Тери Брукс
Първият крал на Шанара (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

След като пристигна в Арборлон, Тей прекарваше времето си при семейството и приятелите си, като нетърпеливо чакаше вестта от Джърл Шанара за съдбата на Паранор и друидите. На раздяла приятелят му го бе уверил отново, че веднага ще изпрати някого да разбере дали подозренията на Бремен са истина. Веднага след това щеше да бъде уговорена среща с краля на елфите, Куртан Балиндарох, и Върховния съвет на елфите. Тогава Тей щеше да има възможност да отправи молбата си да помогнат на джуджетата и да се организира търсенето на Черния елфически камък. Джърл обеща да застане до него. Засега нямаше смисъл да се предприема нищо друго.

Точно това бе трудно за Тей, който ясно си спомняше, че Бремен бе поискал помощта на Балиндарох спешно. Сякаш чуваше гласа на стареца във всяко простъргване на обувките по камъните, в гласовете на непознати, които не можеше да види, дори в сънищата си. Но самият Бремен нито се появи, нито изпрати някаква вест, а Тей знаеше, че няма никакъв смисъл да преговаря, преди да разбере истината за Паранор. Официалното приветствие от Балиндарох по случай завръщането му бе пристигнало почти веднага, но не беше придружено от покана да се яви пред него или Върховния съвет. Всички освен Джърл Шанара смятаха, че се е върнал в Арборлон, за да посети близките и приятелите си.

Той остана в дома на родителите си, и двамата вече доста остарели, погълнати почти изцяло от ежедневието и добруването на децата си. Те го разпитваха за живота му в Паранор, но лесно се уморяваха и не настояваха за подробности. За Господаря на Магията и черепоносците не знаеха нищо. За тролската армия бяха чували само слухове. Живееха в малка къщичка в края на Градините на живота, до течението на Каролан, и прекарваха дните си, като работеха в миниатюрната си градинка или се отдаваха на интересите си — баща му рисуваше върху коприна, а майка му тъчеше. Разговаряха с него, докато работеха, редуваха се да му задават въпроси, погълнати в заниманията си, слушайки го с половин ухо. Дребни, крехки, чезнещи пред очите му, те му напомняха за несигурността на живота, който той съвсем доскоро смяташе за неизменен.

Семейството на брат му живееше в Саранданон, няколко мили на югозапад, и затова Тей се опита да научи каквото може от родителите си. Никога не бе поддържал близки отношения с брат си и не го беше виждал повече от осем години, но слушаше за него с интерес и беше доволен да чуе, че се справя добре с обработването на земята.

Сестра му Кира беше нещо съвсем друго. Тя живееше в Арборлон и той отиде да я види още през първия си ден у дома. Откри я въвлечена в борба да облече най-малкото си дете. Лицето й беше все още младо и свежо, енергията й — все още неизчерпаема, усмивката й — топла и пленителна, като птича песен. Тя се втурна към него със сърдечен смях, озова се в прегръдките му и го стиска, докато не му се стори, че ще се пръсне. Заведе го в кухнята и му наля изстуден ейл, настани го на старата дървена пейка и го заразпитва за живота му, като едновременно с това му разказваше за своя. Споделиха тревогите си за родителите, припомняха си истории от детството и не усетиха кога мръкна. Срещнаха се отново на следващия ден и заедно със съпруга на Кира и децата отидоха на пикник в гората край Пеещия ручей. Кира го попита дали вече се е видял с Джърл Шанара и повече не го спомена. Часовете се изнизваха и Тей почти бе на път да забрави за истинската причина, която го бе довела у дома. Децата играеха с него, но накрая се умориха и седнаха на брега на ручея, като пляскаха с крака в студената вода, докато той разговаряше с родителите им за начините, по които светът се променяше. Зет му беше кожар и редовно търгуваше с другите раси. Вече не изпращаше търговците си в Северната земя, чиито обитатели бяха поробени. Носят се слухове, каза той, за зли създания, крилати чудовища и мрачни сенки, за зверове, които нападат свирепо хора и елфи. Тей слушаше, кимаше и потвърждаваше, че също е чул за това. Стараеше се да не поглежда към Кира, докато говори. Не искаше тя да види онова, което се криеше в очите му.

Срещна се и със стари приятели, някои, от които едва бяха навлезли в зрелостта, когато ги бе видял последния път. С някои беше близък. Но те бяха поели по различни пътища и вече нямаше връщане назад. Или може би той бе онзи, който се бе отдалечил от тях. Сега си бяха почти непознати, макар че гласовете и лицата им му бяха все още близки. Само че му бяха чужди с избора, който бяха направили в живота си. Не сподели нищо с тях, освен спомени за едно време. Беше тъжно, но той не се изненада. Времето изличаваше близостта и разхлабваше връзките. Приятелствата се превръщаха просто в припомняне на миналото и смътни надежди за бъдещето и нищо не можеше да възстанови изгубеното. Но така постъпваше животът с хората — разпръсваше ги по различни пътеки, докато един ден не открият себе си.

Арборлон също му изглеждаше някак чужд, макар и не по начина, който бе очаквал. Физически все още си беше същият — село, разраснало се в град, пълен с вълнения и очаквания — главният кръстопът на Западната земя. Двадесет години устойчив растеж го бяха превърнали в най-големия и най-важен център в северната половина на познатия свят. След Първата война на расите ролята на елфите в бъдещето на Четирите земи се бе променила необратимо и след западането на влиянието на Южната земя, значението на Арборлон и събратята му нарастваше все повече. Но докато градът и околностите му бяха познати на Тей, макар и да не го посещаваше често, той все пак не можеше да потисне усещането, че тук вече е чужд. Това не беше неговият дом, поне през последните петнадесет години и сега бе твърде късно да го промени. Дори Паранор да бе разрушен и друидите — избити, той не беше сигурен дали ще може да се завърне тук отново. Арборлон бе част от миналото му и той някак го беше надраснал. Тук беше чужденец, колкото и да се опитваше да се убеди в обратното, и се почувства някак неловко, когато се опита отново да се нагоди към родния си град.

Колко бързо се променят нещата, когато убягват от вниманието ти, често си мислеше той през първите няколко дни у дома. Как бързо се променя животът.

 

В късния следобед на четвъртия ден от завръщането му Джърл Шанара дойде при него, придружен от Прейа Старли. Тей още не се бе виждал с Прейа, макар често да се чудеше какво ли прави. Тя беше най-поразителната жена, която някога бе срещал, и ако не бе влюбена в Джърл, откакто се помнеха, а в него, той щеше да й посвети живота си. Беше красива, с дребни, съвършени черти, имаше коса и очи с цвят на канела, а кожата й притежаваше особен тъмен тен, който напомняше проблясъка на залеза по водна повърхност. Тялото й притежаваше извивките, грацията и гъвкавостта на котка. Такова впечатление създаваше Прейа на пръв поглед, но това далеч не беше всичко. Тя бе войн не по-малко от Джърл, тренирана беше за следотърсач и бе по-добра от всеки друг в това умение, беше твърда, уверена и сигурна като изгрева. Можеше да проследи пор в мочурище. Можеше да определи размера, броя и пола на всяка коза от стадо, катерещо се по скалите. Можеше да оцелее със седмици в пустошта, без да разполага буквално с нищо, освен с това, което сама си уловеше. Тя се беше отказала от начина на живот на останалите елфически жени, бе пренебрегнала удобствата на дома и близостта със съпруг и деца. Веднъж бе споделила с Тей, че е напълно щастлива от живота, който води и ще получи всичко останало, когато Джърл реши, че е готов за него. А дотогава щеше да чака.

Джърл, от своя страна, не се решаваше. Тей смяташе, че той не е сигурен в чувствата си към нея. Обичаше я по свой си начин, но Кира бе онази, в която се бе влюбил първо и най-силно и не бе в състояние да я забрави, дори след всичките тези години. Прейа сигурно знаеше това — бе твърде умна, за да не го е разбрала, — но никога не каза и дума. Тей очакваше отношенията им да са се развили от последното му посещение насам, но изглежда не беше така. Джърл изобщо не бе споменал Прейа в разговора им. Тя явно още стоеше пред портите на крепостта от само достатъчност и независимост, която Джърл Шанара бе издигнал около себе си, и чакаше да бъде допусната вътре.

Тя пристъпи към Тей с усмивка, щом той вдигна глава от картата на Западната земя, която изучаваше на малката масичка в градината на родителите си. Тей се изправи да я посрещне. Гърлото му се сви, щом я видя, и се наведе да приеме прегръдката и целувката й за добре дошъл.

— Изглеждаш добре, Тей — поздрави го Прейа и отстъпи назад, за да го огледа по-добре, докато ръцете й почиваха леко на раменете му.

— Да, сега, като те видях, вече съм по-добре — отвърна той, изненадан от дръзкия си отговор.

Прейа и Джърл го поведоха от къщата към Каролан, където можеха да разговарят насаме. Седнаха в края на Градините на живота, загледани в скупчените върхове на високите дървета отвъд Пеещия ручей. Джърл беше избрал струпани в кръг пейки, за да могат да седят един срещу друг, без да бъдат смущавани от минувачите. Не бе казал почти нищо, откакто бяха отишли у Тей, погледът му изглеждаше някак хладен и разсеян. Сега се обърна директно към него:

— Бремен е бил прав. Паранор е паднал. Всички друиди вътре са мъртви. Ако има други избягали освен спътниците ти, значи се крият някъде.

Тей се взря в него, като се опитваше да осмисли ужасяващия смисъл на чутото, после се обърна към Прейа. По лицето й не се четеше никаква изненада. Тя вече знаеше.

— Изпратил си Прейа в Паранор? — бързо попита той, внезапно осъзнал защо тя е тук.

— А кого другиго? — попита Джърл сухо. И беше прав. Тей го бе помолил да изпрати някой надежден, а нямаше друг по-надежден от Прейа. Но това беше опасна задача, изключително рискована и Тей би избрал друг за нея. Осъзна, че всъщност причината за това е отношението му към нея. Но от това не се почувства особено благороден.

— Кажи му какво си видяла — подтикна я тихо Джърл.

Тя се обърна към Тей, бакърените й очи гледаха меко и някак успокоително.

— Прекосих Стрелехайм без инциденти. Имаше троли, но нямаше никакви следи от гномите и черепоносеца, които си видял. Навлязох в Драконовите зъби по изгрев на втория ден и се отправих право към крепостта. Портите бяха отворени и вътре цареше пълно мъртвило. Влязох без особени трудности. Всички стражи лежаха избити, някои от оръжие, а други разкъсани от нокти и зъби, сякаш са ги нападнали животни. Друидите бяха вътре, всичките мъртви. Някои бяха убити в битка. Други са били извлечени от Заседателната зала и зазидани в килиите. Успях да проследя пътя им и да открия гробниците.

Тя замълча, забелязала ужаса и тъгата, които пролазиха в очите му, щом той си спомни онези, които бе оставил след себе си. Една тънка ръка се приближи към неговата.

— Имаше и следи от втора битка, която се е провела на стълбището към главния вход. Тя е по-скорошна, състояла се е няколко дни след първата. Имаше няколко убити създания, същества, които не можах да разпозная. Използвана е магия. Цялото стълбище е почерняло от нея, сякаш по него е минал пламък, оставил след себе си само пепел и смърт.

— Бремен? — попита Тей.

Тя поклати глава.

— Не зная. Вероятно. — Ръката й легна леко върху неговата. — Тей, съжалявам.

Той кимна.

— Макар че го очаквах през всичките тези дни, макар че се опитвах да се подготвя да го приема, все пак ми е трудно да те слушам как го изричаш. Всички мъртви. Всички, с които работих и живях толкова години. Може би дори и Бремен. Това ме кара да се чувствам някак пуст отвътре.

— Е, това вече се е случило и нищо не може да се направи — намеси се Джърл и стана. — Трябва да говорим със Съвета сега. Ще отида при Балиндарох и ще назнача среща. Той може и да пофучи, но ще намеря начин да го накарам да ни изслуша. Междувременно Прейа може да ти каже всичко останало, което искаш да узнаеш. Бъди силен, Тей. Ще успеем да постигнем своето.

Той тръгна, без да поглежда назад, както винаги — човек на действието. Тей го погледа как се отдалечава, после се обърна към Прейа.

— А ти как си?

— Добре. — Тя го погледна насмешливо. — Изненада се, че аз отидох в Паранор, нали?

— Да, беше доста егоистична реакция от моя страна.

— Но и много мила — усмихна се тя. — Радвам се, че се върна, Тей. Много ми липсваше. Винаги ми е било интересно да разговарям с теб.

Той протегна дългите си крака и се загледа отвъд Каролан, откъдето към Градините се задаваше отряд от Черните часови.

— Но сега едва ли е така. Изобщо не зная какво да кажа. Тук съм от четири дни и вече мисля за заминаване. Чувствам се някак без корени.

— Е, ти отсъства доста време. Сигурно градът ти изглежда чужд.

— Не мисля, че вече принадлежа на това място, Прейа. Може би вече не принадлежа на никое място, щом Паранор го няма.

Тя се изсмя леко.

— Познавам това усещане. Само Джърл никога не е бил спохождан от подобни съмнения, защото не си ги позволява. Той принадлежи на това място, иска да бъде така; готов е да се нагоди към него. А аз не мога да го направя.

Останаха смълчани за момент. Тей се опитваше да не я гледа.

— Ти ще се отправиш на запад след няколко дни, когато кралят те изпрати да търсиш Камъка — каза тя накрая. — Може би ще се почувстваш по-добре, когато това стане.

Той се усмихна.

— Джърл ти е казал.

— Джърл ми разказа всичко. Аз съм негов спътник в живота, въпреки че той не го осъзнава.

— Ако е така, значи е глупак.

Тя кимна разсеяно.

— Аз ще дойда с теб, когато тръгнеш.

Сега той погледна право в нея.

— Не.

Тя се усмихна, развеселена от тревогата му.

— Не можеш да ми забраниш, Тей. Никой не може. Не бих го позволила.

— Прейа…

— Знам, че ще е твърде опасно, знам, че ще е тежко пътуване и прочее и прочее — въздъхна тя, без да го упреква. — Чувала съм всичко това и преди, Тей, макар и не от някой, който толкова го е грижа за мен. — Тя срещна погледа му. — Но аз ще дойда с теб.

Той поклати глава с възхищение и се усмихна, напук на себе си.

— Разбира се. А Джърл сигурно няма да възрази?

Усмивката й грейна, лицето й просветна от неподправено удоволствие.

— Не. Той все още не знае, нали разбираш. Но когато научи, ще свие рамене, както винаги, и ще ми каже да правя, каквото искам. — Тя млъкна за миг. — Той ме приема такава, каквато съм, за разлика от теб. Той ме третира като равна. Разбираш ли?

Тей се размърда на пейката, като се зачуди дали наистина разбира.

— Мисля, че той е голям щастливец да те има до себе си — каза накрая. Прокашля се и продължи: — Разкажи ми повече за онова, което откри в Паранор, всичко, което смяташ, че може да е от значение, всичко, което мислиш, че трябва да зная.

Тя подгъна крака под себе си на пейката като че ли да се опази от неприятните думи, които трябваше да изрече, и му заразказва.

Когато Прейа си отиде, той остана на мястото си известно време, като се опитваше да си представи лицата на друидите, които никога нямаше да види отново. Странно, но като че ли спомените му за някои от тях бяха започнали да избледняват. Сигурно така става, каза си той, дори с онези, които са били от най-голямо значение.

Свечеряваше се, затова той стана и тръгна по брега на Каролан, загледан в залеза. Небето се обагряше в златно и сребърно, щом светлината започна да избледнява и да се превръща в мрак. Тей изчака, докато факлите започнаха да озаряват града зад него, после се обърна и тръгна към дома на родителите си. Чувстваше се някак чужд и изолиран. Разрушаването на Паранор и смъртта на друидите сякаш бяха отрязали котвата му и той бе оставен да се носи по течението. Сега можеше единствено да изпълни волята на Бремен да намери Черния камък на елфите, и той беше решен да го направи. Едва след това би могъл да започне живота си отново. Зачуди се дали ще успее и къде.

Почти бе стигнал до дома си, когато един кралски вестоносец пристъпи от сенките и му съобщи, че трябва да тръгне с него веднага. Случаят очевидно беше неотложен, затова Тей не възрази. Обърна се по пътеката и последва вестоносеца обратно към Каролан и към палата, който приютяваше краля и доста голямото му семейство. Куртан Балиндарох бе петият от своята династия и кралското семейство се увеличаваше все повече с всяка следваща коронация. Сега в палата живееха не само кралят и неговата кралица, но и петте им деца, техните съпрузи и съпруги и над десетина внуци, многобройни лели, чичовци и братовчеди. Един от тях бе и Джърл Шанара, макар че той прекарваше повечето време в Дома на стражата, където се чувстваше значително по-удобно.

Палатът се появи пред погледа му, като светло петно на фона на тъмните Градини на живота. Но щом наближиха главния вход, вестоносецът го поведе надолу по пътека, която водеше към лятната къща в единия край на двора. Тей се огледа наоколо, мракът се бе спуснал над земята. Искаше да види Дома на стражата. Усещаше, че ги наблюдават, ако искаше щеше дори да разбере колко са на брой като използва магията си, но не можа да види нищо. В палата, зад светлите прозорци се мяркаха сенки, подобно на безлики привидения. Без да им обърне внимание, вестоносецът подмина главното здание и се отправи към мястото, където Балиндарох бе решил да го приеме. Тей се учуди на ненадейната покана. Дали не беше изникнало още нещо? Дали не се беше случила още някоя трагедия? Насили се да не гадае, а да изчака, докато получи отговорите.

Кралският пратеник го поведе директно към предната врата на лятната къща и му каза да влезе. Тей пристъпи вътре сам и мина през фоайето към жилищните помещения, където го чакаше Джърл.

Приятелят му сви рамене и вдигна безпомощно ръце.

— И аз знам колкото теб. Бях извикан, и ето ме.

— Каза ли на краля какво знаем?

— Казах му, че искаш незабавна аудиенция с Върховния съвет, че имаш спешни новини. Нищо повече.

Те стояха един до друг, потънали в догадки. Тогава предната врата се отвори и се появи Куртан Балиндарох. Тей се зачуди откъде е дошъл — от главното здание или беше подслушвал под прозорците в градината. Куртан беше непредсказуем. Физически той бе със средно телосложение и ръст, на средна възраст, леко прегърбен, малко посивял по слепоочията и по края на брадата, а по лицето и врата му бяха започнали да се очертават серия дълбоки бръчки. В него нямаше нищо отличително; изглеждаше съвсем обикновено. Той не притежаваше ораторска дарба или харизма на водач и бързо признаваше смущението си, когато бе завладян от него. Беше станал крал по обичайния начин, като най-голямото дете на предишния крал, и нито бе жадувал за властта, нито пък се беше свенил от нея. Онова, с което беше характерно властването му, бе, че той не демонстрира нито непредвидимост или жестокост, нито склонност към драматични и необмислени промени, затова поданиците му го приемаха по-скоро като благоразположен чичо.

— Добре дошъл, Тей — поздрави го той. Беше усмихнат и спокоен и не изглеждаше никак притеснен, когато се приближи към младия мъж и стисна ръката му. — Реших, че бихме могли да обсъдим новините, които носиш, в тесен кръг, преди да се явиш пред Върховния съвет. — Той прекара ръка през гъстата си коса. — Предпочитам да свеждам изненадите в живота си до минимум. Пък и ако имаш нужда от съюзник, мога да ти послужа като такъв. Не, не поглеждай към приятеля си — не ми е казал и дума. А дори и да беше, нямаше да го послушам. На него не може да се разчита. Джърл е тук само защото съм сигурен, че нямате тайни помежду си, така че няма голям смисъл да започвате с това тепърва.

Той ги прикани с жест.

— Нека седнем тук, в тези меки кресла. Гърбът ме наболява. Така става, когато се появят внуците. И нека забравим официалностите, да се обръщаме един към друг на малки имена. Така или иначе се познаваме от много време.

Така си е, помисли си Тей, като седна до Джърл срещу краля. Куртан Балиндарох бе по-възрастен от него с поне двайсет години, но те цял живот бяха приятели. Джърл винаги бе живял в двора, а Тей бе прекарвал при него по-голямата част от времето си и добре бе опознал краля. Когато Джърл и Тей бяха момчета, Куртан ги водеше на риба и на лов. Специални събития и празници често ги събираха заедно. Тей бе присъствал на коронацията на Куртан преди около трийсет години. Всеки от тях знаеше какво да очаква от другия.

— Още щом разбрах, че се връщаш без някаква особена причина, а просто да ни посетиш, се усъмних — обяви кралят с въздишка. — Ти винаги си бил твърде организиран, за да пропилееш посещението си у дома в разни социални удоволствия. Надявам се не се обиждаш. — Той се облегна назад. — Е, какви новини ни носиш? Давай, разкажи ни всичко.

— Има много за разказване — отвърна Тей, като се наведе напред, за да улавя по-добре погледа на краля. — Бремен ме изпрати. Той дойде в Паранор преди две седмици и се опита да предупреди Съвета на друидите, че ги грози опасност. Ходил е в Северната земя и се е убедил в съществуването на Господаря на Магията. Разбрал е, че той всъщност е отлъчилият се друид Брона, който все още е жив след няколкостотин години, съхранен от магията, която го е покварила. Точно той е намерил начин да обедини тролите и да ги подчини, за да воюват за него. Преди да пристигне в Паранор, Бремен е проследил тази армия на юг към Източната земя.

Тей млъкна, за да подбере внимателно думите си.

— Съветът на друидите не го послуша. Атабаска отпрати Бремен и неколцина от нас тръгнаха с него. Помолихме Сирид Лок също да дойде, но той отказа. Остана, за да защитава Атабаска и останалите срещу самите тях.

— Добър човек — отбеляза кралят. — Много способен.

— Водени от Бремен, ние отидохме в Долината на шистите. Там, при Адския рог, Бремен говори с духовете на мъртвите. Аз гледах как го прави. Те му казаха няколко неща. Едно от тях бе, че Паранор и друидите ще бъдат погубени. Другото бе, че Господаря на Магията ще нападне Четирите земи и че трябва да бъде изработен талисман, който да го спре. Третото се отнасяше за местонахождението на Черния камък на елфите — магия, която Господаря на Магията търси, но ние трябва да открием първи. Когато духовете на мъртвите се оттеглиха, Бремен изпрати друида Риска да предупреди джуджетата за опасността. А мен — да предупредя теб. Бях инструктиран да те убедя да изпратиш армия на изток, отвъд Пограничните земи, за да се присъедини към силите на джуджетата. Единствено обединените ни сили могат да ни защитят от армията на Господаря на Магията. Другата ми задача е да помоля за помощ при търсенето на Черния камък на елфите.

Балиндарох вече не се усмихваше.

— Беше пределно прям — обяви кралят, без да се опитва да скрие изненадата си. — Очаквах да подходиш по-изкусно в искането на помощта ми.

Тей кимна.

— Такова бе и моето намерение. И така щях да постъпя, ако разговарях с теб пред Върховния съвет. Но сега говорим насаме. Тук сме само тримата и както ти сам отбеляза, познаваме се от достатъчно дълго време, за да оставим преструвките.

— Има и по-важна причина за това — прекъсна го бързо Джърл. — Кажи му, Тей.

Тей скръсти ръце пред себе си, но не откъсваше поглед от очите на краля.

— Изчаках досега преди да говоря с теб, защото исках да се убедя в подозренията на Бремен относно Паранор и друидите. Помолих Джърл да изпрати някого да види какво се е случило, да се уверя. И той го направи. Прейа Старли се върна този следобед и говори с мен. Паранор наистина е паднал. Всички друиди и онези, които са ги пазили, са мъртви. Също и Сирид Лок, и Атабаска. Не е оцелял никой — никой, който притежава нужната сила, за да се изправи срещу Брона.

Куртан Балиндарох се взираше безмълвно в него, после стана, отиде до прозореца, взря се в нощта, сетне се върна обратно и отново седна.

— Това са тревожни новини — каза той тихо. — Когато ми каза за видението на Бремен, помислих, че ще се окаже просто номер, някаква уловка или нещо друго, но не и истината. Както и да е. Казваш, че всички друиди са мъртви? И мнозината наши сред тях? Но те винаги са били там, откакто съществува писаната история. И сега ги няма? Всичките? Трудно ми е да го повярвам.

— Но е така — обяви Джърл, който не искаше кралят да бъде обзет от съмнения. — Сега трябва да действаме бързо, за да не се случи същото и с нас.

Кралят на елфите потърка брадата си.

— Не бързай толкова, Джърл. Нека да помислим малко. Ако направя това, което Бремен иска от мен, и пратя елфическата армия на изток, ще оставя Арборлон и Западната земя незащитени. Това е много опасен ход. Познавам историята на Първата война на расите достатъчно добре, за да не повтарям грешките и. Нужна е предпазливост.

— Но тя предполага забавяне, а ние нямаме време! — сопна се Джърл.

Кралят го фиксира с леден поглед.

— Не ме притискай, братовчеде.

Тей не искаше да рискува да допусне спор между тях в такъв момент.

— Какво предлагаш ти, Куртан? — намеси се той бързо.

Кралят го погледна. Стана и отново се приближи до прозореца, застана с гръб към тях. Джърл хвърли поглед към Тей, но той се направи, че не го забелязва. Въпросът не беше да избира между него и краля. Чакаше Куртан да се обърне, да пресече стаята и да седне отново.

— Всичко, което ми разказа, ме убеди, Тей. Така че не гледай на отговора ми като на някакво противопоставяне. Вярвам напълно в думите на Бремен. Щом той казва, че Господаря на Магията е друидът отцепник Брона, значи е така. Щом казва, че магията на земята е впрегната в служба на злото, тогава значи и това е истина. Но аз се интересувам от история и зная, че Брона никога не е бил глупак, и не бива да предполагаме, че ще направи онова, което очакваме. Може би знае какво възнамеряваме да сторим, дори още преди да сме го решили. Трябва добре да обмислим действията си.

Настъпи тишина, сякаш слушателите се опитваха да осмислят думите му.

— Тогава какво ще правиш? — попита накрая Тей.

Куртан се усмихна с типичния си бащински маниер.

— Ще дойда с вас пред Върховния съвет и ще ви окажа подкрепа, разбира се. Съветът трябва да бъде накаран да види необходимостта от реакция на новините, които носите. Сигурно няма да бъде трудно. Загубата на Паранор и друидите ще е достатъчна, за да ги убеди, струва ми се. Очаквам, че молбата ви да се търси Черния камък на елфите ще бъде одобрена веднага. Няма причина това да се отлага. Разбира се, твоята сянка, братовчед ми, ще настоява да дойде с теб и както можеш да се досетиш, аз ще се съглася с това. Той стана и те също се изправиха.

— А що се отнася до твоята втора молба, наша армия да отиде на помощ на джуджетата, ще се наложи да я пообмисля още малко. Ще изпратя съгледвачи, за да разберат повече за разположението на силите на Господаря на Магията из Четирите земи. Когато се върнат със своите донесения и след като добре съм обмислил въпроса, а Върховният съвет е имал време да го обсъди, решението ще бъде взето.

Той млъкна в очакване на отговора на Тей.

— Благодарен съм ви, господарю — отзова се бързо Тей. В интерес на истината това бе повече, отколкото очакваше.

— Тогава докажи го, като изложиш убедително аргументите си пред Съвета. — Кралят сложи ръка на рамото на Тей. — Те ни чакат в Заседателната зала. Ще искат да се уверят, че причината да бъдат отделени от семействата си тази вечер е сериозна. — Той хвърли поглед към Джърл. — Братовчеде, можеш да дойдеш с нас, ако смяташ, че ще успееш да сдържаш езика си. Твоето мнение се цени в този род проблеми и може да се нуждаем от него. Съгласен ли си?

Джърл кимна. Те излязоха от лятната къща в нощта и тръгнаха надолу към Заседателната зала. Неколцина от дворцовата стража като че се материализираха от нищото, пред и зад тях, тъмни сенки, очертали се на далечната светлина от факлите на двореца. Кралят сякаш не ги забелязваше, тананикаше си тихичко, докато вървеше, и току поглеждаше звездите с кротко възхищение.

Тей бе приятно изненадан, че Куртан реагира така бързо. Вдишваше нощния въздух, наслаждавайки се на ароматите на жасмина и люляка, и мислеше за онова, което предстоеше. Вече планираше пътуването на запад, съобразяваше от какво ще имат нужда, по кои пътища трябва да тръгнат, как ще действат. Колко ли трябваше да бъдат? Десетина души щяха ли да са достатъчни? Достатъчни, за да могат да се отбраняват, но и не твърде много, за да привличат внимание. Усещаше мощното, внушително присъствие на Джърл до рамото си. Той сякаш също бе потънал в мислите си. Тей се радваше, че е до него, толкова стабилен и надежден. Увлече се в спомени по отминали времена, когато бяха още момчета. Тогава пред тях винаги имаше по някое приключение, което ги очакваше, по някой нов проблем, който трябваше да разрешат, някое ново предизвикателство, което да посрещнат. Явно всичко това му бе липсвало. Беше доволен да го усети отново. За първи път, откакто бе пристигнал, реши, че може би всъщност наистина си е у дома.

Тази нощ той говори пред Върховния съвет с увереност и убедителност, които надхвърляха всичко, на което бе смятал, че е способен. Изпълни всичко, което Бремен бе поискал от него. Но точно Бремен, макар да не присъстваше, бе причина за това. В Арборлон старецът беше уважаван и зачитан. За времето, което беше прекарал тук, си беше спечелил много приятели с работата си по възстановяване на историята и магията на елфите. А щом той търсеше помощта на елфите, особено при положение, че Паранор е унищожен и друидите — мъртви, то Съветът бе уверен, че друидът наистина се нуждае от нея. Беше дадено разрешение да се започне търсенето на Черния камък на елфите. Щеше да се сформира група под общото водачество на Тей Трифънйъд и Джърл Шанара. Бе обещано и бързо обсъждане на молбата за изпращане подкрепления на джуджетата. Подкрепата на Съвета беше силна и ентусиазирана и далеч надхвърляше очакванията на Куртан Балиндарох. Щом видя ефекта, който думите на Тей оказаха върху членовете му, той също изказа подкрепата си, като внимателно наблегна, че все още има някои въпроси, които чакат разрешението си, преди да бъде изпратена помощ на джуджетата.

Върховният съвет беше закрит в полунощ. Вън от Заседателната зала Тей и Джърл Шанара си стиснаха мълчаливо ръцете в чест на успеха. Кралят мина покрай тях с усмивка. Над тях небето беше осеяно със звезди, въздухът бе сладък и топъл. Успехът замая главите им. Нещата бяха протекли така, както Тей се бе надявал, и в него импулсивно се зароди желанието да съобщи това на Бремен. Джърл говореше непрекъснато, изпълнен с въодушевление, нетърпелив да поеме на запад, да се впусне в ново приключение и да избяга от скучното ежедневие на дворцовия живот в Арборлон.

И в този миг на тържествуване и на двамата им се струваше, че всичко е възможно и нищо не може да тръгне на зле.