Тери Брукс
Първият крал на Шанара (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вятърът и дъждът връхлитаха върху крепостния вал и стените на Стедън Кийп, сякаш отразяваха яростта на битката, която се водеше пред огромните порти на крепостта. На два пъти Северната армия настъпваше към стените и на два пъти джуджетата я отблъскваха обратно. Вече беше почти полунощ, небето чернееше, дъждът се сипеше, светлината беше толкова оскъдна, че едва се виждаше на повече от няколко крачки, освен в моментите, когато мълниите обагряха цял Рейвъншорн с яркия си, мимолетен огън.

Ще изгубим и тази битка, мислеше си Риска, докато се спускаше по стълбището от главната стена към централния двор, за да намери Рейбър. Не че някой от тях въобще си беше въобразявал, че ще стане иначе. Беше малко чудо, че изобщо издържаха толкова дълго. По-голямото чудо бе, че след седмици битки и отстъпления бяха все още живи. Но времето им беше изтекло и шансовете им бяха изчерпани. Щяха да протакат колкото беше възможно.

Къде бяха елфите? Защо не бяха дошли?

Седмици след бягството им от Улфсктааг джуджетата водиха битки, за да задържат напредването на северняците. Армията на Господаря на Магията ги удряше на всяка крачка, но те си пробиха път с бой. Извадиха късмет в Улфсктааг; отърваха се почти без загуби. Но късметът ги изостави. Оттогава водиха дузина битки и в няколко от тях преследвачите им взеха надмощие, дали благодарение на упорството си, или просто поради чист късмет. Джуджетата, които паднаха в капана им, бяха изклани на място. Въпреки че обитателите на Източната земя се биха диво и нанесоха тежки загуби на нападателите си, това се оказа без особено значение. Враговете ги превъзхождаха и по брой, и по сила. Джуджетата просто нямаха шанс срещу армия от такъв мащаб. Бяха смели и решителни, но постоянно понасяха жестоки удари.

Сега бяха навлезли дълбоко в Рейвъншорн и ги грозеше опасността да бъдат изтикани и от този протекторат. Улфсктааг и Централен Анар бяха загубени. Кълхейвън бе паднал още преди това. Сребърната река от Езерото на дъгата до Килидилън беше вече в ръцете на врага. Нямаше как да разберат колко от земите на север са покорени. Вероятно всичките. Ако северняците превземеха и Рейвъншорн, джуджетата щяха да бъдат принудени да изминат целия път обратно до Хей Бенс и крепостта на Дън Фий Аран. Ако и тя паднеше, щяха да загубят и последното си място за отстъпление. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да избягат в земите на изток, страна, в която рядко се осмеляваха да навлизат.

Но Риска предполагаше, че точно това е на път да се случи. Със сигурност нямаше да успеят да удържат тази крепост. Стедън Клип щеше да падне до сутринта. Северняците бяха преодолели крепостните ровове и ямите-капани и сега издигаха обсадните си стълби, за да се прехвърлят зад стените. Вятърът и дъждът явно с нищо не пречеха на усилията им. Те бяха във властта на нещо много по-силно от стихиите — на страха, на лудостта, на ужаса от създанието, което ги командваше. Магията ги тласкаше напред, черна и страховита, и вероятно за тях, в това им състояние, дори смъртта беше за предпочитане пред провала.

Риска стигна подножието на стълбището и прекоси двора към кулата. Връхлитаха го шумовете на битката, които дори яростната буря не можеше да заглуши. По портите кънтяха ударите на тарана, ритмични и безумно настойчиви. Вратите се тресяха, но удържаха. Горе, от бойниците, джуджетата изпращаха стрели и копия към нападателите, чиито редици бяха толкова гъсти, че нямаше как да пропуснат. По една от стените се издигаха пламъци от горящо масло, остатъци от по-ранна атака, която джуджетата бяха отблъснали. Навсякъде сновяха защитници, опитвайки се да запълнят празнините в отбраната на стените, тъй като не им достигаха бойци.

Внезапно от хаоса се появи Рейбър и го стисна за рамото.

— Ще успеем да ги удържим само докато издигнат стълбите! — извика той срещу вятъра, свеждайки лицето си към Риска. — Не можем да направим нищо друго!

Риска кимна. Чувстваше се изтощен и обезкуражен. Беше изморен от постоянните бягства, от ужаса да бъдеш преследван и от гнева, че това се случва отново и отново.

— Тунелите са готови — отвърна той, без да си прави труд да повишава глас. Току-що се бе върнал от проверката на тунелите за бягство. Гефтен ги беше проучил лично, за да е сигурен, че са безопасни. Джуджетата щяха да избягат през проходи, издълбани в скалите в задната част на крепостта и оттам щяха да излязат на източната страна на върховете. После щяха да се спуснат към гъсто залесената долина от другата страна и отново да изчезнат.

Рейбър го отведе на завет към входа на кулата, откъдето се бе появил. Там го прегърна и го погледна изпитателно.

— Какво става с елфите? — попита кралят на джуджетата с едва сдържан гняв.

Риска поклати глава и отговори:

— Те щяха да дойдат, ако Тей е намерил начин да ги доведе. Нещо се е случило. Нещо, за което нямаме представа.

Рейбър тръсна брадатото си лице с очевидно отвращение.

— Като че ли това е само наша война, а? Ние и никой друг срещу армия с такива размери! — От стените се издигнаха викове, защитниците хукнаха да запълнят новите пробойни. — Колко още се предполага, че ще издържим? Губим все повече бойци при всяка следваща битка!

Гневът му беше разбираем. Един от загиналите бе най-големият му син. Уирик бе повален преди четири дни от случайна стрела. Оттегляха се през Анар към Рейвъншорн с намерението да достигнат крепостта Стедън Кийп. Стрелата беше минала през гърлото му и се бе забила в мозъка му. Беше умрял веднага, дори преди някой да забележи, че е улучен. Рейбър бе до него, когато това се случи, и го хвана, щом Уирик се свлече на земята.

Риска и кралят стояха, взирайки се един в друг във влажната сянка на портала, и двамата мислеха за смъртта на момчето, прочитаха я в очите на другия.

Рейбър извърна поглед, възмутен.

— Само ако имахме някаква вест, някакво потвърждение, че идва помощ… — Той поклати отново глава.

— Бремен никога няма да ни изостави — обяви Риска тихо, но твърдо. — Каквото и да се случи, той ще дойде.

Рейбър присви очи.

— Ако е още жив.

Думите му увиснаха във въздуха, прерязали като бръснач тишината, обвинителни, сурови и отчайващи.

И тогава един ужасен, скърцащ звук прекъсна размислите им относно съдбата на Бремен — кошмарният стон на металните резета и на разтрошени греди. И двамата веднага разбраха какво се е случило, но Рейбър го изрече пръв:

— Портите!

Те се стрелнаха от входа на кулата към прогизналата от дъжда нощ. Мълния проряза черния таван на облаците. Отпред, големите порти бяха поддали под непрестанните удари на тарана. Пантите бяха строшени, а гредите — прекършени. Джуджетата се опитваха да ги подсилят отвътре с дървени трупи, но беше само въпрос на време всичко да се срути. Ударите на тарана и виковете на нападателите се засилиха. По стените джуджетата вече несигурно се оттегляха от защитните си позиции.

Флиър дотича при баща си с развята дълга коса.

— Трябва да изведем всички оттук! — извика той с пребледняло и изплашено лице.

— Направи го! — сопна се Рейбър в отговор, гласът му беше студен и рязък. — Изтегляйте се от стените, през коридорите на крепостта към тунелите! До гуша ми дойде от всичко това!

Флиър хукна обратно, а вбесеният Рейбър се извъртя и се втурна към портите, суровото му лице цялото пламтеше. Като видя какво възнамерява да направи, Риска тръгна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя обратно.

— Не, Рейбър — извика му той. — Аз ще застана срещу тази атака, не ти!

— Сам? — сопна се кралят, като се опитваше да освободи ръката си.

— Колко от хората си смяташе да помолиш да останат с теб? — отговори остро и дръзко Риска. — Сега тръгвай! Изведи армията!

Дъждът бръскаше в очите им и ги караше да примигват начесто. Две самотни фигури, изправени една срещу друга.

— Това е лудост! — изсъска кралят.

Риска поклати глава.

— Ти си крал, трябва да останеш жив. Какво ще се случи с джуджетата, ако загинеш? Освен това, аз имам своята друидска магия, което не може да се каже за теб. Върви, Рейбър!

Дясната порта поддаде, сцепи се и после се разтроши на парчета. През отвора нахлуха черни силуети с проблясващи оръжия. Риска протегна нагоре ръце с разкривени пръсти и призова друидската магия. Рейбър се поколеба за миг, после се втурна обратно, като викаше на офицерите си и крещеше заповеди за отстъпление. Джуджетата се заспускаха от бойниците и хукваха към вратите на кулата и сигурността на коридорите, които лежаха отвъд. Вече всички от портите се бяха изтеглили. Риска стоеше сам под дъжда и чакаше търпеливо. Това не бе никак трудно решение. Беше се изморил да бъде преследван. Беше готов да се изправи и да се бие. Жадуваше за това.

Когато първата вълна нападатели се показа от отвора, той изпрати към тях Друидския огън. Изгори всичко пред погледа си. Пламъците се прехвърлиха през останките от вратата и погълнаха първите редици на северняците, преди те да успеят да избягат. В мрака отвъд останалите започнаха да отстъпват, неспособни да издържат на горещината. Риска поддържа огъня известно време, после го остави да отмре. Магията препускаше из него в неистов бяг и отмиваше всеки страх и съмнение, изтощението и болката. И тогава в него се появи онова всепоглъщащо усещане, което винаги се раждаше в разгара на битката, усещането, заради което живееше.

Таранът отново задумка и второто крило на портата рухна, разширявайки процепа. Но никой не се приближаваше. Риска хвърли поглед нагоре през пелената на дъжда. Последните от джуджетата се спускаха от бойниците и наблюдателниците. След секунди щеше да е съвсем сам. Знаеше, че е време да бяга. Че трябва да се изтегли с останалите, докато още може. Нямаше смисъл да остава. И все пак не можеше да се принуди да се обърне. Сякаш държеше изхода на битката в ръцете си, сякаш, ако останеше на мястото си, ако устоеше, щеше да възпре яростната атака, която заплашваше да погълне всички.

И тогава в овъгления от пламъците портал се появи нещо огромно, неясен силует, който изпълни цялата пролука. Риска се поколеба, чакаше да види какво е. Тъмната форма изникна пред погледа му, приближавайки се сред бледата, несигурна светлина на отмиращия вече Друидски огън. Това бе едно от съществата от отвъдното, които служеха на Брона, излязло от скривалището си с падането на нощта. Беше изчадие от тиня и слуз, покрито с ризница, от която стърчаха шипове, крайниците му бяха тежки, а туловището — масивно. Стоеше на два крака, но не приличаше на човек. Бе прегърбено сякаш под тежестта на собствената си грозота, жълтите му очи просветваха с убийствена жажда. То видя друида и забави ход, извръщайки лице към него. В ноктестите си ръце държеше огромна сопа.

— Е, това е — въздъхна бавно Риска.

Съществото постоя за миг само в процепа на портата, после запристъпва тежко през горящите останки. Никой друг не се появи, макар че Риска чуваше как северняците се катерят по стълбите, които бяха издигнали по опустелите вече стени, как се скупчват в тъмнината за последния щурм, който щеше да ги пренесе зад стените на Стедън Кийп.

А междувременно това изчадие е изпратено да ме предизвика, помисли си Риска. Дали смятат, че няма да му устоя? Дали ме изпитват, за да разберат що за мощ притежавам и доколко силна е волята ми? Какво ли се крие зад всичко това?

Той естествено не можеше да си отговори на нито един от тези въпроси. Чудовището приближаваше към него, разблъсквайки отломки и тела, светещите му очи бяха фиксирани в друида.

Искат да ме хванат в капан, досети се внезапно Риска. Това е просто диверсия, за да ме разсеят, уловка за магията ми, а после ще връхлетят с цялата си сила върху мен. Наглостта на намерението им го накара да се усмихне.

Изчадието от отвъдното се приближаваше тежко, набирайки скорост, и размахваше сопата пред себе си като оръжие и щит едновременно. Все още имаше време за бягство, но Риска не помръдваше от мястото си. Северняците го гледаха. Знаеха кой е и чакаха да видят реакцията му. Щеше да им покаже нещо, което да запомнят.

Когато чудовището беше на двайсетина крачки от него, Риска извади бойната си брадва, сграбчи я с две ръце, завъртя се около себе си, за да набере инерция, и запрати искрящото острие към съществото. То беше вече точно пред него, готово за атака, и нямаше никакъв шанс да отклони удара. Брадвата удари челото му, над гъстите вежди, и го разцепи на две с трясък на забиващ се в кост метал. Силата на удара отметна огромната глава назад. По разкривеното му лице потече кръв — черна слуз, която изпълваше зейналата му паст. Звярът се свлече на колене, почти мъртъв и започна да пада напред.

Риска вече се бе отдръпнал и тичаше към сигурността на вратата на кулата, когато нещо помръдна в сенките от едната й страна и той хвърли инстинктивно магията си натам. Мигновеният проблясък освети неколцина черепоносци, които се промъкваха в тъмното, чернокрили и червенооки. Опитваха се да се приближат до него. Риска стисна зъби с отвращение. Бяха се оказали по-бързи, отколкото предполагаше. Бяха прелетели над стените, докато той послушно бе чакал да устроят капана си. Той се спусна наляво към най-близкия от тях и запрати Друидския си огън към него. Крилатият ловец падна назад, съскащ от гняв. Червен огън експлодира пред Риска, щом той се опита да достигне входа на кулата. Нещо се стовари отгоре му и започна да го удря — беше един от черепоносците, който го раздираше с острите си нокти. Риска се претърколи, освободи се и се изправи на крака. От местата, прогорени от пламъка, се издигаше пара и се смесваше с дъжда и мъглата. Гръмотевица избоботи и изтрещя с подновена ярост. Разнесоха се радостни викове, щом северняците нахлуха през незащитения процеп в портата към двора зад него.

Друг от черепоносците се хвърли в атака толкова внезапно, че Риска едва успя да избегне удара. Копия и стрели летяха около него. Какъв глупак беше да се забави толкова много! Мисълта проблесна като мълния в главата му. Той запрати струи Друидски огън на всички страни и се втурна през гората от оръжия и оголени зъби и нокти към входа на кулата. Не поглеждаше назад, знаеше какво ще види и се страхуваше, че видът му ще го вцепени. Отблъсна още един от черепоносците, който се изпречи на пътя му, за да забави бягството му. Отчаян, Риска изпрати мълнии Друидски огън във всички посоки, отблъсквайки враговете, които се бяха приближили твърде близо до него. Притича последните няколко метра до входа така, сякаш бе подпалил и себе си, и се изстреля през отворената врата. Срути се в тъмното, но бързо се изправи и продължи стремглаво напред. Коридорите на крепостта тънеха в катранен мрак, всички факли бяха изгасени, но той познаваше Стедън Кийп и нямаше нужда от светлина, за да намира пътя си. Чу преследвачите, които идваха зад него, и щом прекоси първия коридор, спря за миг, за да подпали прохода от край до край. Това само щеше да ги забави, нищо повече. Но той имаше нужда точно от това.

Няколко секунди по-късно мина през тежка, обкована с желязо врата, която затръшна и залости след себе си. Вече нямаше да го хванат. Не и тази нощ. Но се беше спасил на косъм и осъзнаваше, че следващия път може би няма да е такъв късметлия.

Избърса кръвта, която се стичаше в очите му, усети жилото на болката от раната в челото. Не беше ударен лошо. После щеше да има достатъчно време да се погрижи за това. Рейбър и останалите го чакаха някъде из тунелите. Риска познаваше краля на джуджетата твърде добре, за да реши, че може да го е изоставил. Приятелите не постъпваха така.

Той преглътна трудно с пресъхнало гърло.

Ами тогава какво се бе случило с Тей и елфите, зачуди се мрачно друидът.

 

Нощта бе паднала над Арборлон и топлото меко одеяло на мрака обгръщаше града. Тук не валеше както далеч на изток. Джърл Шанара стоеше пред прозореца на лятната къща и чакаше пукването на зората. Изобщо не беше спал цялата нощ, разкъсван от съмнения, чиито корени можеха да бъдат проследени до гибелта на Тей Трифънйъд. Измъчваше го мисълта за това какво можеше да бъде и как се бяха стекли нещата сега. Беше въвлечен в ситуация, която бе започнала да се оформя седмици по-рано и щеше да достигне кулминацията си с настъпването на утрото. Той не успяваше да се отърси от отчаянието, което го изпълваше при мисълта, че обстоятелствата и съдбата бяха предопределили живота му по начини, които нито бе могъл да предвиди, нито пък да промени.

— Ела при мен, любов моя — извика го Прейа Старли от здрачната стая. Тя стоеше обгърнала тялото си с ръце, като, че да се защити.

— Мислех — отвърна той хладно.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му, притискайки се към него.

— Напоследък мислиш твърде много.

Така си е, рече си той. Преди беше друго, когато Тей бе жив, преди появата на Господаря на Магията и нещастието, което бе стоварил върху главите на елфите. Тогава беше по-свободен, не носеше бремето на толкова важни отговорности и задължения, животът и бъдещето му принадлежаха единствено на него, имаше безброй възможности. Колко бързо се бе променило това.

Той вдигна огромната си ръка и я положи върху нейната.

— Аз все още не искам да бъда крал.

Но при първите лъчи на слънцето щеше да стане крал. Щяха да го коронясат по изгрев, съгласно елфическата кралска традиция още от времето на вълшебния свят. Но решението беше взето. То бе предопределено от събитията, започнали с убийството на Куртан Балиндарох и достигнали апогея си със смъртта на последния от синовете му. От седмици вече елфите бяха изоставили надеждата, че наследникът на техния крал ще се завърне от преследването на убийците на баща му, в което така неблагоразумно се беше впуснал. Но Алитен беше нагло, глупаво момче и никога не бе успявал да предвиди неприятностите, в които се впускаше. Северняците го очакваха, с надеждата, че ще тръгне да ги търси. Оставиха го сам да налети на тях, подмамиха го, заловиха го и го убиха. Оцелелите от групата му, а те бяха малцина, донесоха тялото му у дома. Той бе последният пълнолетен наследник на трона от династията Балиндарох и последната надежда на Джърл Шанара, че изборът на елфите няма да падне върху него самия.

Но те направиха точно това, разбира се. Мнозина от тях никога не бяха искали Алитен за свой управник. Заплахата от северняците отново нарастваше. Те бяха завзели цял Стрелехайм и бяха отрязали контактите на елфите с останалите земи и народи. Нахлуването в Западната земя щеше да настъпи скоро — в това никой не се съмняваше. Явно се очакваше само завръщането на Господаря на Магията, който се бе отправил на изток, за да нападне джуджетата. Елфите-преследвачи, изпратени на разузнаване, успяха да докладват само толкова. И въпреки всичко Върховният съвет нямаше да предприеме нищо, докато чакаше завръщането на Алитен и формалното му съгласие да стане крал. Сега с Алитен беше свършено, оставаха само двете внучета, твърде малки, за да управляват, твърде невръстни да осъзнаят пред каква чудовищна заплаха са изправени. Дали трябваше да бъде избран регент? Или пък те да управляват с помощта на съветници? Но незабавно се бе появило силното чувство, че нито едно от тези решения не е достатъчно, за да се спре заплахата, и че Джърл Шанара, като първи братовчед на краля и най-опитен боец и стратег в Западната земя е единствената им надежда.

Но дебатите около това може би щяха да се проточат безкрайно, ако не беше неотложната нужда, диктувана от обстоятелствата, и решителността на Прейа Старли. Тя бе дошла при Джърл почти веднага след като мъртвото тяло на Алитен бе върнато и когато споровете бяха станали толкова ожесточени, че имаше опасност да всеят сред елфите непоправим разкол.

— Не можеш да позволиш това да се случи — каза му тя. Беше късно, поредната протяжна, сънлива вечер, когато дневната жега все още се мотае плътна и клисава из ъгълчетата на устата и очите. — Ти си най-голямата надежда на елфите и добре го знаеш. Трябва да се бием, ако искаме да оцелеем, Джърл. Северняците няма да ни оставят друг избор. Когато настъпи часът, кой друг ще ни поведе, ако не ти? А ако ще водиш, тогава го направи като крал.

— Моето право да заема трона вечно ще стои под въпрос! — беше се сопнал той, изморен от спора и обезсърчен от неизбежността му.

— Обичаш ли ме? — попита тя внезапно.

— Знаеш, че те обичам.

— Аз също те обичам. Тогава ме послушай. Направи ме твоя жена, твой другар в живота, свой най-близък довереник и вечен приятел. Аз вече съм всичко това за теб, така че ще трябва да направиш само една мъничка стъпка. Обвържи се с мен в очите на целия народ. Кажи на Върховния съвет, че искаш да бъдеш крал, че ние двамата ще осиновим двете малки момченца, които загубиха семейството си, и ще ги направим наши синове. Те си нямат никого. Защо да не получат нас? Това ще спре клюките. Ще сложи край на възраженията. Така момчетата ще имат възможност да те наследят като крал, когато пораснат. Това ще заздрави раните, причинени на всички от семейство Балиндарох, и ще позволи на елфите да се заемат с оцеляването си!

Е, всичко това бе на път да се случи. И силата на нейната настойчивост му бе въздействала както нищо друго. По-късно щеше да се чуди на това, на простотата на решението, на забележителната решителност на Прейа. Така или иначе щеше да се ожени за нея. Наистина я обичаше и искаше да стане негова жена. Тя беше най-близкият му приятел, довереник и любовница. Елфите предпочитаха кралят им да има наследници и затова бяха харесвали толкова семейство Балиндарох. По тази причина решението за осиновяването на двете момчета получи подкрепа. А одобрението, с което беше посрещната кандидатурата на Джърл за престола, беше изумително.

Все още в прегръдката на Прейа, той погледна към нощта навън, обзет от спомени. Колко далеч беше стигнал за толкова кратко време.

— Искаш ли да имаш собствени деца, Прейа? — попита я той внезапно.

Настъпи тишина, докато тя размишляваше над това, или поне върху отговора си. Той не се опита да погледне лицето й.

— Искам да живея с теб — каза тя накрая. — За момента ми е трудно да мисля за каквото и да било друго. Когато елфите отново са в безопасност, когато Господаря на Магията бъде унищожен… — Тя млъкна и го изгледа настойчиво и продължително. — Да не би да ме питаш дали кръвната връзка има някакво значение за мен, дали ще приема момчетата, които решихме да осиновим, като свои? Е, не е така. Ако нямаме други деца, момчетата ще са нашите деца. Ще ни бъдат като родни синове. Доволен ли си?

Той кимна, без да проговори, като си мислеше как се бяха развили отношенията им, колко драматично се бяха променили те след смъртта на Тей. Дълго бе обмислял признанието й, че може би е обичала приятеля му, че може би дори е щяла да тръгне с него, ако я бе помолил. Това не го притесняваше толкова, колкото би трябвало. Той самият беше обичал Тей и сега, след смъртта му, за него бе трудно да изпитва каквото и да било недоволство.

— Ти ще влезеш във Върховния съвет — каза й той тихо. — Врий Иридън също. Когато съм в състояние, ще го направя Първи министър. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Явно си извървял дълъг път от предишното си мнение за локата.

Джърл сви рамене и отговори:

— Ще поискам елфическата армия да бъде мобилизирана за поход на изток — не, ще настоявам. — Той се наежи. — Ще направя това, което щеше да стори Тей. Ще се погрижа джуджетата да не бъдат изоставени. Ще се погрижа Черният камък на елфите да стигне до Бремен. Ако се проваля като крал, няма да е поради липса на кураж или от безотговорност.

Това беше доста дръзка и твърда декларация, нещо като защитен вал, който издигаше срещу съмненията и несигурността, все още спотайващи се в ъгълчетата на самонадеяността му. Прейа щеше да разбере. Той не можеше да си позволи колебания. Границата между успеха и провала, между живота и смъртта щеше да бъде много крехка.

Тя се притисна към него.

— Ще сториш, каквото трябва, онова, което смяташ за правилно. Ще бъдеш крал и никой няма да съжалява. Ще водиш своя народ и ще го опазиш. Това е съдбата ти, Джърл. Твоята орис. Врий го прозря във виденията си. Трябва да разбереш, че е истина.

Той мълча един дълъг момент преди да отговори:

— Виждам, че нямам друг избор и затова трябва да приема това. И винаги си мисля за Тей.

Те постояха така, без да говорят, още дълго. После Прейа го поведе през сумрака на лятната къща към леглото им и го задържа там до сутринта.