Тери Брукс
Първият крал на Шанара (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събраха се на зазоряване на следващия ден — Тей, Джърл и неколцината, избрани да тръгнат с тях. Напуснаха града тихо, докато жителите му все още се събуждаха, за да остане заминаването им незабелязано. Бяха само петнадесетима, така че не бе трудно да се измъкнат, без да ги видят. Тей и Джърл бяха инструктирали останалите от малката им група през нощта. Нямаше нищо подмолно в потайността им, просто искаха да бъдат предпазливи. Колкото по-малко хора забележеха заминаването им, толкова по-малко щеше да се говори за това. Дори и най-невинните разговори можеха да стигнат до неподходящи уши. Върховният съвет знаеше за плановете им. На Алитен, който още не се бе върнал от лова, щеше да бъде съобщено по-късно. Това беше достатъчно. Дори най-близките им не знаеха, къде отиват и каква е задачата им. След случилото се със семейство Балиндарох, никой не бе склонен да поема ненужни рискове.

Зад себе си оставяха доста тревожна ситуация. Балиндарох бе на крачка от смъртта и не беше ясно дали ще се възстанови. Върховният съвет щеше да поеме държавните дела в негово отсъствие, както повеляваше законът на елфите, но на практика можеше да направи много малко, докато съдбата на краля не се изясни. Алитен, единственият му оцелял син, щеше да управлява в двореца на баща си, но само формално, докато не се състои официалната коронация.

Животът щеше да продължи, но държавните дела щяха да се забавят и почти да замрат. Армията щеше да остане в бойна готовност, командващите правеха необходимото да защитят града и жителите му и в по-малка степен елфите, които живееха в околността. Но действията им щяха да са с изключително защитен характер и никой нямаше да подкрепи нападение извън границите на Западната земя, докато Балиндарох не се възстанови или синът му не се възкачи на трона. Това означаваше, че на джуджетата нямаше да бъде изпратена помощ. Във Върховния съвет се бяха оказали толкова тесногръди в това отношение, че даже отказаха да се изпрати вест на джуджетата за случилото се. И Тей, и Джърл бяха молили за това, но в отговор получиха единствено уверението, че молбата им ще бъде обсъдена. Внезапно секретността бе станала най-важна от всичко. И тъй като нямаше какво друго да направят, Тей и Джърл решиха да не отлагат пътуването си. Кралят можеше да оживее или да умре, Алитен можеше да бъде коронясан или не, а Върховният съвет можеше да изпрати вест на джуджетата или да си замълчи — събитията щяха да последват своя ход и тяхното присъствие в Арборлон нямаше да ги промени с нищо. Най-добре беше да се заемат с търсенето на Черния елфически камък и така да променят нещата, доколкото могат.

Имаше и още една причина за заминаването им. Два неочаквани въпроса излязоха на бял свят след убийствата, едното от които засягаше Тей, а другото Джърл. И двата допринесоха за по-скорошното им отпътуване.

Първо, някои започнаха да се чудят на всеослушание, защо атаката срещу кралското семейство на елфите почти е съвпаднала във времето със завръщането на Тей от Паранор. Друидите бяха уважавани, но към тях понякога се подхождаше и с недоверие. Онези, които се съмняваха в тях, бяха малцина, но непосредствена след такова плашещо и неочаквано нещастие, техните гласове започнаха да привличат повече внимание. Друидите притежаваха сила и техните методи бяха обвити в тайнственост — поначало обезпокояваща комбинация, а още повече след решението им да се изолират от останалото население след Първата война на расите. Не беше ли възможно, подшушваха тези гласове, друидите по някакъв начин да са замесени в случилото се със семейство Балиндарох? Тей бе ходил да види краля и да говори с него преди Върховния съвет в нощта на убийствата. А може би се беше развихрил спор, който бе вбесил Тей — и по такъв начин е засегнал и всички друиди? Не е ли бил той първият, който е влязъл в спалнята на краля по време на клането? Дали това е просто съвпадение? Видял ли е някой какво се е случило? Видял ли е някой какво всъщност е направил Тей?

Нямаше значение, че тези въпроси вече бяха зададени на един или друг форум, на един или друг чиновник. Нямаше значение и че Върховният съвет и армията не изглеждаха ни най-малко притеснени от тях. Онова, което имаше значение, бе, че не им бяха представени никакви конкретни отговори и никакви неопровержими факти не бяха приложени, а точно в тяхното отсъствие безумните теории разцъфтяваха все повече.

Вторият въпрос беше дори по-тревожен. Тъй като почти цялото кралско семейство беше унищожено, имаше неколцина, които твърдяха, че след смъртта на Куртан Балиндарох, Джърл Шанара ще стане крал. Най-добре беше да се придържат към наследствената линия, но Алитен беше слаб и колеблив и не много харесван от хората, които щеше да управлява. И ако той не събереше кураж, следващият по право да управлява бе едно четиригодишно дете. Това означаваше години на регентско управление, каквото никой не искаше. Нападението над кралското семейство бе само началото на голямо бедствие. Всички разбираха това. Северната земя беше вече покорена от Господаря на Магията, крилатите му ловци и демонични слуги. А какво щеше да стане, ако елфите се окажеха следващите? Носеха се слухове, че армиите вече са потеглили на юг. Джърл Шанара бе първи братовчед на краля и следващ в линията на наследниците, ако родът Балиндарох бъдеше унищожен. Вероятно най-доброто решение щеше да е той да поеме управлението, без значение кой е наследник по закон. Бивш капитан от Дворцовата стража, стратег във върховното армейско командване и съветник на Върховния съвет и на краля, той беше напълно подходящ за това. Може би изборът на крал не трябваше да се съобразява с традицията и протокола. Може би беше по-добре той да бъде направен възможно най-скоро.

Тей и Джърл дочуха тези слухове почти веднага, разбраха докъде могат да доведат и решиха, че най-добрият начин да се справят с тях е те самите да слязат от сцената, докато нещата се поуспокоят. Приказките ги накараха да ускорят още повече заминаването си и те сториха точно това. За двадесет и четири часа събраха групата си и багажа си, уточниха плана за пътуването и тръгнаха.

Когато потеглиха, валеше — студен, ситен дъжд, който бе започнал няколко часа по-рано и не показваше никакви признаци, че ще спре скоро. Пътищата и пътеките вече бяха съвсем мокри, клоните и дънерите на дърветата бяха подгизнали и черни. От гората пълзеше мъгла, която се вдигаше от все още топлата земя, и изпълваше пролуките и цепнатините със странно движение. Мрак и влага покриваше всичко. Малкият отряд се движеше в ранната утрин като група привидения, които бързат по дирите на нощта. Вървяха пеша, носеха само оръжията си, храната и дрехите, които щяха да са им нужни през следващите двадесет и четири часа. След това щяха да перат дрехите си и да ловуват, за да се хранят, докато стигнат Саранданон, който бе на около три дни път. Там щяха да се снабдят с коне, нови дрехи и припаси за остатъка от пътуването им на запад към Брейклайн. Бяха доста разнородна група. Джърл Шанара избра всички без един. Направи го с одобрението на Тей, защото друидът дълго бе отсъствал от Арборлон и не познаваше елфите, които щяха да бъдат най-подходящи за мисията им. Нуждаеха се от елфи-преследвачи, първокласни бойци. Джърл избра десетима, заедно с които ставаха дванадесет. Прейа Старли вече бе обявила, че ще тръгне с тях, сигурна в себе си, както винаги, и нито Тей, нито Джърл се опитаха да я разубедят. Джърл избра и още един следотърсач — кален от времето ветеран, на име Ритън Кип, който бе служил в Дворцовата стража повече от тридесет години. Щяха да им потрябват двама следотърсачи, защото трябваше да поставят пост на опашката на групата и в авангард. Освен това, ако нещо се случеше с Прейа, щяха да имат нужда от неин заместник. На Тей тези думи никак не се понравиха, но нямаше как да не признае, че са разумни.

Така ставаха петнадесет души. Тей помоли да включат и още един.

Той беше Врий Иридън. На пръв поглед изборът бе странен и Джърл не се забави да го отбележи. Врий Иридън не се радваше на популярност сред елфите — беше самотник, леко шантав, срамежлив мъж, който не се интересуваше от нищо, освен от работата си. А работата му беше от доста спорно естество. Той беше локат, мистик, специализиран в откриването на изчезнали хора и загубени предмети. Спорен бе и въпросът доколко постигаше успех. Някои хранеха непоколебима вяра в способностите му. Това бяха онези, които не го смятаха за заблуден глупак. Към него проявяваха търпимост, защото от време на време постигаше безспорен успех и защото елфите по принцип се отнасяха с разбиране към различните, тъй като самите те през годините бяха обект на твърде много подозрения в очите на останалите раси. Самият Врий Иридън не претендираше за признание на постиженията му, признанието идваше от другите. Но това с нищо не допринасяше за издигането му в очите на хулителите.

Тей не бе сред тях. Той самият смяташе, че е като Врий Иридън, макар че никога не бе споделял това с когото и да било. Смяташе, че двамата са сродни души. Ако бе решил, Врий можеше да стане друид. Уменията му щяха да му дадат тази възможност, а и Тей би го препоръчал. И двамата притежаваха дарби, които бяха развивали с години. Тей бе елементалист, а Врий — локат. Проявите на таланта на Тей обаче бяха много по-очевидни — съчетаването на магия и наука, почерпени от земните ресурси, и използването на тази сила даваха ясни доказателства за това на какво е способен. Дарбата на Врий Иридън, от друга страна, по-скоро се помещаваше изцяло вътре в него, тя бе пасивна по естество и трудна за доказване. Мистиците работеха с ясновидство, интуиция, дори с предчувствия — всички те много по-силни от тези на обикновените мъже и жени и невидими за окото. Дарбите на локатите бяха очевидни преди, във времето, когато елфите и останалите същества от вълшебното царство упражняваха постоянно тази дарба. Сега бяха останали само шепа от тях. Другите бяха изчезнали заедно с отмирането на стария свят и с необратимата промяна в природата на магията. Но Тей бе последовател на старите методи, разбираше източниците на силата на Врий Иридън и знаеше, че тя е толкова истинска, колкото и неговата.

Той отиде да се види с локата късно следобед в деня преди плануваното заминаване и го откри в двора на къщата му, наведен над сбирка разпарцаливени карти и писания. Дребната му, крехка фигура се бе сгърбила, сякаш да се предпази от нещо, ръцете му проследяваха линиите и думите по хартията. Той вдигна глава, щом Тей влезе през вратата на малката, с нищо незабележителна къщурка, и примижа късогледо към него, когато се приближи. Локатът присви очи, борейки се със слънчевата светлина и собственото си отслабващо зрение. Говореше се, че с всяка година очите му отслабват все повече, но и че колкото по-слаби стават те, толкова повече се изостря интуицията му.

— Аз съм, Тей Трифънйъд — обяви услужливо Тей, като се приближи, за да излезе на светло.

Врий Иридън се взираше в него, без да може да го познае. Тей бе отсъствал пет години, така че беше възможно локатът вече да не го помни. А и друидът не носеше робата си, беше я сменил с по-удобно елфическо облекло, предпочитано от хората от Западната земя, затова сигурно не можеше да го разпознае и като друид.

— Нуждая се от помощта ти, за да открия нещо — продължи Тей непоколебимо. Другият леко вдигна глава в отговор. — Ако се съгласиш да ми помогнеш, ще имаш възможността да спасиш стотици животи, много от тях — елфически. Това ще бъде най-важната задача, с която някога си се захващал. Ако успееш, никой повече няма да се усъмни в теб.

Врий Иридън изведнъж като че ли се развесели.

— О, това е доста смело твърдение, Тей.

Тей се усмихна.

— Налага ми се да правя такива изявления. Утре заминавам за Саранданон и отвъд него. Трябва да те убедя да тръгнеш с мен. Нямам достатъчно време да подходя по-подобаващо.

— И какво е това, което търсиш?

— Черния елфически камък, изгубен от времето на Вълшебното царство, преди хиляди години.

Дребният мъж се взираше в него. Не го попита защо е дошъл при него и дали вярва в способностите му. Просто прие, че Тей знае за силата му, вероятно заради самия него или пък заради делата му. Или просто защото това нямаше значение. В очите му обаче се четеше любопитство и леко колебание.

— Дай ми ръцете си — каза той.

Тей протегна ръцете си и Врий Иридън ги стисна в своите. Захватът му бе изненадващо силен. Очите му срещнаха тези на Тей, задържаха погледа му за момент, после надникнаха през него и сякаш отвъд, като се разфокусираха. Остана така доста време, неподвижен като камък, взрян в нещо невидимо за друида. После примигна, отпусна захвата си и се отдръпна. Лека усмивка пробяга по тънките му устни.

— Ще дойда с теб — каза той. Просто така.

Попита къде ще се срещнат и какво трябва да вземе със себе си, после се обърна към картите и свитъците, без да продума повече като че ли беше забравил за разговора. Тей се помота още малко около него, но скоро разбра, че няма смисъл да стои повече, и си тръгна.

И така, те, петнадесетте спътници напуснаха Арборлон под слабия дъжд в ранното утро, загърнати в наметалата си, с вдигнати качулки, безлики в мрака. Всеки бе дошъл по причини, известни най-добре на самия него. В бъдеще никой от тях нямаше да ги обсъжда. Никой не вярваше, че в това има смисъл. Взетото решение е окончателно решение. Въоръжени с това убеждение, те щяха да се спуснат извън Каролан, там, където ромолеше Пеещият ручей, щяха да го прекосят на сала, който обслужваше града, и да се насочат на запад през сенчестите коридори на древните гори.

Вървяха цял ден през дъжда, който не преставаше, макар че от време на време намаляваше. Спряха веднъж да обядват и два пъти при потоци, за да напълнят меховете за вода, но не си позволиха друга почивка. Никой не бе изморен, дори Врий Иридън. Бяха елфи — свикнали на дълги преходи, пък и всички бяха в достатъчно добра форма, за да успяват да поддържат умерено бързия ход на Джърл Шанара. Пътят бе разкалян и на места се губеше, понякога бяха принуждавани да си проправят път през дефилета, наводнени от дъждовете. Никой не се оплака. Изобщо не говореха много. Дори когато спряха да се нахранят, седнаха далеч един от друг, всеки увит в наметалото си, потънал в собствените си мисли. Веднъж Тей спря Врий Иридън, за да му каже колко му е признателен, задето е решил да дойде с него. Локатът го изгледа, както се гледа човек, загубил ума си, сякаш току-що бе направил най-безумното изявление в историята на човечеството. Тей се усмихна и изостана от него, като не се опита да го заговори повече.

Все повече се отдалечаваха от планините защитници на Арборлон и наближаваха Саранданон. Нощта се спусна и те направиха лагера си. Не запалиха огън и изядоха вечерята си студена. Сред дърветата беше мрачно и тихо, нищо не помръдваше, освен неспирния дъжд. Щеше да мине още ден и нещо, докато се измъкнат от горите и излязат на открито в равнината. Там щяха да попаднат в съвсем различна част от страната на елфите, да минават покрай селски стопанства, в които се произвеждаха житните култури и се отглеждаше добитъкът, с които се изхранваше елфическият народ. Отвъд тях, в най-добрия случай на една седмица езда, ги чакаше планината Брейклайн и тяхната цел.

Прогизнал, измръзнал и потънал в мислите си, Тей седна настрани, щом свърши с яденето, и се загледа в мрака. Надяваше се да се сети за нещо, което бе пропуснал, прехвърляше в ума си видението за Черния камък на елфите, явило се на Бремен при Адския рог. Подробностите от него вече му бяха познати, но сега той ги доизглаждаше, както се изглажда намачкана хартия, за да може да ги разгледа отново и разучи на спокойствие. Бремен му бе дал описание на скривалището на талисмана така, както то му бе разкрито от сянката на Галафил, затова сега оставаше само да го намерят в истинския живот. Имаше няколко начина да го направят. Следотърсачите Прейа Старли и Ритън Кип може би щяха да открият Черния камък на елфите просто чрез събиране на физически доказателства по време на тяхното търсене. Тей можеше да го открие като елементалист, чрез локализиране на пресечните точки на силовите линии, предизвикани от магията на камъка. Можеше да го намери и Врий Иридън чрез специалните си умения на локат, като проследи Черния камък на елфите, сякаш е просто загубена вещ, чрез ясновидството и интуицията си.

Тей хвърли поглед към локата, който вече спеше. Повечето от останалите също спяха или пък вече се унасяха. Дори Джърл Шанара се бе изпънал на земята, увит в одеялото си. Един от елфите-преследвачи стоеше на стража в края на лагера, като обхождаше периметъра и сякаш плуваше в мрака — просто сянка в нощта. Тей го наблюдава известно време, като мислеше за други неща, после отново погледна към Врий Иридън. Локатът бе проучил негласно видението на Бремен, когато взе ръцете на Тей в своите при първата им среща. Сега друидът бе сигурен, макар че не го осъзна веднага. Точно това беше накарало локата да се присъедини към тях, този моментен проблясък на забравеното място, на магията, която бе надживяла един вече изчезнал свят, за нещо познато преди и може би чакащо да бъде открито отново. Направеното бе много изкусно и Тей се възхищаваше на Врий за тази му способност. Никой друг не би посмял да проникне през ключалката на съзнанието на един друид.

Тей стана, все още не му се спеше, и тръгна към поста на стражата. Елфът го забеляза, но не се приближи към него, а продължи обиколките си. Тей се загледа в мокрите дървета, очите му се нагаждаха към мрака. Забелязваше странни силуети и форми в дъжда, макар че луната и звездите не се виждаха. Мярна преминаващ елен, малък и деликатен в прикритието на мрака, очите му гледаха зорко, ушите му бяха наострени за всеки шум. Видя нощни птици да прелитат бързо от клон на клон в търсене на храна. От време на време откриваха плячка и се гмуркаха с невероятна бързина към земята, а после отново се издигаха, сграбчили в ноктите и заострените си клюнове малки създания. В тези жертви Тей виждаше елфите, покорени от Господаря на Магията. Представяше си колко беззащитни биха били те пред ловуващия Брона. Вече имаха чувството, че са набелязани за жертви. Не му се искаше да мисли за това, но и не смяташе, че ужасното усещане скоро ще изчезне.

Все още бе погълнат от тези мисли, когато Прейа Старли се появи сякаш от нищото до него. Той ахна неволно, после се насили да се овладее, щом видя усмивката в ъгълчетата на устните й. Тя бе отсъствала през целия ден, беше тръгнала рано с Ритън Кип да разузнават местността напред. Никой не знаеше кога ще се върнат, съгледвачите имаха свободата да правят, каквото сметнат за нужно и да се придържат към собствения си график. Тя му смигна, щом видя изненадата, изписана на лицето му, и последвалото я раздразнение. Без да казва нищо, Прейа го хвана за ръка и го поведе назад към лагера. Носеше свободни пътнически дрехи, ръкавици и меки ботуши, прогизнали от дъжда. Водата попиваше през къдравата й, късо подстригана, канелена коса и се стичаше по лицето й. Но тя като че ли не забелязваше това.

Накара го да седне няколко метра встрани от мястото, където спяха останалите от групата, като избра сух участък под един дъб, където гъстите листа предлагаха относителен комфорт. Разкопча ремъците на дългите ножове, късия меч и лъка, които носеше. Изглеждаше някак твърде крехка и млада за такива оръжия. После седна до него.

— Не можеш ли да заспиш? — попита тя тихо, като стисна ръката му.

Той сви дългите си крака пред себе си и поклати глава.

— Къде беше?

— Тук-там. — Тя избърса дъжда от лицето си и се усмихна. — Не ме забеляза, нали?

Той й хвърли мрачен поглед.

— А ти как мислиш? Да не би да обичаш да скъсяваш живота на хората, като им изкарваш акъла? Ако преди не можех да заспя, то как ще заспя сега?

Тя потисна смеха си.

— Мисля, че ще се справиш някак. Все пак си друид, а друидите се справят с всичко. Вземи пример от Джърл. Спи като бебе през цялото време. Няма намерение да стои буден, дори и когато на мен ми се ще да не го прави.

Тя примигна, усетила, че е казала твърде много, и бързо извърна очи. След малко добави:

— Кип продължи напред към Саранданон, за да се увери, че конете и припасите са готови. А аз се върнах, за да ви съобщя за гномите-преследвачи.

Той се взря в нея и зачака.

— Две големи групи — продължи тя — и двете на север от нас. Може и да са повече. Има много следи. Не мисля, че знаят за нас. Все още. Но трябва да внимаваме.

— Можеш ли да кажеш какво правят тук?

Тя поклати глава и отвърна:

— Предполагам, че ловуват. Поне следите им говорят за това. Държат се близо до Кенсроу, северно от пасищата. Но може и да не останат там, особено ако разберат за присъствието ни.

Той помълча, премисляйки думите й. Усещаше, че тя очаква да каже нещо и изучава лицето му в мрака. Нечие хъркане премина в кашлица и един подобен на огромен вързоп силует се размърда. Ситният дъжд продължаваше, като мека пелена от капки в мрака.

— Видя ли черепоносци? — попита той накрая.

Тя тръсна глава още веднъж.

— Не.

— А някакви странни следи?

— Не.

Той кимна, с надеждата, че това би могло да бъде показателно за нещо. Може би Господаря на Магията бе прибрал чудовищата си у дома. Може би бяха изправени единствено пред гномите-преследвачи.

Тя шавна до него, после се изправи на колене.

— Предай на Джърл рапорта ми, Тей. Трябва да се връщам.

— Сега?

— По-добре сега, отколкото по-късно, ако искаш да не пуснеш вълка през прага си — ухили се тя. — Помниш ли тази поговорка? Повтаряше я винаги, когато говореше, че ще отидеш в Паранор и ще станеш друид. Това беше твоят начин да кажеш, че ще ни защитаваш, нас, горките приятели-домошари, които напускаше.

— Помня. — Той взе ръката й. — Гладна ли си?

— Вече ядох.

— Защо не останеш до зазоряване?

— Не.

— Защо не докладваш сама на Джърл?

Тя се взира в него известно време, обмисляйки нещо.

— Единственото, което искам от теб, е да му го предадеш. Ще го направиш ли?

Тонът на гласа й се бе променил. Явно не желаеше да обсъжда това. Той кимна и дръпна ръката си.

Тя се изправи, пристегна отново на местата им ножовете и меча, нарами лъка, дари го с бърза усмивка и каза:

— Помисли за онова, което току-що поиска от мен, Тей.

Тя се плъзна в мрака и миг по-късно изчезна. Тей остана на мястото си още известно време, размишлявайки върху думите й, после скочи на крака и събуди Джърл.

Дъждът не спря и през следващия ден, пороят не престана. Групата продължи през гората, като се оглеждаше за гноми и беше нащрек за всичко. Часовете се нижеха бавно. Залезът не бързаше да дойде. През целия ден всичко тънеше в сивата мъждива светлина, която се процеждаше през скупчените облаци и натежалите от водата клони. Пътуването протичаше бавно и монотонно. Не срещнаха никого в гората. Нищо не помръдваше сред влажния сумрак.

Нощта дойде и си отиде, а нито Прейа Старли, нито Ритън Кип се върнаха. По изгрев на третия ден групата наближи Саранданон. Дъждът бе спрял и небето започна да се прояснява. Слънчевата светлина се провираше през пролуките в разделящите се облаци, тесни снопове лъчи заструиха от яркото синьо небе. Въздухът стана по-топъл, заиздига се пара и земята започна да съхне.

На една огряна от слънцето полянка, сред диви пролетни цветя, те попаднаха на лъка на Прейа Старли, прекършен и окалян. Нямаше никаква друга следа от елфическото момиче.

Но следи от гномски ботуши имаше навсякъде.