Тери Брукс
Първият крал на Шанара (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пукнатината бързо се разшири и прерасна в коридор, достатъчно широк да минат двама елфи един до друг. Стъпала се виеха надолу в мрака, който бе толкова непрогледен, че дори изключително острото зрение на Тей не успяваше да различи нищо. Той се придвижи няколко метра напред, като опипваше стената, и откри метална плоча. Когато я докосна, от плоската и повърхност заструи светлина — бледожълта и студена. Той се взря изненадан в нея; тук имаше магия, каквато не бе срещал досега. Светлината разкри още една плоча, малко по-напред. Тей тръгна към нея, положи ръка отгоре й и тя също засия. Това го изуми. Чуваше стъпките на останалите, които идваха зад него. Почуди се какво ли си мислят. Но никой не проговори, а и той не се обърна към тях. Вместо това продължи, като докосваше металните пластини и така осветяваше пътя им през мрачния коридор.

Спускаха се дълго. Тей не можеше да определи колко, беше се концентрирал изцяло върху разпростирането на друидската магия напред по прохода, за да открие скрити капани. Металните плочи, които излъчваха светлина, бяха признак на съвършенство, каквото не беше очаквал. Магията на Вълшебното царство не беше добре позната, тъй като по-голямата част от нейните тайни бяха изгубени с времето, но Тей винаги я беше смятал по-скоро за природна, отколкото за технологична. Плочите му подсказваха, че е грешил, и това го направи неспокоен. Реши, че тук не бива да приема нищо за даденост. Следвайки въздушните течения, плъзгайки се през пролуките между камъните, лъкатушейки между прашинките, които се вдигаха от стъпките им, друидската му магия изследваше всичко. Бързо и прецизно той обследваше и подреждаше в ума си тайните на света, през който минаваха. Не откри никаква следа от човешко присъствие, макар че предупреждението над входа намекваше за обратното. Не откри знак някой да е минавал оттук от години, може би и от векове. И въпреки това имаше натрапчивото усещане, че е наблюдаван, че някой го преценява, че нещо чака пред тях, търпеливо и неумолимо.

Стълбището свърши пред масивна желязна врата, по която нямаше никакви ключалки. Не я пазеше никаква магия. Над ръждивата й, корозирала рамка, в камъка бяха издълбани думите ЧУ МАГНА — но само те и нищо повече от надписа над цепнатината, през която бяха влезли.

Останалите от малката група се скупчиха около него. Прейа Старли, застанала на четири крака, започна да оглежда земята пред вратата, после стана и поклати глава. Никой не бе минавал оттук от много дълго време.

Тей провери двете крила на вратата и процепа между тях. Не откри нищо. Пристъпи напред, хвана големите железни дръжки и ги натисна надолу.

Дръжките поддадоха лесно, езичетата се освободиха и крилата на вратата се отвориха навътре в пълен синхрон. От отвора се появи мъглива светлина, която заструи с неземно потрепване, сякаш се процеждаше през стъкло, покрито от дъждовни капки.

Пред тях се извисяваше огромна крепост. Каменните й блокове бяха така древни, че ръбовете им бяха вече изгладени от времето, а повърхността им бе така напукана, сякаш бяха покрити с паяжина. Това беше удивителна конструкция, с кули, извисяващи се хармонично над бойниците, на всеки ъгъл имаше цяла плетеница от свързани помежду си парапети и подвижни греди, и тесни проходи, извиващи се в сложни спирали, подобни на преплетените нишки в гоблен. Крепостта се издигаше все по-високо и по-високо, а върхът й бе почти невидим за окото. Планината я обграждаше от всички страни, като само отгоре се откриваше небето, над тавана от облаци и мъгла. Дървета и шубраци растяха нагъсто по скалните стени, до най-високите им нива, клони и лози се спускаха през шпиловете във вътрешността на крепостта, а дневната светлина едва проникваше през обърканата им плетеница. Явно странната й природа се дължеше на тях. Защото тя се процеждаше през филтъра на растителния саван и се отразяваше чудно през мъглата, като обливаше камъка с воднисто сияние.

Тей пристъпи през вратата в огромен двор, който обграждаше цялата крепост. Сега откри, че е минал през нейната външна стена, каквато всъщност представляваха скалните върхове. Обърна се назад и се взря в тях изумен, осъзнавайки, че с времето планината се е надигнала и се е приближила към древната крепост, докато стените й са започнали да се пропукват и раздробяват. Сантиметър по сантиметър, планината бе започнала да поглъща отново земята, на която бе изградена крепостта. И един ден щеше окончателно да я заключи, може би за добро.

Продължиха из двора, като се оглеждаха наоколо предпазливо. Въздухът беше влажен и зловонен, миришеше на блато и гнило. Това бе странно, тъй като бяха навътре в планината. Но те се бяха спуснали доста надолу, откакто влязоха през пукнатината в кратера, и Тей предполагаше, че може би отново са близо до морското равнище. Той вдигна поглед към дърветата, храстите и лозите, които растяха високо над тях, по скалата, и видя, че мъглата е по-скоро ситен дъжд. Усещаше влагата по лицето си. Погледна към крепостните врати и прозорци, които приличаха на черни дупки в мъглата. Метални дръжки и ключалки висяха напълно ненужни; почти на всеки ъгъл дървото бе прогнило. Влагата беше разяла камъка и хоросана. Тей се приближи до стената на най-близката кула и потри камъка с ръка. Повърхността му се зарони като пясък под пръстите му. Тази древна крепост, тази Чу Магна създаваше неприятното усещане, че ще се разпадне при първия по-силен полъх на вятъра.

И тогава Тей видя Врий Иридън, който бе коленичил в центъра на двора, с наведена между раменете глава, обвил ръце около себе си, за да не се свлече напълно, дрезгавото му дишане отекваше в тишината. Втурна се и коленичи до него. Прейа също се появи, после и Джърл, по лицата им бе изписана тревога.

— Какво става? — попита Тей. — Зле ли ти е?

Локатът кимна бързо, протягайки ръце към него, молейки за подкрепата му, трепереше като в треска.

— Това място! — едва промълви той. — По дяволите, не го ли усещаш?

Тей го притисна към себе си.

— Не, не усещам нищо. Ти какво чувстваш?

— Ужасна мощ! Зло, дере като пясък кожата ми! Първо не усещах нищо и после изведнъж се появи! Завладя ме изцяло! За миг не можех да си поема дъх!

— Какво представлява? — бързо попита Джърл, като се приближи още към тях.

Локатът поклати глава.

— Не мога да кажа! Досега не съм срещал подобно нещо! Не беше видение, нито интуиция, нито… каквото и да било. Просто мрак, вълна от мрак, а след това се почувствах…

Той си пое дълбоко дъх, затвори очи и застина. Тей погледна бързо към него, опасявайки се, че е изгубил съзнание. Но Прейа го докосна и поклати глава; Врий Иридън само си почиваше. Тей остана на колене, обгърнал локата в прегръдките си, а другите от групата стояха в очакване.

Най-накрая Врий отвори очи, издиша дълго, освободи се от Тей и се изправи на крака. Когато застана пред тях, вече изглеждаше достатъчно стабилен, но ръцете му още трепереха.

— Черният елфически камък е тук — прошепна той. — Него усетих, източника на злото. — Той примигна, после се взря в Тей. — Мощта му е огромна!

— Можеш ли да кажеш къде е? — попита Тей, опитвайки се да запази спокойствие.

Локатът поклати глава, обгръщаше с ръце тялото си, като да се предпази от нещо.

— Някъде напред. В крепостта.

Продължиха към същинската крепост. Тей отново водеше, изпращаше мрежата на магията си напред, за да ги пази от опасности. Минаха през входа в центъра на крепостта и тръгнаха по коридорите във вътрешността й. Тей усещаше Джърл до себе си и Прейа на стъпка назад. Осъзна, че се опитват да го предпазят. Поклати глава. Беше разстроен от неспособността си да усети близостта на Черния елфически камък, което се бе удало толкова лесно на Врий Иридън. Друидската му магия го бе провалила. Но защо? Дали тя не беше безполезна в тази крепост? Не, отговори си сам, защото беше усетил някакво присъствие преди да влязат, очи, които ги наблюдават. Но чии бяха те? Черният елфически камък не би могъл да притежава интелигентност, но явно тук живееше нещо. Какво ли бе то?

Те продължаваха да вървят из крепостта, като слизаха все по-навътре, в най-дълбоките й катакомби. Всичко бе покрито от сенки, подобно на тъмни пластове прашно кадифе. След стъпките им се вдигаше прах, който замъгляваше въздуха. Мебелировката на крепостта вече бе изгнила и се беше разпаднала. Нищо не беше останало, освен парчета метал и парцали. Пирони стърчаха от стените там, където преди бяха висели гоблени и картини. Нищо не бе останало от произведенията на древните художници и занаятчии. Вървяха по коридори и проходи до стаите, някои от които огромни и царствени, други — малки и интимни, но всички лишени от живот. По коридорите, които прекосяваха, имаше редици пейки, но когато Тей сложи ръка върху една от тях, тя се разтроши на прах. В нишите имаше счупено стъкло. Оръжия лежаха строшени и вече безполезни, сред купчини изгнило дърво и ръждив метал. Таваните се издигаха в облаци от мрак, а прозорците зееха като кухини на ослепени очи. Нищо не помръдваше, тишината беше като в гробница.

На един кръстопът на няколко широки коридора Врий внезапно ги накара да спрат. Той бе притиснал с една ръка главата си, деликатните му черти бяха изкривени от болка, слабото му тяло се бе изопнало.

— Наляво! — изхъхри той, като едва посочи с ръка. Те се насочиха натам. Прейа Старли изостана, за да хване ръката му и да го подкрепя. Дишането му отново се бе учестило, очите му премигваха, сякаш искаха да се освободят от нещо, което ги дразнеше. Тей се обърна към него, после отново тръгна напред. Все още не усещаше нищо. Чувстваше се странно беззащитен, сякаш магията му го бе изоставила и той вече не можеше да разчита на нея. Стисна зъби, за да прогони усещането за собствената си безполезност, и се насили да продължи. Магията никога нямаше да го напусне, увещаваше се сам той. Никога.

Тръгнаха надолу по широко стълбище, което се виеше около външната стена на огромна ротонда. Стъпките им кънтяха леко в тишината и сега Тей усети отново очите, но вече доста по-осезаемо. Онова, което живееше в крепостта, бе наблизо.

Стигнаха до дъното на стълбището и спряха. Пред тях се откриваше двор, широк и изпълнен с мъглива светлина. Сенки падаха тук-там, накъсани и парцаливи. Задушливият дъх на плесен от мрачните коридори изчезна. Прахът, който изпълваше неподвижния въздух в коридорите, сега се изпари.

В средата на двора имаше градина.

Тя бе с правоъгълна форма, обградена от широка алея от цветни керемиди и камъни, с все още наситени багри. По външния край на градината растяха цветя от видове, които Тей не успя да разпознае. Бяха пъстри и буйни. Централната част на градината бе заета от горичка крехки дръвчета и лози, така гъсто преплетени, че на практика не можеха да бъдат разделени. Листата им бяха яркозелени и искрящи, клоните и стъблата им имаха странна окраска.

Градина! Тей Трифънйъд бе изумен. Обзе го силно вълнение. Градина, дълбоко в недрата на тази древна крепост, където не би могло да вирее нищо, където не би могла да проникне никаква слънчева светлина. Не можеше да повярва!

Почти без да се замисля, той слезе от стълбите и забърза към нея. Беше само на няколко метра, когато Джърл Шанара го хвана за ръката и твърдо го придърпа назад.

— Не бързай толкова, Тей — предупреди го той.

Стреснат, Тей погледна приятеля си, после видя, че Врий Иридън отново се е свлякъл на колене и клати бавно глава наляво-надясно, поддържан от Прейа. Друидът внезапно осъзна колко силен бе бил импулсът му да тръгне напред, да проучи това, което вижда. Усети обаче и че изцяло е лишен от защитите си. В нетърпението си беше изпуснал неволно мрежата на друидската магия.

Без да казва нищо, той бързо отиде до коленичилия Врий. Локатът веднага го сграбчи, като по-скоро го усети, отколко видя, и го привлече към себе си.

— Черният камък на елфите — изсъска той през зъби, които бе стиснал, сякаш да преодолее някаква вътрешна болка — е тук!

С трепереща ръка Врий посочи към градината.

Прейа докосна рамото на Тей съвсем леко само колкото да я погледне. Червеникавокафявите й очи излъчваха тревога.

— Той се свлече, щом ти слезе от стълбището. Нещо го нападна. Какво стана?

Тей поклати глава.

— Не съм сигурен.

Взе ръцете на Врий Иридън в своите. Локатът потрепна, после застина отново. Тей призова магията си, целителната й сила, и я изпрати да се влее в тънките ръце и крехкото му тяло. Врий Иридън въздъхна и отново притихна, главата му клюмна.

Прейа погледна към Тей и изви вежда.

— Само го придържай за момент — каза й той. После се надигна, застана до Джърл и го попита тихо:

— Какво мислиш, че прави тази градина тук?

Приятелят му поклати глава и отвърна:

— Нищо добро, ако в нея лежи Черният камък. На твое място не бих пристъпвал в нея.

Тей химна.

— Но иначе не мога да стигна до него.

— Бих се учудил, ако стигнеш до него, дори и да влезеш в градината. Ти сам каза, че видението е съдържало предупреждение за нещо, което пази Камъка. Може би това е градината. Или нещо, което живее в нея.

Те стояха и се взираха в плетеницата от лози и клони, опитвайки се да доловят нещо от опасността, която усещаха, че ги очаква. Като че ли лек ветрец разклати за миг листата, но нищо друго не помръдна. Тей протегна ръка и изпрати нишка от магията си, за да изследва вътрешността на градината. Тя си запроправя път навътре, претърсвайки внимателно. Но там нямаше нищо освен това, което вече бяха видели — стройни дървета и лози с искрящи листа, и почвата, на която растяха.

И все пак друидът усещаше някакъв живот, нещо повече от растенията, присъствие на нещо силно, древно и смъртоносно.

— Ела с мен — каза накрая той на Джърл.

Те се отделиха от групата и започнаха бавно и внимателно да изследват външния периметър на градината.

Алеята беше широка и свободна, така че имаха видимост във всички посоки. Всяка страна на градината бе дълга няколкостотин метра и навсякъде се виждаше все същото — цветя по края, дървета и лози във вътрешността. Нямаше никакви пътечки. Нито признаци на друг живот. Нито някаква следа от Черния елфически камък.

Накрая се озоваха на мястото, от което бяха тръгнали. Тей отново се приближи към Врий Иридън. Локатът отново бе дошъл в съзнание и се бе свил до Прейа. Очите му бяха отворени и се взираха в градината, но на Тей му се стори, че всъщност виждат нещо съвсем друго.

Друидът коленичи до стареца и тихо го попита:

— Сигурен ли си, че Черният елфически камък е тук?

Локатът кимна.

— Някъде в този лабиринт — прошепна той, гласът му бе груб и надебелял от страх. Очите му внезапно се вдигнаха към Тей. — Не бива да ходиш там! Няма да излезеш отново, Тей Трифънйъд! Онова, което пази Камъка, живее в това място и те чака!

Юмрукът му се вдигна пред изкривеното му от болка лице.

— Послушай ме! Няма да можеш да устоиш пред него!

Тей стана и отиде при Джърл Шанара.

— Искам да направиш нещо — каза му, като внимаваше Врий Иридън да не го чуе. — Извикай останалите елфи тук, а Прейа остави с локата.

Джърл го гледа известно време, после направи знак на елфите-преследвачи да се приближат. Когато се събраха, погледна питащо към Тей.

— Искам да ме хванете за ръцете — рече им друидът. — По двама от всяка страна. Дръжте ме и не ме пускайте, без значение какво казвам или правя. Не ме изпускайте. Не реагирайте на това, което ви говоря. Дори не ме поглеждайте, ако можете. Ще успеете ли да го направите?

Елфите преследвачи се спогледаха и кимнаха.

— Какво смяташ да правиш? — настоя Джърл.

— Ще използвам друидската магия, за да открия какво е скрито в градината — отвърна Тей. — Нищо няма да ми се случи, ако запомниш това, което ти казах.

— Ще го запомня — отвърна приятелят му. — Всички ще го запомним. Но тая работа хич не ми харесва.

Тей се усмихна, сърцето му биеше лудо.

— На мен също.

После затвори очи и изличи присъствието на останалите от съзнанието си. Започна да събира магията в себе си, беше се вглъбил изцяло. Там, дълбоко в сърцевината на собствената си същност, той започна да оформя магически образ на самия себе си, същество от дух, лишено от материя, което изпрати напред с едно дълго, бавно издишане.

Отдели се от вещественото си тяло като едва видимо привидение, частица етер на фона на бледата сива светлина на древната крепост. Промъкна се покрай Джърл Шанара и елфите-преследвачи, покрай Прейа и Врий Иридън, и продължи към гъстата, зелена плетеница на потъналата в тишина градина. Докато се придвижваше, усети доста по-ясно магията, заровена там. Стара, лукава и всепроникваща, корените й бяха по-дълбоки от тези на дърветата и лозите, които я криеха. Това бе ядрото, с което бяха свързани линиите на земната енергия, пазещи крепостта. Те излизаха от него като паяжинни нишки, увиваха се около камък и метал, достигаха от външните стени до най-високите кули, от най-дълбоките килии до най-издигнатите бойници. Разпростираха се по планинските върхове, чак до небето. Огромна концентрация на мисъл, чувство и сила. Сега той вървеше към тяхната мрежа и внимателно подбираше пътя си, като се провираше помежду им, без да ги докосва.

Най-сетне се озова в градината и си запроправя път из нейния лабиринт, сред тежкия мирис на плесен и почва и сладкия дъх на листа и лози. Навсякъде градината бе една и съща — гъста и тайнствена. Той се рееше безтегловен и нематериален по въздушно течение, като избягваше енергийните линии, разпрострени навсякъде, и не правеше нищо, с което можеше да обезпокои онова, което го наблюдаваше.

Беше навлязъл толкова навътре, че вече си мислеше, че би трябвало да я е прекосил надлъж цялата, когато откри неочаквано сгъстяване на енергийните линии на място, където светлината като че ли бледнееше и сенките отново настъпваха. Тук нямаше дървета и лози. Тук господстваше само мрак. На място, на което нищо не растеше, се виждаше само гола земя, която сякаш попиваше разсеяната светлина както гъбата попива водата. Нещо невидимо трептеше и пулсираше като сърце, обгърнато с пластове защитна магия, обвито в покривало от сила.

Тей Трифънйъд се приближи бавно, взирайки се в задушаващите сенки, като внимателно се провираше покрай защитните линии магия. В този си облик той призова покоя в себе си, успокои пулса си, шепота на дъха си, докато накрая потрепването на сърцето му съвсем замря. Оттегли всичко, освен една съвсем мъничка част от себе си, и се сля с мрака. И тогава го видя. Върху древна метална рамка, по която бяха изписани руни и странни същества, лежеше скъпоценен камък, черен като мастило, толкова непроницаем, че никаква светлина не се отразяваше по гладката му повърхност. Непрогледен и неизмерим, излъчващ магия, надхвърляща всичко, което Тей някога си бе представял, Черният камък на елфите чакаше.

Чакаше него.

О, по дяволите! Чакаше него! Като пеперуда, привлечена от пламък, той посегна към него импулсивно, без да мисли, неспособен да устои. Посегна алчно, като отчаян удавник, а сега Джърл Шанара не беше тук, за да го спре. Само образ, нематериално видение, Тей дори не съзнаваше какво върши. В този момент всякакви мотиви бяха изгубили смисъл за него и го движеше единствено нуждата.

И точно фактът, че беше само дух и нищо повече, го спаси. В момента, в който ръцете му се сключиха около Камъка, той се осъзна. Усещаше как магическите енергии затреперват в отговор на присъствието му, чувстваше как вибрират и вият предупредително. Опита се да се отдръпне, да избяга от онова, което го връхлиташе, но не можеше. Онзи, който го наблюдаваше и бе останал скрит за него, съществото, което живееше в руините на Чу Магна, изведнъж придоби ужасяваща форма. Земята затрепери при пробуждането му, лозите, които растяха из цялата градина, допреди миг отпуснати и неподвижни, сега започнаха да се изправят — спирали на смъртта, за която сянката на Галафил беше предупредила Бремен. Те се извиваха между стройните дървета като змии и търсеха. Магията ги направляваше, хранеше ги, даваше им живот и Тей, макар и безплътен, веднага разбра какво търсят. Те се увиха около ръцете и краката му, около тялото и главата му, десетки здрави пипала, появили се отвсякъде. Започнаха да стягат все повече и повече. Тей можеше да усети натиска им. Не би трябвало да го усеща — нали се бе превърнал само в дух. Но магията на градината имаше силата да го открие дори и в тази нематериална форма. Магия, която търсеше магия — магия, която можеше да унищожи дори друид. Тей се почувства сякаш го разкъсват. Чу, че крещи — болката бе напълно реална в душата му. Като призова себе си от ядрото на разпокъсаната си форма, опирайки се на миниатюрната като песъчинка частица, оцеляла от собственото му аз, той се откъсна от увитите лози към светлината.

И внезапно отново се озова в тялото си, извиваше се и крещеше, бореше се да се освободи така буйно, че Джърл и елфите-преследвачи не можеха да го удържат. Тей си пое дъх, потрепери и накрая се свлече в ръцете им. Целият бе прогизнал от пот, дрехите му се бяха разкъсали при усилията да се отскубне от ръцете им. Пред него градината се вълнуваше от живот, цял смъртоносен океан, тресавище, от което никой не можеше да се измъкне.

И въпреки всичко той бе успял.

Очите му се притвориха и стесниха като цепки.

— По дяволите! — прошепна Тей, като се опитваше да се отърси от спомена за примката на здравите лози, пропълзели по него.

— Тей! — гласът на Джърл бе дрезгав от отчаяние. Едрият мъж го държеше, обвил с ръце тялото му. Трепереше силно. — Тей, чуваш ли ме?

Друидът се вкопчи в приятеля си и очите му изведнъж се отвориха. Каза си, че вече е добре. Вече беше в безопасност, невредим. Пое си дълбоко и бавно дъх. Беше се завърнал сред живите и от ужаса, вдъхнат му от черната магия на Камъка, беше разбрал онова, което трябваше да узнае.

Разказа на останалите какво бе научил. Повика всички да се съберат близо до него, защото нямаше причина да го държи в тайна от някой от тях, и им каза какво се бе случило. Не ги излъга, но премълча най-мрачното от истината, която бе открил. Опита се да не показва колко е изплашен, макар че страхът му отново се пробуди, щом започна да си припомня преживяното, и го заля като огромна, пълноводна река. Правеше усилие да удържа гласа си спокоен и да не се разпростира прекалено. Когато свърши, им каза, че трябва да помислят какво да предприемат.

Всички се отдалечиха, освен Врий. Локатът остана, без Тей да го е молил за това и когато другите не можеха вече да ги чуят, го хвана за ръката.

— Не каза нищо за онзи, който наблюдава. Не го назова, а би трябвало да знаеш кой е. — Тънките, слаби пръсти го стиснаха още повече. — Усещах, че чака теб, точно теб, сякаш си по-специален за него. Кажи ми какво представлява, Тей Трифънйъд.

Тръгнаха по спираловидното стълбище и седнаха един до друг в тишината на крепостните дълбини. Пред тях градината отново бе притихнала, отново беше само градина и нищо повече. Сякаш не се бе случило нищо.

Тей погледна към локата и после извърна очи.

— Ако ти кажа, трябва да си остане между нас. Никой не бива да узнае.

Врий Иридън кимна и прошепна:

— Господаря на Магията ли е?

Тей поклати глава.

— Това, което властва тук, е много по-старо. Онова, което живее в градината, преди е обитавало тази крепост. То е сбор от души, същества от вълшебното царство, предимно елфи, които преди много векове са били също като мен и теб. Но са пожелали мощта на Черния елфически камък. Пожелали са я и тяхната жажда е била така отчаяна, че не са могли да устоят. Използвали са Камъка, всички те, вероятно заедно, а може и поотделно, и са били унищожени. Не мога да кажа как, но историята им ми бе разкрита. Усетих ужаса и лудостта им. Трансформирани са, превъплътени са в тази градина, в едно колективно съзнание, в обща мощ, чиято магия крепи развалините на крепостта. Тя е концентрирана тук, където останалото от тях е пуснало корени под формата на тези дървета и лози.

— И те са били хора? — попита ужасен локатът.

— Някога. Но вече не. Изгубили са всичко човешко у себе си, когато са призовали силата на Черния елфически камък. — Тей се взря в него като обсебен. — Бремен ме предупреди за опасността. Каза ми, че каквото и да се случва, по каквато и да било причина, в никакъв случай да не използвам Черния камък. Сигурно е знаел какво ще ми струва, ако го направя.

Слабото лице на Врий Иридън се сведе и върху него легна сянка. Очите му мигаха бързо.

— Успях да почувствам, че нещо живее тук и те очаква — казах ти това. Но защо те чака? Дали търси някой от своя вид, същества, притежаващи мощ, които използват магия под някаква форма? Или пък се пази от тях? Какво го движи? Мен сигурно пропуска, защото магията ми не подлежи на определение и не е толкова силна. Тя е само интуиция и прозорливост и то няма нужда от нея. Но, по дяволите, мога да почувствам мрака, който се съдържа в него!

Той се обърна към Тей.

— Ти имаш друидска магия, а тя е далеч по-непреодолима. Няма съмнение, че това тук или се страхува, или ламти за нея.

Тей мислеше трескаво.

— То защитава Черния елфически камък, защото той е източник на мощта му. И на живота му. Аз го застраших, като навлязох в градината и обезпокоих енергийните му линии. Дали е разбрало, че съм друид? Не съм сигурен.

— Но несъмнено те е разпознало като враг. Със сигурност, защото се опита да те убие. Знае, че не те е победило. — Локатът въздъхна, дълго, накъсано дихание. — И ще чака да опиташ отново, Тей. Ако се върнеш в градината, ще бъдеш погълнат.

Те се взираха един в друг, без да продумат. „Разпознало те е като враг — повтори наум Тей думите на Врий Иридън. — Знае, че не те е победило.“ Това изведнъж му напомни за нещо, но не можеше да се сети за какво. Доста се помъчи, докато си спомни. Бремен беше променил външния си вид, формата си, самото си мислене, за, да може да проникне в леговището на Господаря на Магията. Старецът беше променил самия себе си, за да стане едно от чудовищата, които живееха там.

Дали можеше да направи същото тук?

Дъхът му заседна в гърлото и той се извърна, за да не види Врий какво се крие в очите му. Не можеше да повярва, че мисли за подобно нещо. Не можеше дори да си представи, че въобще допуска тази идея в главата си. Това беше лудост!

Но какъв друг избор имаше? Нямаше друг начин — вече знаеше това. Погледна към останалите, които бяха седнали заедно в края на смъртоносната градина. Бяха изминали дълъг път, за да намерят Черния камък на елфите, и никой от тях нямаше да се върне сега. Безпредметно бе да се мисли друго. Залозите бяха твърде големи, цената на провала — твърде висока. По-скоро биха умрели.

О, но трябваше все пак да има друг начин! Като че железни окови бяха стегнали ума му. Как щеше да се принуди да го направи? Какъв шанс имаше да успее? Ако този път се провалеше, нямаше да има връщане. Щеше да бъде погълнат…

Погълнат.

Той се изправи, имаше нужда да стане, сякаш да се изправи лице в лице с решението си, да се отдалечи от страха си. Слезе от стълбището, като остави смутения локат да се взира след него. Отдалечи се и от другите — от Джърл, от Прейа и елфите-преследвачи, — за да събере мислите си и да прецени мощта на силата си. Чувстваше се така изтощен и пречупен, сякаш на плещите му тегнеше канара. Мислеше за себе си като за друид — сега, преди и завинаги, но той беше само един от малцината, част от ред, който най-вероятно бе осъден да отмре. Светът се променяше и някои неща трябваше да отминат по реда си. Може би така щеше да се случи и с тях, с Бремен, с Риска и с него самия.

Но те нямаше да се оставят да угаснат така, бездейни, помисли си той, обзет от гняв. Нямаше да изчезнат като привидения, стопяващи се в мъглата с настъпването на новия ден, като нещо незначително и лишено от смисъл.

Не биваше да бъдат по-малко от това, което бяха.

Окрилен от тези мисли и въоръжен със силата на убеждението си, той събра и последните останки от своя кураж и извика Джърл Шанара.