не мога да разбера. Толкова други щяха да са по-подходящи за подобно оръжие. Аз разбирам от стомана и груба сила. Подобно… подобно изкусно умение е твърде сложно за мен. Аз приемам истината като оръжие само в съветите и политиката. Струва ми се безполезна на бойното поле.

Той се обърна към друида.

— Бих се изправил пред Господаря на Магията без всякакво колебание, ако можех да приема този меч за обикновено острие от метал, изковано от майстор ковач. Щях да го приема като оръжие без всякакви уговорки, ако можех да го използвам просто като меч. — Силна болка пулсираше в сините му очи. — Но това? Не съм аз човекът, Бремен.

Друидът кимна бавно, не толкова в знак на протест, колкото с разбиране.

— Но ние имаме само теб, Джърл. Не можем да знаем защо ти си избраният. Може би защото ти е било съдено да станеш крал на елфите. Или по причини, които не можем да разберем. Мъртвите знаят повече от нас. Може би те са могли да ни кажат, но не са пожелали. Трябва да приемем това и да продължим. Ти си онзи, който ще носи меча в битка. Това е предопределено. Няма друг избор. Трябва да дадеш най-доброто от себе си.

Гласът му заглъхна до шепот. Навън дъждът продължаваше да се сипе в тиха, неспирна каденца, като обгръщаше гората в сребристо, блещукащо сияние. Здрачът вече беше паднал и денят се бе оттеглил на запад заедно със слънцето. Арборлон беше тих и влажен под заслона на гората, град, който бавно се измъква от оковите на кошмара. В кабинета беше тихо, тиха беше и лятната къща, сякаш в целия свят бяха останали само двамата мъже, застанали един срещу друг в светлината на свещите.

— Защо не искаш никой да узнае за тази тайна освен мен? — попита тихо Джърл.

Старецът се усмихна тъжно и отвърна:

— Ти самият можеш да си отговориш на този въпрос, ако поискаш, кралю на елфите. Никой не трябва да знае, защото никой не би повярвал. Ако твоите съмнения относно възможностите на меча са толкова големи, помисли си какви биха били съмненията на твоите хора. Дори може би и на Прейа. Силата на меча е в истината. Кой би повярвал, че такова просто нещо може да вземе надмощие над Господаря на Магията.

Кой наистина, помисли си кралят.

— Ти сам го каза. Мечът е оръжие в битка. — Усмивката се превърна в изнурена въздишка. — Нека елфите вярват, че е така. Покажи им меча, който носиш, завещаното за теб оръжие и им кажи само, че той ще им служи добре. Те нямат нужда от нищо повече.

Джърл кимна мълчаливо. Да, помисли си той, нямат нужда. Вярата е най-силна, когато не е усложнена от основания.

И в този тъжен момент на отчаяние, на колебания и страх, на неохотно примирение с договор, който нито можеше да приеме, нито да отхвърли, той закопня и за него да стане толкова лесно да повярва.