Тери Брукс
Първият крал на Шанара (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В ранния следобед на следващия ден Джърл се приближаваше към долината Рен и сблъсъка, който съдбата му беше отредила. Потегли на път малко след зазоряване в компанията на Прейа, Бремен, няколко от съветниците и офицерите си. С тях пътуваха и три групи елфи-преследвачи — два отряда пехотинци и един ездачи. Четири дружини бяха заели позиции в долината и още две щяха да ги последват на другия ден. В тила бяха останали членовете на елфическия Върховен съвет под водачеството на Първия министър Врий Иридън, три дружини в резерв, гражданите на столицата и бежанци от цялата страна, уплашени от предстоящата битка. В тила останаха и всички спорове и дебати относно посоката на действие и политическата мъдрост. Шансовете и времето им беше оскъдно, а това как щяха да се възползват от тях се определяше най-вече от армията, която приближаваше. Кралят на елфите не каза на никого за разговора си с друида. Реши да не прави публично изявление относно меча, който му бе поверен. Сподели за него единствено с Прейа, и то само, че това е оръжие, срещу което Господаря на Магията не може да устои. Стомахът му се преобърна, а лицето му пламна при тези думи, защото неговата собствена вяра бе съвсем крехка. Той се суетеше като куче около кокала си с мисълта, че истината би могла да бъде оръжие в битка. Докато яздеше на изток, превърташе безкрайно разговора със стареца в ума си. Беше потънал така дълбоко в мислите си, че на няколко пъти не отговори на въпросите на Прейа, която яздеше до него. Джърл беше в пълно въоръжение, готов за битка. Препасан на гърба му, мечът беше толкова лек в сравнение с металната ризница, сякаш беше от хартия. По време на пътуването кралят често мислеше за усещането от оръжието, за тежестта му — толкова ефимерна, както и за странното му предназначение. Все още не можеше да се хване за това като за реална възможност, нито да го приеме за действителност. Така бе устроен умът му. Реално беше онова, което можеше да види или пипне. Всичко останало бяха просто думи.

Не разкри тези си съмнения пред Бремен. Запази усмивката на лицето си, когато старецът се приближи. Изглеждаше уверен, правеше го не само заради себе си, но и заради народа си. Армията щеше да изгуби доверие в него. Ако кралят изглежда сигурен в себе си, и те ще бъдат такива. Той знаеше, че битки се печелят и само с това. Тази армия, както и цялата нация сега бяха под негово командване — за добро или за зло. Онова, което ги очакваше, щеше да бъде за тях невиждано досега изпитание. И затова той възнамеряваше да изиграе ролята си.

— Не си продумвал от часове — обади се Прейа, като изчака да я погледне, преди да му заговори, за да се увери, че я чува.

— Така ли? — отвърна той. Почти се изненада да я види до себе си, толкова беше погълнат от вътрешния си дебат. Тя яздеше жилав бял кон на сиви петна, наречен Въглен. Въпросът за нейното идване изобщо не беше повдиган, разбира се. Осиновените им деца бяха останали в тила под чужди грижи. Подобно на Джърл, и Прейа беше родена за битки.

— Нещо те тревожи — обяви тя, задържайки погледа му. — Защо не ми кажеш какво е?

Защо наистина? Той се усмихна напук на себе си. Тя го познаваше твърде добре, за да я заблуди. Но все пак още не можеше да говори за съмненията си. Защото имаше нещо, което трябваше да разреши сам. И никой не бе способен да му помогне в това. Не можеше да й каже сега, не и преди да е намерил твърда почва под краката си.

— Не ми стигат думите да го обясня — каза накрая той. — Все още го обмислям. Потърпи малко.

— Може би ще помогне, ако се опиташ да го обясниш на мен.

Той кимна. Погледът му проникна през красотата на лицето й и интелигентните, ясни канелени очи до топлината и грижата в душата й. Усещането му към нея се беше променило през последните дни. Дистанцията, която винаги бе пазил помежду им, изчезна. Сега бяха така неразривно свързани, че беше убеден, че каквото и да се случи с единия от тях, то ще сполети и другия, дори и да беше самата смърт.

— Дай ми малко време — помоли той нежно. — И тогава ще поговорим.

Тя посегна към ръката му, задържа я за миг и каза:

— Обичам те.

Следобед навлязоха в Рен, а той все още не беше казал какво го тревожи и тя продължаваше да чака. Денят беше ясен и топъл, във въздуха се усещаше сладката миризма на влажни листа и треви, гората около тях беше избуяла от излелите се през последните две седмици дъждове. Облаците окончателно се бяха разнесли, но земята бе все още мека и пътят, по който яздеха елфите, бе мочурлив. През целия ден идваха съобщения от по-голямата част на армията, която вече бе устроила защитната си линия в началото на долината. Северняците продължаваха да се приближават бавно през Стрелехайм от север и от юг. Подразделенията им се движеха с различна скорост, в зависимост от големината и подвижността си — пешаци, ездачи и обоз. Армията на Господаря на Магията беше огромна и нарастваше все повече. Тя вече бе изпълнила началото на долината докъдето поглед стигаше. Врагът превъзхождаше елфите в съотношение поне четири към едно и разликата щеше да нараства с пристигането на следващите военни части. Вестоносците съобщаваха новините с умерен, спокоен тон, внимателно избягвайки емоциите, но Джърл Шанара се бе научил да разчита скритото в малките нюанси на интонацията и паузите и успя да долови наченките на страха.

Знаеше, че трябва да стори нещо, за да го възпре. И трябваше да го стори бързо.

Изгледите бяха доста мрачни. Конници бяха изпратени на изток при джуджетата, за да молят за помощ, но изходите от долината бяха блокирани от патрули на северняците. Щяха да минат дни, преди пратениците да успеят да си пробият път през тях. Междувременно елфите бяха съвсем сами. Нямаше кой да им се притече на помощ. Тролите бяха покорени, армиите им служеха на Господаря на Магията. Гномите си бяха дезорганизирани и в най-добрите времена и не питаеха никаква любов към елфите, така или иначе. Хората се бяха оттеглили в изолираните си градове-държави и не притежаваха никаква организирана бойна сила. Оставаха само джуджетата, ако бяха оцелели. Все още нямаше никаква вест дали Рейбър и армията му са се спасили от нападението на северняците.

Така че сериозни основания за страх имаше, мислеше си Джърл, докато излизаше от гората към западния вход на Рен, заедно със своите спътници, съветници и три бойни дружини. Основания имаше, но в този случай не биваше да се позволява на основанията да надделеят.

Какво трябваше да направи, за да ги преодолее?

Бремен, който яздеше няколко ярда по-назад заедно с Аланон, сред кралските съветници и офицерите на елфическата армия, се главоболеше със същия въпрос. Но не страхът на елфите го тревожеше, а страхът на техния крал. Защото, макар че Джърл Шанара никога нямаше да го признае, дори и да го осъзнаваше, той беше изплашен. Страхът му не беше очевиден, дори за него, но въпреки всичко беше там. Неуловимо и коварно пропълзяваше в ъгълчетата на съзнанието му и чакаше своя шанс. Бремен го беше усетил предния ден, когато му разкри каква е мощта на меча. Страхът беше там — току под повърхността на погледа му, в дълбините на неговото объркване и несигурност, там, където щеше бързо да нарасне и накрая да доведе до гибелта му. Въпреки усилията на стареца и увереността му в способностите на талисмана, кралят не му повярва. Искаше, но не можа. Щеше да се опита да намери начин, разбира се, но нямаше гаранция, че ще успее. А това бе нещо, което Бремен не беше обмислил на фона на всичко случило се. Сега трябваше да го стори. Трябваше да оправи нещата.

Той язди цял ден, като наблюдаваше краля, изучаваше резките очертания на челюстта и врата му, неубедителните усмивки и привидната му увереност. Войната, която се водеше в душата на Джърл, бе очевидна. Той се бореше да приеме казаното, но не успяваше. Беше смел и решителен, затова щеше да влезе в битката с меча и да се изправи пред Господаря на Магията, както се очакваше от него. Но тогава липсата му на вяра щеше да излезе на повърхността, съмненията щяха да го предадат и той щеше да умре. Това беше ужасна неизбежност. Имаше нужда от друг, по-силен глас от неговия. Бремен си пожела Тей Трифънйъд да бе все още жив. Той беше много близък с Джърл Шанара и щеше да открие начин да стигне до него, да го убеди, да разчупи неверието и съмненията му. Тей щеше да застане заедно с краля срещу Господаря на Магията, точно както и Бремен възнамеряваше да постъпи. Но нямаше да е същото.

Само че Тей си беше отишъл, затова гласът и нужната сила трябваше да дойде от някой друг.

А трябваше да мисли и за Аланон. От време на време старецът хвърляше поглед към момчето. То все още беше резервирано, но вече не отказваше да говори. Донякъде Прейа Старли имаше заслуга за това. Момчето беше запленено от нея и слушаше съветите й. След време започна да се отпуска. Узнаха, че всички от семейството му били избити при нахлуването на Северната армия. Успяло да избяга, защото било на друго място в началото на атаката и се скрило по време на разгара й. Станало свидетел на изумителни зверства, но не искаше се впуска в подробности. Бремен не настоя. Достатъчно беше, че детето бе оцеляло.

Но не можеше да пропъди мисълта за видението на Галафил. Какво значеше то — той, застанал заедно с момчето на ръба на Адския рог в присъствието на сянката на Галафил, ярките, неспокойни призрачни силуети на мъртвите, извиващи се над водния въртоп; мракът, изпълнен с крясъци, а странните очи на детето — приковани в него, взрени. Взрени в какво? Друидът не можеше да разбере. А и първо на първо, какво правеше момчето там — в Долината на шистите, при водите на Адския рог, при призоваването на мъртвите, където не можеше да пристъпи никой, където смееше да отиде само той?

Това видение го преследваше. Странно, но той се боеше за Аланон. Опитваше се да го защити. Откри, че се е привързал към момчето по начин, който не можеше да обясни. Може би защото и двамата бяха самотни. Нямаха семейство, народ, нито дом. Не принадлежаха на никое място. Като че ли бяха жертви на някаква изолация, това беше безспорно. Но тя беше по-скоро мисловна нагласа, отколкото житейски факт, и точно затова не подлежеше на промяна. Това, че Бремен беше друид, го отделяше от останалите по начин, който не можеше да превъзмогне, дори и да пожелаеше. Но момчето също беше дистанцирано от другите — отчасти заради явната му дарба да вниква в мислите на хората, талант, който малцина ценяха — и от друга страна заради изключително развитата му сетивност, която граничеше едва ли не с ясновидство. Странните очи бяха огледало на остър ум и интелигентност, но не разкриваха скритите му дарби. Той гледаше сякаш направо през теб и всъщност беше точно така. Способността на Аланон да разкрива хорската същност беше плашеща.

Какво трябваше да прави Бремен с това момче? Какво да стори? Това бе ден на дилеми и въпроси без отговори и старецът носеше тяхното дразнещо бреме със стоическо мълчание, докато продължаваше да язди на изток. Разрешението и на двете загадки, предположи той, щеше да дойде съвсем скоро.

Когато пристигнаха в долината Рен, Джърл Шанара остави спътниците си и заедно с Прейа тръгна да прегледа защитните позиции на войската и да обяви пристигането си на своите елфи-преследвачи. Навсякъде го приветстваха горещо. Усмихваше се, махаше с ръка и говореше на хората си, че всичко върви добре и не след дълго ще поднесат няколко изненади на северняците.

После препусна надолу през долината, за да огледа вражеския лагер. Този път си взе водач, тъй като из полето вече бяха заложени капани, много от тях новосъздадени, и той не искаше да попадне по погрешка в тях. Прейа остана с него, кралица, така близка на войните, както и самият крал. И двамата не продумваха, докато водачът ги превеждаше през затревените хълмчета, по широките възвишения и през ширналото се, изгоряло от слънцето поле, а после нагоре към скалите, които пазеха десния им фланг, до мястото, откъдето щеше да им се открие изглед към цялата долина. Там имаше малък лагер на съгледвачи и бързоходци, които стояха на стража. Той ги поздрави, после отиде до ръба на скалите, за да погледне.

Пред него се простираше кипящата маса на Северната армия, огромно тресавище от мъже, животни, каруци и бойни машини, обгърнати от прах и жега. Навсякъде настана суматоха, когато оръжията и запасите започнаха да се изваждат и разделят, а отделните отряди се отправиха да заемат позиции. Стенобойните машини бяха събрани и извлечени настрани. Армията се бе установила на по-малко от миля от източния край на долината, там, където можеха да видят всяко нападение и имаха пространство да се разгърнат. Джърл усещаше смущението на човека до себе си. Усещаше и мълчанието на Прейа и хладната й оценка на шансовете им. Тази армия, дошла да превземе родината им, беше огромна сила, която нямаше да отблъснат лесно.

Отне му доста време да я огледа добре, след този първи поглед. Видя къде са складирани запасите, съоръженията и оръжията. Преброи стенобойните машини и катапултите. Потърси с очи штандартите на отделните дружини, обединили се срещу него и направи груба сметка на броя на леката и тежката кавалерия и пешаците. Наблюдаваше приближаването на няколко кервана с провизии от север и юг, откъм Стрелехайм. Внимателно обмисли възможностите.

След това отново се качи на коня, препусна към другия край на долината и свика своите офицери и съветници на военен съвет.

Събраха се в палатка, опъната точно зад първите линии на елфическата защита, Дворцовата стража стоеше на пост около нея. Разбира се, Прейа беше там, както и Бремен. Киър Джоплин командваше кавалерията, а Ръстин Апт и Корморант Итруриън пехотата. Там бяха и капитаните Преккиън и Триуитън, съответно от Черните часови и Дворцовата стража. Присъстваше и едноокият Ам Банда, който ръководеше стрелците. Това бе ядрото на неговото командване, онези, на които най-много разчиташе, онези, които трябваше да убеди, че имат някакъв шанс пред настъпващата армия.

— Добре дошли, приятели — поздрави ги той и се изправи, спокоен и отпуснат, със свалена броня. Бяха се настанили на столове, наредени в широк кръг, за да може да вижда всички. — Ходих до другия край на долината и видях армията на врага. Мисля, че нашият курс на действие е ясен. Трябва да атакуваме.

Чу се възклицание на изненада и смайване. Разбира се, той го очакваше и извика над надигналата се гълчава:

— През нощта! Сега!

Ръстин Апт, възрастен и мощен мъж, тъй широкоплещест и як, че изглеждаше сякаш нищо не може го помръдне, скочи от стола си.

— Господарю, не! Атака? Не можеш…

— Спокойно, Ръстин. — Кралят го прекъсна с рязко движение. — Мога да правя всичко, когато и както трябва. Познавате ме добре. Сега ме чуйте за момент. Тази Северна армия е нищо в сравнение с нас, опили са се от самодоволството и безочието си, смятат, че са твърде многобройни, за да си прави някой шега с тях, и мислят, че сме се установили на сигурно зад защитната си линия. Но те стават все повече и повече, нашите елфи-преследвачи видяха това и са отчаяни. Не можем просто да седим и да не предприемаме нищо, докато те станат толкова много, че да ни погълнат на една хапка. Не можем да седим и да чакаме неизбежната атака. Трябва да пренесем битката при тях, сега, по нашите правила, в избрано от нас време, когато ние сме готови, а те — не.

— Всичко това е много добре — каза тихо Киър Джоплин. Той беше дребен и набит, с неспокойни, тъмни очи. — Но каква част от армията ще използваш при нападението? Мракът ще ни помогне, но конниците ще бъдат чути отдалеч, а пешаците ще бъдат разкъсани на парчета, преди да успеят да се оттеглят.

Чу се одобрителен шепот.

— Ти следваш моята посока на мислене. Но да предположим, че врагът не успее да ни открие? Да предположим, че станем невидими точно когато решат, че са ни пипнали? Ако атакуваме в пълна тишина, удар тук — удар там, и бъдем за тях само сенки, с които ще трябва да се сражават?

Настъпи тишина.

— И как ще го направиш? — попита накрая Джоплин.

— Ще ви кажа. Но първо искам да се съгласите с моя начин на мислене. Аз съм убеден, че трябва да направим нещо, дори само за да подобрим самочувствието на армията ни. Виждам, че то отслабва. Прав ли съм?

Отново тишина.

— Прав си — отвърна Джоплин.

— Киър, ти изтъкна какви опасности крие една евентуална атака. Сега искам да помислиш за възможните й преимущества. Ако успеем да ги извадим от равновесие, да ги разстроим, да ги изнервим, дори да ги нараним мъничко, ще спечелим и време и увереност. Седенето тук, в очакване, не ни носи нищо.

— Съгласен съм — каза бързо Корморант Итруриън. Той беше теснолик, кокалест тип, кален в битките по границите, бивш помощник на стария Апт. — От друга страна, едно поражение би било катастрофално. То може дори да предизвика по-ранна атака срещу нашата защита.

— А може и да грешиш, че не ни очакват — обади се и старият му ментор, отново скачайки на крака. — Не знаем какво се е случило с джуджетата. Изправени сме пред изпитана в битки армия и те може да знаят повече трикове от нас.

— А и сме твърде малко — добави смръщен Итруриън. — Господарю, това може да се окаже много опасна тактика.

Джърл кимаше на всеки нов коментар, като търпеливо чакаше да вземе думата, след като те излеят всичките си възражения. Погледна към Прейа, която го наблюдаваше внимателно, после към Бремен — неговото безизразно лице с нищо не издаваше мислите му. Гледаше поред лицата на присъстващите, опитвайки се да реши колко от тях може да са на негова страна. Прейа, разбира се. Но останалите, офицерите и самият Бремен… Те или още не бяха изградили мнението си, или вече бяха решили да му се противопоставят. Не искаше да им налага насила решението си, ако не пожелаеха да го подкрепят. Крал или не, все пак не можеше да си го позволи. Как да ги убеди тогава?

Възраженията най-сетне стихнаха. Джърл Шанара се изправи.

— Всички ние сме приятели — започна той. — Работим за една и съща кауза. Осъзнавам чудовищността на задачата, пред която сме изправени. Единствено ние стоим между Господаря на Магията и опустошението на Четирите земи. Вероятно сме единствената останала военна сила, която може да му се опълчи. Така че предпазливост е нужна, но трябва и да рискуваме. Няма победа без риск — не и тук, на това място и по това време, срещу този враг. Във всяка битка има известна доза риск. Не можем да пренебрегнем този факт. А това, което трябва да сторим, е да го направим възможно най-малък.

Той се приближи до Ръстин Апт и коленичи пред него. В суровия поглед на опитния войн се появи изумление.

— Ако ти покажа начин да атакуваме врага през нощта — начин с голям шанс за успех, при който на риск ще са изложени само малцина от нас? Който, ако успее, ще ги засегне толкова силно, че ще ни донесе както време, така и увереност?

Старецът изглеждаше несигурен.

— Можеш ли да го направиш? — изръмжа той.

— А ще застанеш ли до мен, ако мога? — настоя кралят, пренебрегвайки въпроса му. Озърна се наляво и надясно. — Всички вие?

Чуха се възгласи на съгласие. Той ги погледна в отговор, накара ги да срещнат очите му, да му покажат одобрението си. Кимна на всеки от тях, като ги привличаше към себе си с погледа и усмивката си, обвързваше ги с неизреченото им обещание, превръщаше ги в част от своя план.

— Тогава ме слушайте внимателно — прошепна той и им разказа какво смята да направи.

Атаката не се проведе през същата нощ, а на следващата. Целият ден протече в подготовка, в избор на мъжете, които щяха да участват в нея. Изпратиха Киър Джоплин и неговите конници на север, а Корморант Итруриън и преследвачите му — на юг. И двете дружини потеглиха по изгрев и се придържаха към прикритието на гората и хълмовете, за да стигнат до назначенията си незабелязано. Те бяха по необходимост малобройни, защото за мисията им най-важни бяха бързината и потайността. Всяка действаше по специфични инструкции. Координацията на различните елементи на нападението разчиташе на прецизния синхрон. Ако ударите не бъдеха проведени навреме и в точно определен ред, атаката нямаше да успее.

Джърл Шанара водеше централната група, която се състоеше от стрелци и Дворцовата стража. Там, накъдето се бяха запътили, битката щеше да е най-ожесточена, затова не можеше да позволи друг да заеме мястото му. Бремен беше вбесен. Той одобри плана, възхити се на куража и предприемчивостта на краля. Но сметна, че е лудост самият Джърл да води атаката.

— Помисли, кралю на елфите! Ако паднеш там, всичко ще бъде загубено, без значение какво си постигнал! — изложи той възражението си пред Джърл и Прейа, щом останалите се разотидоха. Тънката му коса и брада хвърчаха на всички посоки при гневните му жестове. — Не можеш да рискуваш собствения си живот в това! Трябва да останеш жив, за да се изправиш срещу Брона!

Бяха застанали близо един до друг, в сенките. Денят преваляше. Навън вече течеше подготовката за утрешния удар. Джърл Шанара бе спечелил своите офицери, а силата на аргументите и доводите му беше твърде голяма, за да му се опълчи някой. Беше твърде убедителен, за да остане нечут. Един по един те капитулираха — първо Джоплин, после останалите. Накрая бяха ентусиазирани от плана му не по-малко от самия него.

— Той е прав — каза Прейа. — Послушай го.

— Не, той греши — отвърна Джърл, гласът му беше тих, държанието му — спокойно. Силата на убеждението му остави и двамата безмълвни. — Кралят трябва да води, за да дава пример. Особено в ситуация като тази, когато се рискува толкова много. Не мога да накарам някой да стори нещо, което не бих направил сам. Армията ме гледа. Тези мъже знаят, че ще ги водя и няма да остана назад. Те не очакват да направя нещо друго и аз няма да ги разочаровам. Нямаше да отстъпи. Нито да направи компромис. Щеше да води, както беше казал, въпреки опасенията на друида. А Прейа, както винаги, беше на негова страна.

В полунощ те потеглиха в мрака, измъкнаха се от долината и прекосиха полето до вражеския лагер. Бяха само няколкостотин — Дворцовата стража и два пъти по толкова стрелци. Неколцина се промъкнаха напред, тихи като привидения и избиха часовите от Северната стража, които патрулираха около лагера. Скоро главната ударна сила беше вече на по-малко от петдесет метра от тях. Бяха приклекнали, с оръжия в ръце и чакаха.

Когато атаката започна, беше внезапна и безмилостна. Връхлетя от север, с Киър Джоплин. Той беше наредил на хората си да овържат с платно копитата на конете. Поведе двестата конници от Стрелехайм след залез. Когато бяха на стотина метра от северния периметър на лагера, те махнаха парчетата плат от копитата на конете и изчакаха до час след полунощ, после се качиха на седлата и препуснаха. Вече бяха връхлетели над северняците, когато бе обявена тревога. Удариха по последния пристигнал керван с провизии, който беше все още не разтоварен. Елфите грабнаха главни от тлеещите лагерни огньове и каруците лумнаха за миг. После хвърлиха огън и към обсадните машини и запалиха най-близката от тях. Към небето се заиздигаха пламъци, докато ездачите препускаха през лагера и изчезнаха отново в нощта. Те преминаха толкова бързо, че подготовката за ответния удар още течеше, когато започна новата атака.

Този път бяха хората на Корморант Итруриън от югозапад. Той изчака, докато видя пламъците от първата атака и тогава нападна. Неговите петстотин пешаци се вклиниха дълбоко в сектора на лагера, където бяха конете. Избиха конярите и освободиха животните, като ги подгониха надалеч в нощта. За няколко секунди се заформи яростен ръкопашен бой, но след това елфите извиха на запад, излязоха от периметъра на лагера и бързо изчезнаха в мрака на равнините.

Реакцията на северняците сега беше бърза, но объркана, защото атаката беше дошла като че от никъде. Огромни скални троли, с полу навлечени брони, но сграбчили бойните си брадви и пики, помитаха всичко по пътя си в желанието си да влязат в бой с нападателите. Но на север горяха обсадните машини и каруците с провизии, от юг конете се разбягаха, затова никой не беше сигурен къде да открие врага. Бремен, скрит в равнините по команда на Джърл, бе използвал магия, за да прикрие елфите и да създаде илюзията, че има нападатели и на места, където такива нямаше. Старецът можеше да поддържа всичко това само за кратко, но то беше достатъчно да обърка дори смъртоносните черепоносци.

В този момент ударната група на Джърл Шанара се присъедини към нападението. Прикривани и защитавани от Дворцовата стража, стрелците се строиха в редици срещу лагера на северняците. Изпънаха тетивите и изпратиха град от стрели към врага. Щом те намериха целите си, започнаха да се носят писъци. Залп след залп стрелите се сипеха над северняците, които се опитваха да станат от постелките и да се въоръжат. Кралят задържа хората си на позиции, докато посмя и дори повече от това. Тълпа гноми изникнаха от лагера с безумна ярост, опитвайки се да стигнат до стрелците, но те просто снижиха линията на огъня си, разтуриха контраатаката им и ги разпръснаха.

Най-накрая Джърл започна да изтегля хората си, редиците отстъпваха поред, като всяка прикриваше предходната. Войниците под командването на Корморант Итруриън вече бяха изчезнали, препускайки бързо в нощта, като неясни сенки из равнините, обгърнати от облаци дим и пепел от огньовете. Скалните троли се появиха, огромни, тромави чудовища, изникнали от ослепителните сияния на пламъците, вдигнали пиките и бойните си брадви. Срещу тях стрелите бяха безполезни. Лъконосците се изтеглиха, бягайки през тънката линия на Дворцовата стража, която оставаше на позиции. Джърл бързо нареди отстъпление, защото нямаше никакво желание да влиза в битка със скални троли тази нощ. Вражеската кавалерия нямаше да тръгне след тях, защото конете на северняците бяха отвлечени или пръснати из полето. Трябваше да се отърват само от тролите.

Но те се приближаваха много по-бързо, отколкото кралят бе очаквал. Сега в полето беше останала единствено Дворцовата стража. Стрелците и елфите-преследвачи вече бяха избягали в сигурността на Рен, а ездачите на Киър Джоплин се бяха върнали на север. Гномски стрели полетяха от лагера на северняците. Неколцина от Дворцовата стража паднаха и не помръднаха повече. Бремен, който беше дошъл в полето заедно с нападателите, за да осигури защитата на краля, се втурна край тях с развята черна роба. Той запрати Друидския огън право към напредващите троли. В ливадата лумнаха пламъци и за миг преследвачите се разпръснаха. Дворцовата стража поднови отстъплението си, а старецът и кралят бяха в центъра на редиците й, обградени от всички страни, докато бързаха към убежището на долината. Над полето се изви дим, носен от внезапно появилия се вятър, изпълнен със задух и пепел. Прейа Старли се стрелна напред, опитвайки се да открие път сред мъглата. Но объркването от дима и виковете на преследвачите беше твърде голямо. Малката група на Дворцовата стража се разцепи, някои тръгнаха в една посока с Бремен, а други с краля. Джърл Шанара изкрещя и чу да викат името му в отговор, но изведнъж всичко потъна в мъгла.

Тогава нещо огромно се стовари върху онези, които бяха избягали с краля, разпръсна Дворцовата стража и запрати встрани стоящите на пътя му войни, сякаш бяха кукли от слама. В следващия миг се очерта огромният му силует — зловещо чудовище, слуга на Господаря на Магията, призовано от отвъдното, с оголени зъби и нокти, цялото покрито с люспи. То тръгна с вой към Джърл Шанара и кралят едва успя да издърпа меча си. Магическото острие блесна, ярката му повърхност пламна в нощта. „Сега!“, помисли си кралят и се завъртя за удар. Сега ще видим! Той насочи магията на меча напред, призова я да го защити с огромната си мощ, щом създанието се приближи. Но нищо не се случи. Звярът посегна към него. Беше два пъти по-висок и двойно по-едър от Джърл. В отчаянието си кралят му нанесе удар, както би постъпил с всеки друг враг. Мечът се стовари върху чудовището и забави атаката му. Но магията така и не се появи. Джърл Шанара почувства как стомахът му се свива на възел от страх. Дворцовата стража се събра отново за схватката и обгради звяра от двете страни. Но той бързо смаза най-близките войни, отхвърли настрани останалите и продължи напред.

В този момент Джърл Шанара осъзна, че не може да накара магията на меча да влезе в действие и че всяка надежда, че тя ще го защити, е загубена. Беше си мислил, въпреки думите на Бремен, че острието съдържа сила, която би могла да повали врага — нещо като огън, нещо като неземна поразяваща мощ. Но мечът просто разкриваше истината и старецът беше наблегнал на това. И сега изглеждаше съвсем ясно, че истината е единствената сила на това оръжие. Страхът заплашваше да скове краля, но той с яростен вик се хвърли срещу звяра и хванал меча с две ръце, се защитаваше по единствения възможен начин. Блестящото острие просветна надолу и се вряза дълбоко в огромното създание, а от раната рукна черна кръв. Звярът проби гарда на краля, изби оръжието му и го запрати на земята.

Тогава се появи Бремен, изникна от мрака като призрак на отмъщението, с изпънати напред ръце, облени от Друидския огън. Пламъкът избухна яростно от пръстите му и се разби в чудовището точно когато то посягаше отново към краля. Огънят го обгърна, погълна го и го превърна в гърчеща се факла.

Звярът заотстъпва, извивайки се бясно, обърна се и се втурна в нощта, като оставяше след себе си огнена следа. Бремен не чака да види какво ще се случи с него. Наведе се над краля, елфите от Дворцовата стража се появиха отново, за да му помогнат, и изправиха Джърл на крака.

— Мечът… — започна кралят мъчително, клатейки глава с отчаяние.

Но Бремен го възпря със суров поглед и каза:

— По-късно, когато му дойде времето и не на всеослушание, кралю. Ти си жив, би се храбро и атаката успя. Това е предостатъчно работа за една нощ. Сега ела, оттегли се бързо, преди да са ни открили и други зверове.

Те отново се втурнаха в нощта — кралят, друидът и шепата войни от Дворцовата стража. Дим и пепел блъвнаха след тях, огньовете от каруците и стенобойните машини озаряваха хоризонта. Прейа Старли се появи от мрака, останала без дъх, забързана, в очите и искряха гняв и страх. Тя прихвана Джърл от лявата страна, за да го подкрепи. Кралят не се възпротиви. Очите му срещнаха нейните и после бързо се извърнаха. Устните му бяха стиснати. Страхът, спотаявал се в тъмните ъгълчета на съзнанието му, тази нощ бе избухнал — страх, че повереният му меч всъщност не е предназначен за него и няма да откликне на призива му, когато стане нужда. Тази нощ се бе сблъскал с предизвикателство и се бе провалил. Ако не беше Бремен, щеше да е мъртъв. Същество, далеч не толкова могъщо като Господаря на Магията, щеше да го погуби. Съмнението започна да подяжда решителността му. Всичко, което преди часове беше смятал за възможно, сега му се струваше загубено. Магията на меча не бе предназначена за него. Тя нямаше да откликне на призива му. Нуждаеше се от някой друг, някой по-адекватен за употребата й. И този някой не беше той. Не беше.

Чуваше ехото на тези студени и неумолими думи в ударите на сърцето си. Опита се да затвори ушите и съзнанието си за този звук, но не успя. Продължи да бяга, обзет от безнадеждност и отчаяние.