Серия
Наследниците на Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scions of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Корекция
piki (2008)
Сканиране и разпознаване
DarkGarden (12.05.2008)

Издание:

ИК „Ей Си Джи“, София, 1992

 

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group


На Джудин,

Която прави всяка магия възможна…

ГЛАВА 1

Старецът седна самотен в сянката на Драконовите зъби и загледа идващия мрак, който гонеше дневната светлина на запад. Денят бе хладен — нещо необичайно за средата на лятото, нощта обещаваше да бъде студена. Разпръснати облаци покриваха небето и се движеха като лутащи се зверове между луната и звездите. Мълчание изпълваше празнотата, която сякаш оставяше след изчезващата светлина. Това бе мълчание, нашепващо за магия, помисли старецът…

Пред него гореше огън, все още малък — само началото на това, което бе необходимо. Старецът го наблюдаваше със смесица от очакване и тревога преди да се наведе и да сложи няколко по-големи сухи клони, от които бързо се издигнаха огнените езици. Разрови жаравата с пръчка, след това бързо отстъпи назад, отблъснат от топлината. Стоеше на границата на светлината и растящия мрак. Той можеше да принадлежи или на двете заедно, или на нито една от тях.

Очите му искряха впити в далечината. Върховете на Драконовия зъб стърчаха към небето като кости, които земята не можеше да задържи.

Огънят проблесна рязко и старецът махна с ръка към една заблудена искра. Той беше просто сноп клони, прибързани леко, които можеха да се разпаднат на прах при силен вятър. Сивите дрехи и плащът висяха на раменете му като на плашило. Кожата му бе твърда, кафява и опъната върху костите. Като мараня пред светлината на огъня бялата коса и брадата се сплитаха около главата му, слаба и изящна. Той бе толкова сбръчкан и прегърбен, че изглеждаше като да е на сто години.

Всъщност бе почти на хиляда.

Странно, помисли той докато бродеше мислено през изминалите години. Паранор, Съвета, дори Друидите си бяха отишли. Странно, че трябваше да надживее всичките.

Тръсна глава. Това беше толкова отдавна, толкова назад във времето, че се бе превърнало в някакъв далечен миг от живота му, който вече едва разпознаваше. Беше го смятал за нещо приключено и изгубено завинаги. Беше мислил, че е освободен, но може би никога не е бил. Не можеше да се освободи от нещо, което най-малкото бе причина за това, че все още бе жив.

Как иначе, въпреки че бе избавен от Съня на Друидите, би могъл да стои там?

Той потрепери в спускащата се нощ. Мракът го обгърна заедно с последната слънчева светлина, която се стопи зад хоризонта. Време беше. Сънищата му бяха казали, че трябва да е сега, а той вярваше в сънища, защото ги разбираше. Това също бе част от стария му живот, която нямаше да го остави — сънища и видения за горни и долни светове, предупреждения и истини за неща, които биха могли, а понякога и трябваше да се случат.

Той отстъпи от огъня и тръгна по тясната пътека между скалите. Сенките се сключиха около него, а докосването им му навяваше хлад. Вървя дълго, лъкатушейки пред тесни дефилета, лазеше по масивните канари, спускаше се по каменисти склонове и вити сипеи между скалите. Когато отново изплува всред светлината, старецът се озова в плитка, покрита с камънаци долина, залята от езеро, чиято стъкловидна повърхност хвърляше суров зеленикав отблясък.

Езерото беше място за почивка на сенките на Друидите, които идваха и си отиваха. Бяха го призовали при Рога на Пъкъла.

— Бих могъл да се справя и по-бързо — тихо промърмори той.

Бавно и предпазливо с несигурни стъпки заслиза надолу. Сърцето бумтеше в ушите му. Отдавна не бе идвал тук. Водата под него не помръдваше, сенките бяха заспали. Така беше най-добре, помисли той. Най-добре бе да не ги безпокои.

Стигна края на езерото и спря. Беше тихо. Пое дълбоко дъх. После посегна към торбичката на кръста си и отпусна връзката. Внимателно бръкна вътре и извади пълна шепа черен прах, примесен с нещо сребристо. Поколеба се, след това го хвърли във въздуха над езерото.

Прахът избухна със страшна светлина, която озари всичко наоколо като че ли отново бе ден, но със студена светлина. Тя блещукаше и танцуваше в нощта като нещо живо. Старецът я гледаше, здраво придърпал дрехите и плаща си, а в очите му искреше отразеният й блясък. Той се залюля леко напред-назад и за миг се почувства отново млад.

Изведнъж от светлината се появи сянка издигаща се като дух. Сянката се сгъсти и прие очертанията на мъж покрит с черен плащ — страхотно видение, които всеки, виждал го преди, би познал на часа.

— Е, Аланон? — прошепна старецът.

Главата със спуснатата качулка се наклони назад, така че светлината разкри ясно суровите й черти: заострената брада, дългия изпит нос, свирепото чело, което като че ли бе излято от желязо, очите под него, които гледаха право в душата. Те откриха стареца и бързо го фиксираха. — Имам нужда от теб…

Гласът прозвуча в главата на стареца като шепот, изпълнен с неудоволствие и настойчивост. Сянката можеше да общува единствено чрез мислите. Старецът моментално се отдръпна с желанието това, което бе повикал, да изчезне на мига, но се овладя и застана твърдо срещу страховете си.

— Вече не съм един от вас! — Отговори грубо, а очите му се присвиха застрашително. Бе забравил, че не е необходимо да говори високо. — Не можеш да ми заповядваш.

— Не заповядвам, умолявам. Чуй ме! Ти си единственият, който остана. Може би си последният, докато бъде открит моят приемник. Разбираш ли?…

Старецът нервно се засмя:

— Дали разбирам? Ха! Кой може да разбере по-добре от мен?

— Това, в което едно време не би се усъмнил, винаги ще бъде част от теб. Магията е в теб завинаги. Помогни ми! Изпращам сънища, а децата на Шанара не ми отговарят. Някой трябва да отиде при тях. Някой трябва да ги накара да видят. Ти…

— Не и аз! От години живея далеч от Родовете. Не искам повече да имам нищо общо с техните неприятности. — Старецът се поизправи и се намръщи. — Отдавна отърсих от себе си тези глупости.

Сянката изведнъж се извиси и разля над него и той почувства как се отделя от земята. Не се възпротиви, но се държеше твърдо, макар да усети как яростта на другия мина през тялото му като черна река. Гласът на сянката звучеше като хрущящ звук от триещи се кости.

— Гледай!

Появиха се Четирите Земи. Пред него се простряха зелени поля, планини, хълмове, езера, гори и реки, озарени от слънчевата светлина. Дъхът му спря, когато видя толкова ясно всичко макар да знаеше, че е само видение. Слънчевата светлина изчезна почита веднага, а цветовете се размиха. Мрак всичко и го изпълни с еднообразна сивкава мъгла и на пепел, която се издигаше от прегорели кратери. Земята изгуби своя облик и стана пуста и безжизнена. Хората се лутаха в тази пустош на групи, като животни. Нахвърляха се едни върху други и се разкъсваха, виеха и крещяха. Тъмни привидения, с огнени очи, прелитаха сред тях. Сенките поглъщаха човешките същества. Хранеха се с тях.

Видението се смени. Видя себе си — жив скелет, дрипав просяк, обърнат с лице към котел, закачен над някакъв странен бял огън, който пукаше, извиваше се и шептеше името му. Пламъците се издигаха от котела и пропълзяваха надолу към него и го милваха нежно, като че бе дете. Сенките прелитаха наоколо, първо го подминаваха, а после влизаха в него сякаш празна кутия, с която можеха да си играят както искат. Усещаше докосването им. Искаше му се да изкрещи.

— Гледай!

Видението отново се смени. Появи се обширна гора, а в средата й — огромна планина. На върха имаше замък, стар и порутен, а кулите и стените му се издигаха срещу тъмнината на земята. Паранор, помисли той. Паранор се беше появил отново. Усети как нещо светло и пълно с надежда се надигна в него и пожела да извика от въодушевление. Но изпаренията вече се извиваха из замъка.

Сенките прелитаха наблизо. Древната крепост започна да се пропуква и руши, камъкът и мазилката се трошаха сякаш бяха уловени в менгеме. Земята потрепери. Надигнаха се крясъците на превърнати в животни хора. Изригна огън и планината се разцепи. След това рухна и самият замък. Стенанието на човек, лишен от последната му надежда, изпълни въздуха. Старецът разпозна своето стенание.

Виденията бяха изчезнали. Той стоеше отново пред Рога на Пъкъла, сам с духа на Аланон в сянката на Драконовия зъб. Въпреки решителността си трепереше. Духът го посочи с пръст.

— Ще стане както ти показах, ако сънищата бъдат пренебрегнати! Ще се случи, ако не действаш. Трябва да помогнеш. Иди при тях — момчето, момичето и Чернокосия Чичо. Кажи им, че сънищата са истински. Кажи им да дойдат тук при мен първата нощ от новата луна, когато сегашният цикъл е завършен. Тогава ще говоря с тях…

Старецът се смръщи, промърмори, прехапа долната си устна. Пръстите му още веднъж затегнаха връзките на торбичката и мушнаха в колана.

— Ще го направя, защото няма никой друг! — Каза накрая, като изсъска с отвращение думите. — Но не очаквай…

— Само иди при тях. За нищо друго не моля. Нищо повече няма да искам. Върви…

Сянката на Аланон проблесна и се изгуби. Светлината се стопи и долината отново опустя. Старецът се загледа за момент в спокойните води на езерото, след това се обърна.

Когато се върна, огънят, който бе оставил, все още гореше, но вече изглеждаше малък и крехък. Старецът разсеяно се загледа в пламъците след като клекна пред тях. Разбута вече изгорялата пепел и се заслуша в тишината на мислите си.

Познаваше момчето, момичето и Чернокосия Чичо. Те бяха децата на Шанара, които можеха да спасят всички и да върнат магията. Разтърси побелялата си глава. Как можеше да ги убеди? Ако не обръщаха внимание на Аланон, какъв беше шансът да обърнат внимание на него?

Отново пред очите му изплуваха страховитите видения. Най-добре бе да ги накара да го послушат. Той разбираше от видения. Ако в тези имаше истина и дори човек като него, който се подиграваше на Друидите и тяхната магия, можеше да разбере.

Ако децата на Шанара откажеха да го послушат, трябваше да изживеят всичко това.