Тери Брукс
Първият крал на Шанара (5)

ПЕТА ГЛАВА

Станаха преди зазоряване и тръгнаха на изток, като вървяха целия ден, чак до залез-слънце. Прекосиха подножието на Драконовите зъби над Мирмидон, като се придържаха към сянката на планината. Бремен ги предупреди, че дори тук ги грози опасност. Черните ловци вече бяха достатъчно дръзки да напускат Северната земя. Господаря на Магията беше повел армиите си на изток, към прохода Дженисън, което означаваше, че най-вероятно възнамерява да нахлуе в Източната земя. Ако имаха достатъчно смелост да нападнат страната на джуджетата, със сигурност нямаше да се поколебаят да настъпят и в пограничните земи.

Така че те непрестанно оглеждаха небето, мрачните долини и процепите в планините, където сенките обвиваха скалите в постоянна нощ, и не се доверяваха на нищо, докато пътуваха. Но крилатите ловци не се появиха цял ден и като се изключат неколцина пътници, които се мярнаха далеч в горите и равнините на юг, не видяха никого. Спряха да починат и хапнат, а през другото време вървяха непрестанно, като поддържаха стабилно темпо до мръкване.

По залез стигнаха предпланините, които водеха към Долината на шистите и Адския рог. Спряха в една клисура, обърната към равнините на юг и към лъкатушещата синя панделка на Мирмидон, която се разклоняваше на изток към Раб. Реката постепенно се губеше, докато накрая съвсем изчезваше, разпръсквайки се на отделни потоци и езерца по голите долини. Сготвиха зеленчуци и един заек, който Тей беше убил. Изядоха вечерята, докато беше все още светло, а слънцето кървеше в алено и златно на западния хоризонт. Бремен им каза, че след полунощ ще се изкачат в планините, за да чакат последните часове преди изгрева, когато духовете на мъртвите могат да бъдат призовани.

Щом нощта се спусна, те зариха огъня и се увиха в наметалата си, за да поспят, колкото могат.

— Не се тревожи толкова, Кинсън — прошепна му Бремен, когато мина край него и видя лицето му.

Но от съвета му нямаше голям смисъл. Кинсън Рейвънлок беше посещавал Адския рог и знаеше какво го очаква.

По някое време след полунощ Бремен ги поведе нагоре към хълмовете на Драконовия зъб, сред които бе сгушена Долината на шистите. Катереха се по скалите в толкова черна нощ, че едва виждаха онзи, който вървеше непосредствено пред тях. След залеза се бяха скупчили гъсти, ниски, страховити облаци и от часове нямаше и следа от звездите и луната. Бремен ги водеше предпазливо, загрижен за сигурността им, макар че теренът, който пресичаха, му беше познат като петте му пръста. Не им говореше, докато се движеха, съсредоточен в непосредствената цел, и в онази, която им предстоеше, с твърдото намерение да предотврати всякакъв провал, както сега, така и по-късно. Защото срещата с мъртвите изискваше предвидливост и огромно внимание, непоколебима смелост и твърда решимост, които не оставяха място за никакво колебание. Веднъж щом връзката бъдеше осъществена, дори най-лекото разсейване можеше да бъде смъртоносно.

Оставаха няколко часа до зазоряване, когато стигнаха целта си. Спряха на скалния ръб над долината и се взряха в широката й плитка купа. Обгръщаха я скални отломъци, черни и лъскави дори в дълбоката тъма, отразяващи странните отблясъци на езерото. Адският рог се намираше в средата на долината, голям и непрогледен, спокойната му равна повърхност мъждукаше с някакво вътрешно сияние, сякаш душата на езерото пулсираше в дълбините му. В Долината на шистите цареше тишина и мъртвило. Тя беше лишена от всякакво движение, изпразнена от звуци. Изглеждаше като черна дупка и създаваше такова усещане — на око, взиращо се надолу към света на мъртвите.

— Ще чакаме тук — обяви Бремен и седна на плосък каменен къс, а робата му се уви около тънката му фигура като плащаница.

Останалите кимнаха, но останаха втренчени в долината, без да имат сили да се обърнат. Бремен не ги обезпокои. Чувстваха потискащата тежест на тишината. Само Кинсън бе идвал тук преди, но дори и той не бе успял да се подготви за гнетящото усещане. Бремен го разбираше. Адският рог беше като прокоба за онова, което очакваше всички. Беше като проблясък от бъдещето, от което нямаше да могат да избягат, зловещ мрачен взор към смъртта им. Не говореше с разбираеми думи, а с неясен шепот. Това, което разкриваше, бе твърде оскъдно, но съвсем достатъчно, за да спре дъха им.

Старецът беше идвал тук два пъти и всеки път си бе тръгвал изцяло променен. От мъртвите можеше да научиш истини и да получиш късче мъдрост, но за това трябваше да платиш цена. Нямаше как да се докоснеш до бъдещето и да останеш невредим. Нямаше как да надзърнеш в забраненото и да останеш с незасегнато зрение. Бремен си спомни чувството, завладяло го при предните му посещения. Спомни си студа, който си проправи път по костите му и остана там цели седмици след това. Спомни си всепоглъщащия копнеж по онова, което беше пропуснал в миналото и което никога нямаше да изживее отново. Дори сега се страхуваше от възможността някак да се отклони от тясната пътечка, позволена му при досега със забраненото, и да бъде погълнат от празнотата, от опасността да се превърне в същество, пленено в преддверието между живота и смъртта, нито жив, нито мъртъв.

Но нуждата да разбере как да унищожи Господаря на Магията, какви са възможностите пред него в усилието му да спаси расите и да научи тайните на миналото и бъдещето, скрити за живите, но достъпни за мъртвите, надделяваше над всякакъв страх и съмнение. Това желание го бе завладяло толкова силно, че го подтикваше да се впуска дори и в смъртоносни начинания. Да, осъществяването на връзката криеше опасности. Да, той нямаше как да излезе от всичко невредим. Но това нямаше значение в цялата схема на обстоятелствата. Приемаше да заплати дори с живота си, щом така щеше да унищожи неумолимия си враг.

Останалите се насилиха да се отместят от скалния ръб над долината и отидоха да седнат до него. Бремен отправи към всеки окуражаваща усмивка, погледна ги един по един, като прикани дори непокорния Кинсън да се приближи.

— Час преди зазоряване ще сляза в долината — каза им той тихо. — Тогава ще призова духовете на мъртвите и ще ги помоля да ми разкрият част от бъдещето. Ще ги помоля да разкрият тайните, които ще ни помогнат в борбата срещу Господаря на Магията. Ще ги помоля да ни предадат всяка магия, която може да ни послужи. Трябва да направя всичко това бързо, в малкото минути преди зазоряване. Вие ще ме чакате тук. Няма да слизате в долината каквото и да се случи. Няма да предприемате нищо каквото и да видите, дори и да ви се стори, че сте длъжни да го направите. Няма да правите нищо, само ще чакате.

— Може би някой трябва да дойде с теб — предложи направо Риска. — Така ще бъде по-сигурно, дори и пред лицето на мъртвите. Щом ти можеш да говориш с духовете им, значи и ние можем. Всички сме друиди, с изключение на пограничника.

— Няма никакво значение, че сте друиди — отвърна веднага Бремен. — Твърде опасно е за вас. Това е нещо, което трябва да свърша сам. Вие ще чакате тук. Обещай ми, Риска.

Джуджето го изгледа продължително, но после кимна. Бремен се обърна към останалите. Всички кимнаха неохотно. Очите на Марет срещнаха неговите и се взряха в тях с някакво тайнствено разбиране.

— Убеден ли си, че това е необходимо? — настоя меко Кинсън.

За миг бръчките по старческото лице на Бремен като че се изостриха, щом той сви чело.

— Ако можех да измисля нещо друго, което би ни помогнало, щях да напусна това място. Не съм глупак, Кинсън. Нито пък герой. Зная какво означава идването ми тук. Зная, че ще понеса вреди.

— Тогава може би…

— Мъртвите говорят с мен така, както никой жив не може — продължи Бремен, като го прекъсна рязко. — Нуждаем се от тяхната мъдрост и знание за бъдещето. От виденията, дори и толкова объркани и трудни за разгадаване, каквито са понякога. — Той си пое дълбоко дъх. — Трябва да погледнем през техните очи и ако е нужно да жертвам нещо от себе си, за да придобия това прозрение, нека да бъде така.

Всички мълчаха, погълнати от мислите си, зашеметени от думите му и от лошото предчувствие, което те предизвикаха. Но нищо не можеше да се направи. Той бе казал всичко. Може би щяха да го разберат по-добре, когато всичко това свършеше.

Така че спътниците седнаха в мрака, като поглеждаха скришом към потрепващата повърхност на езерото. Оскъдната светлина къпеше лицата им, докато се вслушваха в тишината и очакваха приближаването на зората.

И когато най-сетне мигът настъпи, Бремен се изправи и се обърна към тях с лека усмивка, после ги отмина безмълвно и се спусна към Долината на шистите.

Слизаше бавно. Беше минавал и преди по този път, но при толкова коварен терен това не бе от голямо значение. Камъните под краката му бяха хлъзгави и се разклащаха при всяка стъпка, ръбовете им бяха много остри и можеха да го порежат. Подбираше внимателно пътя си, като пробваше несигурната повърхност преди всяка стъпка. Хрущенето на ботушите му по камъните ехтеше в дълбоката тишина. От запад, където облаците бяха най-плътни, злокобно изтътна гръмотевица, предвещаваща буря. В долината нямаше никакъв вятър, но мирисът на дъжд се просмукваше в мъртвия въздух. Бремен погледна нагоре, когато блясъкът на светкавица проряза черните небеса и после изписа огнената си криволица и по на север на фона на планините. Зората щеше да донесе нещо повече от новия ден.

Той достигна до дъното на долината и си запроправя път напред доста по-бързо, сега стъпваше по-стабилно на равната земя. Пред него Адският рог блещукаше със сребристата си жар, светлина, отразена някъде от дълбините под равната му спокойна повърхност. Можеше да усети миризмата на смърт — нямаше как да сбърка отвратителната воня на гнило. Изкушаваше се да погледне назад, към мястото, където го чакаха другите, но знаеше, че не бива да се разсейва дори и така. Вече си повтаряше ритуала, който трябваше да следва, щом стигнеше до брега на езерото — думите, знаците, заклинателните жестове, които щяха да накарат мъртвите да говорят с него. Вече подготвяше силата си за тяхното омаломощаващо присъствие.

Скоро стъпи на брега на езерото — крехка, малка фигура сред огромната арена, заключена между скалите и небето. Той беше само един съсухрен старец, само кожа и кости, крепен единствено от своята решителност и непоколебимата си воля. Зад себе си чу отново тътена на гръмотевица от приближаващата буря. Отгоре облаците започнаха да се кълбят, разбърквани на моменти от вятъра, който носеше със себе си дъжд. Под себе си почувства трептенето на земята, щом духовете усетиха присъствието му.

Призова ги кротко, като извика името си, разказа историята си и причината, която го беше довела тук. Изписваше знаци с ръце и правеше жестове, които трябваше да ги извикат от света на мъртвите в света на живите. Видя, че в отговор водата започва да се раздвижва, и забърза още повече. Беше уверен и спокоен; знаеше какво ще последва. Първо дойде шепотът, мек и далечен, издигащ се като невидими балончета над водата. После се чуха виковете, протяжни и дълбоки. Те ставаха все поведе, все по-пискливи и по-нетърпеливи. Водите на Адския рог закипяха от недоволство и тъга и започнаха да се размътват така бързо, както и облаците горе от настъпващата буря. Бремен им нареждаше с жестове да отговорят. Уменията, които бе усъвършенствал по време на проучванията си заедно с елфите, му даваха сила, подкрепяха го и му служеха за основа, над която да надгради призоваващата магия.

— Отговорете ми — извика той. — Разкрийте се пред мен.

Пръски полетяха от средата на вече бурните води, издигнаха се във фонтан, свиха се обратно и се издигнаха отново. Дълбоко под земята прозвуча тътен, стон на недоволство. Бремен усети как първите признаци на съмнението се прокрадват в сърцето му и се насили да ги потисне. Почувства как го обгръща празнотата, струяща от езерото и стремяща се да завладее цялата долина. Сега пространството бе достъпно само за мъртвите — за мъртвите и за онзи, който ги беше призовал.

Духовете започнаха да се издигат от езерото: малки, бели нишки светлина, смътни човешки форми, тела, окъпани в бледо сияние, което мъждукаше в мрака на облачната нощ. Извисиха се в спирала над мъглата и се заизвиваха като змии, откъсвайки се от мрачното мъртвило на отвъдния си дом, за да посетят за кратко света, който бяха обитавали преди. Бремен остана с вдигнати в отблъскващ жест ръце, уязвим и объркан от силата им, макар че сам той бе извършил призоваването, макар че той ги бе върнал към живот. По крехките му кости плъзна хлад, лед потече във вените му. Но се овладя, за да се отърси от ужаса, който го обземаше, от шепота, който питаше укоризнено: „Кой ни повика? Кой посмя?“ После нещо огромно разкъса, водната повърхност в самия й център — обгърната в черна мантия фигура прекъсна потока на по-малките искрящи форми, разпиля ги с появата си и попи крехкото им сияние, като ги остави да се въртят и извиват като листа на вятъра. Черната фигура се издигна и застана в мрака, разпенвайки вълните на Адския рог, почти нереална, видение без плът, макар и от някаква субстанция, по-твърда от тази на дребните създания, над които господстваше.

Бремен запази присъствие на духа при приближаването на тъмната фигура. Това бе онзи, при когото бе дошъл; онзи, когото бе призовал, макар че все още не беше напълно уверен, че е постъпил правилно. Мрачният силует се приближаваше бавно и сега беше толкова близо, че закриваше небето и долината зад него. Качулката му се повдигна, но отдолу не се показа лице, нямаше и следа от нещо вътре в мантията.

Създанието проговори, а в гласа му кънтеше недоволство:

Знаеш ли кой съм…

Безизразни, безстрастни и празни без какъвто и да било въпрос, думите увиснаха в тишината и отекнаха продължително.

Бремен кимна бавно и отвърна:

— Зная.

На скалния ръб на долината, четиримата, които бе оставил зад себе си, наблюдаваха развитието на драмата. Видяха как старецът застава на брега на Адския рог и призовава духовете на мъртвите. Видяха как призраците се издигат от размътените води, видяха сияещите им форми, движенията на ръцете и краката им, извиването на телата им в страховит танц на мимолетна свобода. Видяха как огромната, обвита в черна роба фигура се издига от тяхната мъгла, забулва ги с появата си и поглъща светлината им. Видяха как се приближава и застава пред Бремен.

Но не можеха да чуят нищо. В долината всичко бе тихо. Звуците от езерото и духовете бяха недостъпни за тях. Гласовете на друида и тъмната фигура, ако те разговаряха, не достигаха до тях. Четиримата спътници на Бремен чуваха само вятъра, който фучеше край ушите им, и бъбренето на дъждовните капки, разбиващи се в скалите. Очакваната буря се беше разразила и сега се разстилаше от запад в купчини тъмни облаци, които връхлетяха върху тях с пороен дъжд, Достигна ги в същия миг, в който закачулената фигура се изправи пред Бремен, и за известно време погълна всичко. Езерото, духовете, мрачния силует, Бремен, цялата долина — всичко бе изчезнало само за едно премигване.

Риска изръмжа поразен и бързо се озърна към останалите. Те се бяха увили в наметалата си заради бурята, сгушени и сгърбени като старци.

— Виждате ли нещо? — извика той тревожно.

— Нищо — отвърна веднага Хей Трифънйъд. — Изчезнаха.

За миг никой не помръдна, не знаеха какво да правят. Кинсън се взря през дъждовната завеса, като се опитваше да различи някакви форми. Но всичко беше забулено и нереално.

— Може да е в опасност — сопна се укоризнено Риска.

— Той ни каза да чакаме — насили се да отвърне Кинсън. Никак не му се искаше да остане верен на заповедите на стареца, когато толкова се безпокоеше за него, но и не му се щеше да нарушава обещанието си.

Дъждът шибаше лицата им на внезапни пориви и ги задавяше.

— Той е добре — извика внезапно Марет, като махаше с ръка пред лицето си.

Те се взряха в нея.

— Можеш да ги видиш? — изуми се Риска.

Тя кимна и сведе лице.

— Да.

Но това не беше възможно. Кинсън бе най-близо до нея и видя онова, което другите не можеха. Ако тя наистина виждаше Бремен, не го правеше с очите си. Те, откри той шокиран, сега бяха изцяло побелели.

В Долината на шистите не валеше дъжд, не духаше вятър, не проникваше нищо от бурята. За Бремен не съществуваше нищо отвъд езерото и мрачната фигура, изправена пред него.

Изречи името ми.

Старецът пое дълбоко дъх, като се опита да успокои треперенето на крайниците си и да възпре вълната от студ, която изпълваше гърдите му.

— Ти си онзи, който някога бе Галафил.

Това бе очаквана част от ритуала. Призованият дух не можеше да остане, докато името му не бъде изречено от призовалия го. Сега той можеше да се задържи достатъчно дълго, за да отговори на въпросите на Бремен, ако пожелаеше да го направи.

Сянката се раздвижи като че обзета от внезапно безпокойство.

Какво искаш да узнаеш?

Бремен не се поколеба.

— Бих искал да узная всичко, което пожелаеш да ми кажеш за друида отцепник Брона, онзи, който се превърна в Господаря на Магията. — Гласът му трепереше също толкова силно, колкото и ръцете му, докато постепенно се стапяше в сух шепот: — Бих искал да узная как да го унищожа и какво предстои да се случи.

От Адския рог се чу съскане и цвъртене. Като че в отговор на думите му, стоновете и виковете на мъртвите се извисиха в нощта в пронизителна какофония. Бремен отново усети надигането на леда в гърдите си, който сякаш се увиваше като змия, която се подготвя за удар. Почувства как цялото бреме на годините се стоварва отгоре му. Усети как слабостта на тялото му ще осуети силата на решителността.

Искаш да го унищожиш на всяка цена.

— Да.

И би платил всяка цена за това.

Бремен усети как змията в гърдите му се забива дълбоко в сърцето.

— Да — прошепна той с отчаяние.

Духът на Галафил разтвори ръце, сякаш да го прегърне, да го прислони и защити.

Гледай!

Виденията започнаха да се появяват върху разперената му роба и приемаха форма върху савана на тялото му. Едно по едно те се материализираха от мрака, смътни и нереални, блещукащи като водите на Адския рог, с прииждащите от него духове. Бремен гледаше парада на виденията пред себе си и сякаш бе привлечен от тях, като към светлина в мрака. Бяха четири.

В първото той стоеше в древната крепост Паранор. Около него цареше мъртвило. В крепостта нямаше жива душа, предателство беше погубило всички, подмолно зло бе разрушило всичко. Чернота обгръщаше замъка на друидите, чернота се смесваше със сенките му и добиваше форма на дебнещи убийци, на смъртоносна сила. Но насред този мрак блестеше с уверена светлина, искреше медальонът на Върховния друид, очакващ завръщането му, нуждаещ се от допира му, образ на вдигната високо ръка с горяща факла — безценният Ейлт Друин.

Видението изчезна и сега той се рееше над огромните ширини на Западната земя. Погледна надолу смаян, неспособен да повярва, че лети. Първо не можеше да определи къде се намира. После разпозна тучната долина Саранданон и отвъд нея сините простори на Инисбор. Но в този миг облаци закриха погледа му и всичко се промени. Сега виждаше планини — Кенсроу или Брейклайн? Сред огромната им маса имаше два еднакви върха, като пръсти на ръка, раздалечени един от друг във формата на буквата V. Между тях един проход водеше към други гигантски сбрани пръсти, слети, разтрошени един в друг. Сред тях имаше крепост, скрита и усамотена, по-древна от всичко, което можеше да си представи, място, дошло от времето на Вълшебното царство. Бремен се спусна надолу в мрака и откри, че там дебне смъртта, макар че не успя да види лицето й. Някъде в нея, сред спиралите й, лежеше Черният камък на елфите.

Това видение също изчезна и сега той стоеше на бойно поле. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, представители от всички раси и същества от непознат вид. Земята бе изпъстрена с кръв, виковете на бойците и шума от сблъсъка на оръжията им ехтеше в чезнещата сива светлина на късния следобед. Пред Бремен стоеше мъж с извърнато лице. Беше висок и рус. Беше елф. В дясната си ръка държеше сияещ меч. Няколко метра по-нататък стоеше Господаря на Магията — ужасяващ, загърнат в черна роба, непобедимо присъствие, което предизвикваше всички. Той като че ли чакаше високия мъж, без да бърза, уверен, предизвикателен. Високият се приближи, вдигнал меча си, а под облечената в ръкавица ръка, на дръжката на оръжието личеше знакът на Ейлт Друин.

Появи се още едно, последно видение. Беше мрачно, облачно и изпълнено със звуци на тъга и отчаяние. Бремен отново стоеше в Долината на шистите пред водите на Адския рог. Отново се бе изправил пред сянката на Галафил и гледаше как по-малките и по-светли духове се увиват около него като дим. До себе си старецът видя момче — високо, слабо и смугло, около петнадесетгодишно, печално, сякаш беше в траур. Момчето се обърна към Бремен и друидът погледна в очите му… очите му…

Виденията избледняха и изчезнаха. Сянката на Галафил се сви, закри изображенията и открадна мимолетната светлина, излъчваща се от тях. Бремен се взираше, примигвайки, и се зачуди на какво бе станал свидетел.

— Това ще се случи ли? — прошепна той на сянката. — Ще се сбъднат ли?

Нещо вече се сбъдва.

— Друидите, Паранор…?

Не питай повече.

— Но какво мога да…?

Сянката направи жест, сякаш да пропъди всички въпроси на стареца. Дъхът на Бремен секна, когато железни окови стегнаха гърдите му. После те се отпуснаха и той преглътна страха си. От Адския рог изригнаха пръски, светъл гейзер, грейнал като диаманти на фона на черното кадифе на нощта. Сянката започна да се отдръпва.

Не забравяй!

Бремен вдигна ръка в напразен жест да забави отдалечаването му.

— Чакай!

За всяко има цена.

Старецът тръсна глава объркан. За всяко има цена? За всяко какво? За кого?

Помни…

После Адския рог закипя отново и призракът започна да потъва бавно в пенещите се води, заедно с по-светлите и по-малки духове, които бяха кръжали около него. Спуснаха се стремително в пръски и мъгла, сред виковете и хленченето на мъртвите, обратно към отвъдното, от което бяха дошли. Щом изчезнаха, над тях се издигна огромна колона вода, която разкъса тишината и мъртвилото с ужасяваща експлозия.

Сетне бурята се спусна с вятър и дъжд, с гръмотевици и светкавици и зашиба стареца. Бремен падна на земята, повален от устрема й.

С отворени и втренчени очи, той лежеше безчувствен на ръба на езерото.

Марет стигна до него първа. Мъжете бяха по-едри и силни, но тя крачеше по-уверено по влажната, хлъзгава скала и почти прелетя през лъскавата й повърхност. Коленичи веднага и сграбчи стареца за раменете. Дъждът се сипеше непрестанно, набраздявайки вече спокойната повърхност на Адския рог, миеше черния, лъщящ килим на долината и правеше светлината на зората мъглива и неясна. Влагата се просмука през робата на Марет и я смрази, но тя не й обърна внимание, беше се концентрирала толкова силно, че дребните черти на лицето й се бяха разкривили. Вдигна глава към потъмнялото небе, очите й бяха затворени. Останалите трима забавиха ход, когато я приближиха, несигурни какво се случва. Ръцете й се стягаха около Бремен. После тя потрепери силно и се свлече напред, а мъжете се втурнаха, за да я хванат. Кинсън я отдели от Бремен, а Тей понесе стареца и, скупчени, те запристъпваха обратно през проливния дъжд, за да излязат от Долината на шистите.

Щом стигнаха на открито, намериха убежище в една пещера, покрай която бяха минали на идване. Там положиха момичето и стареца на каменния под и ги обвиха в наметалата им. Нямаха никаква храна, нито огън, затова бяха принудени да стоят прогизнали и премръзнали, в очакване да превали. Кинсън провери пулса на Марет и Бремен и установи, че и при двамата е стабилен. След време старецът се събуди, а почти веднага след него и момичето. Тримата мъже наобиколиха Бремен, за да го разпитат за случилото се, старецът поклати глава и им каза, че все още няма желание да говори. Те го оставиха неохотно и отново се оттеглиха назад.

Кинсън спря до Марет, искаше да я попита какво беше направила с Бремен — защото се виждаше ясно, че е направила нещо, — но тя само го погледна и се обърна веднага на другата страна, затова той се отказа. Денят започна да просветлява, а дъждът продължаваше да вали. Кинсън подели храната, която носеше, с останалите. Само Бремен не пожела да яде. Старецът сякаш се бе оттеглил някъде дълбоко в себе си — или може би все още беше някъде в долината зад тях — взираше се в нищото, сбръчканото му обветрено лице беше безизразно. Кинсън го гледа известно време, в опит да разгадае мислите му, но не успя.

Накрая друидът погледна нагоре, сякаш тепърва разбираше, че те са там и се чудеше защо. След това ги подкани да седнат по-близо до него. Когато се настаниха, той им разказа за срещата си със сянката на Галафил и за четирите видения, които му се бяха явили.

— Не мога да реша какво означават виденията — заключи той, а гласът му прозвуча немощен и груб в тишината. — Дали са просто пророчества за това, което предстои, за вече предрешено бъдеще? Дали са предупреждение какво може да се случи, ако определени неща бъдат направени? Защо сянката избра точно тези видения? Какъв отговор се очаква от мен?

— И каква цена се очаква да платиш заради участието си във всичко това? — измърмори мрачно Кинсън. — Не забравяй това.

Бремен се усмихна.

— Аз помолих за това, Кинсън. Сам избрах ролята на защитник на расите и унищожител на Господаря на Магията и нямам правото да питам какво ще ми коства, ако успея.

— И все пак — въздъхна той. — Мисля, че вече разбирам какво се иска от мен. Но ще имам нужда от помощта на всички ви. — Той ги изгледа поред. — Опасявам се, че ще трябва да поискам от вас да се изложите на голям риск.

Риска изсумтя и рече:

— Слава богу. Бях започнал да си мисля, че нищо няма да излезе от това начинание. Кажи какво трябва да направим.

— Да, най-добре да започваме да действаме — съгласи се Тей и се наведе нетърпеливо напред.

Бремен кимна, в очите му се четеше благодарност.

— Всички сме единодушни, че Господаря на Магията трябва да бъде спрян, преди да пороби расите. Знаем, че той веднъж вече се опита и се провали, но знаем и че този път е по-силен и по-опасен. Казвам ви това, защото вярвам, че ще се опита да унищожи друидите от Паранор. Първото видение навежда на мисълта, че съм прав. — Той замълча за момент и добави: — А и се страхувам, че вероятно това вече се случва.

Настъпи дълга тишина, в която другите си разменяха тревожни погледи.

— Мислиш, че всички друиди са мъртви? — попита тихо Тей.

Бремен кимна и отвърна:

— Възможно е. Надявам се обаче да греша. Но при всички случаи, без значение дали са мъртви, или не, според първото видение трябва да намеря Ейлт Друин. Четирите видения, взети заедно, ясно указват, че медальонът е ключът към изковаването на оръжието, с което да бъде унищожен Брона. Меч, острие, притежаващо специална сила, магия, на която Господаря на Магията не може да устои.

— Каква магия? — попита внезапно Кинсън.

— Все още не зная. — Бремен се усмихна отново и поклати глава. — Не зная почти нищо освен факта, че е нужно оръжие, и ако може да се вярва на видението, това оръжие трябва да бъде меч.

— И че трябва да намериш онзи, който ще го държи — добави Тей. — Мъжът, чието лице не си видял.

— Но последното видение, мрачният образ на Адския рог и момчето със странните очи — обади се разтревожена Марет.

— То ще чака, докато му дойде времето — прекъсна я внимателно Бремен. Очите му се спряха на лицето й. — Нещата следват своя ход, Марет. Не можем да ги пришпорваме. И не бива да се поддаваме на тревогата си за тях.

— Е, тогава какво искаш да направим? — настоя Тей.

Бремен се извърна към него и каза:

— Трябва да се разделим, Тей. Искам ти да се върнеш при елфите и да помолиш Куртан Балиндарох да организира експедиция за търсенето на Черния камък. По някакъв начин той е изключително важен за намерението ни да унищожим Брона. Виденията го показаха недвусмислено. Черните ловци вече го търсят. Не бива да им позволим да го намерят. Трябва да убедим краля на елфите да ни сътрудничи. Във виденията имаше подробности, които ще ни помогнат. Ще се възползваме от това, което ни бе разкрито, и ще открием Камъка преди Господаря на Магията. — Той се обърна към Риска. — Ти трябва да отидеш при Рейбър и джуджетата в Кълхейвън. Армията на Господаря на Магията настъпва на изток и предполагам, че следващият им удар ще бъде там. Джуджетата трябва да се подготвят за отпор и да удържат, докато им бъде изпратена помощ. Трябва да използваш специалните си умения, за да се увериш, че ще го направят. Тей ще говори с Балиндарох да призове елфите да обединят силите си с тези на джуджетата. Ако го сторят, ще се окажат равностоен противник на тролската армия, на която Брона разчита. Бремен замълча и после продължи:

— Но най-важното е да спечелим време, за да изковем оръжието, което ще унищожи Брона. Кинсън, Марет, аз ще се върна в Паранор, за да разбера дали видението за разрушаването му се е сбъднало. Ще се опитам да взема Ейлт Друин.

— Ако Атабаска все още е жив, никога няма да ти го даде — обяви Риска. — Знаеш това.

— Възможно е — отвърна кротко Бремен. — Но във всеки случай, трябва да разбера как да се изкове мечът, който видях, каква магия трябва да притежава и с каква сила трябва да бъде наситен. Налага се да разбера как да го направим неразрушим. А след това да намеря онзи, който ще го носи.

— Струва ми се, че ще трябва да вършиш чудеса — отбеляза иронично Тей Трифънйъд.

— Всички ще трябва да ги вършим — отвърна меко Бремен.

Те се спогледаха в сумрака, някакво негласно разбирателство витаеше помежду им. Извън убежището им дъждът се сипеше неспирно по голите скали. Беше късна утрин и светлината започна да се посребрява, щом слънцето си запроправя път през пелената на буреносните облаци.

— Ако друидите от Паранор са мъртви, тогава оставаме единствено ние — рече Тей. — Само ние петимата.

Бремен кимна.

— Тогава петима ще трябва да са достатъчно. — Той се изправи, взирайки се в сумрака навън. — По-добре да започваме.