Тери Брукс
Първият крал на Шанара (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Над Арборлон се сипеше дъжд, бавен, напоителен ръмеж, който покриваше града с мъгливо сива пелена от проблясваща влага. Беше ранен следобед. Дъждът бе започнал по изгрев и сега, повече от девет часа по-късно, не показваше никакви признаци на отслабване. Джърл Шанара гледаше дъжда от уединението на лятната къща на краля, неговото сегашно убежище. Гледаше го как се плиска по прозорците и алеите, в стотиците локви, които вече се бяха образували. Гледаше как променя дърветата в гората, прави дънерите им копринено черни, а листата — трептящо зелени. В отчаянието му се струваше, че ако гледа достатъчно дълго и усилено, дъждът ще промени и самия него.

Откакто се бе върнал в града преди няколко дни, беше в отвратително настроение. Пристигна с оцелелите от своята измъчена дружина, с Прейа Старли, Врий Иридън и елфите-преследвачи Обан и Ръск. Донесе със себе си Черния камък на елфите и тялото на Тей Трифънйъд. Завръщането им не донесе никаква радост и никой не ги очакваше. В негово отсъствие Куртан Балиндарох бе умрял от раните си. Синът му, Алитен, се беше възкачил на трона и първата му работа била да оглави експедиция, която да открие следите на убийците на баща му. Пълна лудост. Никой не го беше спрял. Джърл беше възмутен. Това беше глупаво действие и той се страхуваше, че елфите бяха наследили глупак за крал. Всъщност оказа се, че елфите отново бяха останали без крал, тъй като Алитен Балиндарох беше напуснал Арборлон преди седмица и от него досега нямаше ни вест, ни кост.

Джърл седеше в тишината и се взираше през прозореца в дъжда, в пролуките между капките, в сивотата, в нищото. Погледът му бе празен. Лятната къща беше пуста също като него, сам в тишината, потънал в мислите си. Не беше приятна компания за никого. Загубата на Тей го зашеметяваше, беше по-болезнена, отколкото би могъл да си представи, по-дълбока, отколкото би могъл да признае. Приживе Тей бе неговият най-добър и най-близък приятел. Въпреки че бяха поели по различни пътища, тяхното приятелство бе издържало задълженията им, които ги бяха разделили за дълго и събитията, променили живота им. Това, че Тей бе станал друид, а Джърл — капитан на Дворцовата стража и после съветник на краля, не беше променило нищо. Откакто Тей се завърна от Паранор последния път, откакто Джърл отново зърна приятеля си, яздещ по пътя към Арборлон, сякаш бяха минали само няколко секунди от тяхната раздяла, като че ли времето не значеше нищо. Сега Тей си бе отишъл, беше жертвал живота си за своите приятели и съратници, за да може Черният елфически камък да стигне сигурно до Арборлон. Черният елфически камък. Смъртоносното оръжие. Тъмен гняв забушува у Джърл Шанара при мисълта за прокълнатия талисман. Този Камък бе опазен с цената на живота на неговия приятел, а той още нямаше никаква представа за какво служи. За какво можеше да бъде използван? Каква бе ползата от него, че да си заслужава загубата на най-скъпия му другар?

Нямаше отговор за това. Беше сторил каквото трябва. Бе донесъл Черния камък обратно в Арборлон, беше го опазил от ръцете на Господаря на Магията, но през целия път си мислеше дали нямаше да бъде по-добре да се отърве от тази магия, да я захвърли в най-дълбоката пропаст. Може би точно така щеше да постъпи, ако беше сам толкова силен беше гневът му от загубата на Тей. Но Прейа и Врий Иридън бяха с него и грижата за Камъка падаше и върху техните плещи. И така, той го отнесе обратно у дома, както беше пожелал Тей, и бе готов да се откаже от всякакви претенции над него в момента, в който пристигнат.

Но съдбата отново бе решила друго. Куртан Балиндарох беше мъртъв, а наследникът му беше потеглил на безумна мисия. На кого тогава трябваше да предаде Камъка? Не и на Върховния съвет на елфите, сбирщина от некадърни, препиращи се старци, лишени от всякаква прозорливост и здрав разум, а сега, след смъртта на Куртан, загрижени единствено за собствената си безопасност. Не и на Алитен, който така или иначе липсваше — Елфическият камък не бе предназначен за него. Оставаше Бремен, но друидът още не беше пристигнал в Арборлон — ако въобще някога пристигнеше.

И затова по съвет на Прейа и със съгласието на Врий Иридън (те двамата бяха единствените, с които можеше да се посъветва по въпроса) той скри Черния камък дълбоко в катакомбите на тъмниците на двореца — там, където никой никога нямаше да може да го открие без неговата помощ. Далеч от любопитни очи и умове, които биха се опитали да отключат силата му. Джърл, Прейа и локатът разбираха опасността от него така, както никой друг не би могъл. Бяха видели с очите си какво може да стори магията му и бяха станали свидетели на обхвата на неговата мощ. Всички онези гноми и чудовища бяха изпепелени само за едно мигване. Тей Трифънйъд бе погубен от черната му сила, въпреки друидските си защити. Такава мощ бе прокълната. Такава мощ бе черна и безумна и трябваше да остане заключена завинаги.

„Надявам се, че животът ти не е жертван напразно, Тей — помисли си Джърл Шанара, със замъглени от сълзи очи. — Но не мога да си представя какво е това, което би си струвало.“

Хладината на дъжда започна да се просмуква в него и предизвика болки в костите му. Огънят, единственият източник на топлина в огромната стая, вече изтляваше в огнището зад него, и той тръгна натам, за да сложи още няколко цепеници. Вгледа се към издигащите се пламъци, когато подсили огъня, и се замисли за капризите на съдбата. Толкова много бе изгубено през тези няколко седмици. И за какво беше всичко? Докъде щеше да доведе? В името на какво? Джърл поклати глава и отметна назад русата си коса. Философските въпроси само го объркваха. Той беше боец и разбираше най-добре онова, срещу което можеше да се изправи. Къде беше врагът му, къде беше плътта му, кръвта му? Чувстваше се съсипан, напълно изтощен и опустошен. Дъждът и сивотата бяха напълно в унисон с настроението му. Беше се върнал към нищото, нямаше цел, нито някакво обозримо бъдеще, само огромна загуба и болка.

В деня на завръщането си той бе посетил родителите на Тей, както и Кира, за да им съобщи за смъртта му. Нямаше друг начин. Родителите на Тей приеха новината стоически, с малко сълзи. Краят на техния живот беше близо и те разбираха неминуемостта на смъртта. Но Кира беше съсипана. Тя се хвърли на врата на Джърл, обляна в сълзи, стискаше го с отчаяние и търсеше у него сила, която не бе в състояние да й даде. Той я държеше в прегръдките си и си мислеше, че и тя е загубена за него, както и брат й. Кира се притисна към него, малка, сгърчена фигурка, лека като въздуха и сякаш също толкова нематериална, хлипаща и трепереща, и в този момент той си помисли, че мъката им по Тей е единственото нещо, което някога вече ще могат да споделят.

Извърна се от огъня и се загледа отново през прозореца. Сив и влажен, денят се изнизваше, без да е донесъл надежда.

Входната врата се отвори и затвори, едно наметало беше свалено и окачено на закачалката, Прейа Старли тръгна през стаята. Влага блестеше по лицето, ръцете и гладката й кафеникава кожа, все още белязана от драскотините, получени по време на пътуването им до Брейклайн. Тя изтръска водата от къдравата си, канелена коса, и пръските се разхвърчаха навсякъде. Меднокафявите й очи го изучаваха, сякаш изненадани от видяното.

— Искат да те направят крал — обяви тя тихо.

Той се втренчи в нея.

— Кой?

— Всички. Върховният съвет, кралските съветници, хората по улиците, Дворцовата стража, армията, всички. — Тя се усмихна едва. — Казват, че ти си единствената им надежда. На Алитен не може да се разчита, той е твърде неразумен за този пост. Няма опит. Няма умения. Макар че вече е крал, те искат да си отиде.

— Но след него има още двама оцелели внуци. Какво ще стане с тях?

— Те са бебета, едва проходили. Освен това, елфите не искат деца да заемат трона на Балиндарох. Искат теб.

Той поклати глава, отказвайки да повярва на думите й.

— Но те нямат право да взимат такова решение. Никой няма право.

— Ти имаш — каза тя и отиде до огъня — слабо, гъвкаво като на котка тяло в сумрака, пълно с грация и сила. Джърл се възхити на лекотата, с която се движеше, на спокойствието й. Беше впечатлен от дълбочината на нейната сила, дори сега, при всичко случило се. Тя стоеше пред огъня и триеше ръцете си, за да ги стопли. След минутка спря и остана загледана в пламъците.

— Чух гласа му днес — каза накрая. — На улицата. Гласа на Тей. Викаше ме, викаше името ми. Чух го ясно. Обърнах се, толкова бях нетърпелива да го открия, че се блъснах в човека зад мен. Избутах го, без да обръщам внимание на протестите му, за да намеря Тей. — Тя поклати бавно глава. — Но него го нямаше. Въобразила съм си.

Гласът й замря до шепот. Тя не се обърна.

— Още не мога да повярвам, че си отиде — каза след миг Джърл. — Все си мисля, че е просто някаква грешка, че е някъде вън и всеки момент ще влезе през вратата.

Той гледаше към сянката на портала.

— Не искам да бъда крал. Искам Тей отново да е жив. Искам всичко да си бъде както преди.

Прейа кимна мълчаливо и погледа още известно време пламъците. Чуваха плясъка на дъжда по покрива и прозорците и шепота на вятъра.

Тя се обърна и застана пред него. Той не можеше да разчете погледа й. В него се преливаха толкова много емоции.

— Обичаш ли ме? — попита тя направо, взирайки се в очите му.

Той бе така изненадан от въпроса, беше го хванала напълно неподготвен, че не успя да отговори. Само я гледаше с отворена уста.

Тя се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не е успял да научи. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Знаеше ли, че Тей беше влюбен в мен?

Той бавно поклати глава, втрещен.

— Не.

— Откакто се помня. — Тя помълча и после добави: — Така, както ти винаги си бил влюбен в Кира. — Протегна се бързо и сложи пръст на устните му. — Не, остави ме да довърша. Това трябва да бъде казано. Тей беше влюбен в мен, но никога нищо не направи по въпроса. Дори не беше способен да говори за това. Чувството му за лоялност към теб беше толкова силно, че не можеше да мисли за себе си. Знаеше, че аз принадлежа на теб и макар че не бе сигурен в твоите чувства, не се намеси. Вярваше, че ме обичаш и ще се ожениш за мен, и не искаше да изложи на опасност отношенията си с нас, като промени това. Знаеше за Кира, но осъзнаваше и че тя не е за теб, макар ти да не го проумяваш.

Пристъпи по-близо до него. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й, но тя не им обърна внимание.

— Това бе онази страна на Тей Трифънйъд, която ти никога не видя. Не я видя, защото не гледаше. Той беше цялостен човек, като теб и мен. Никой от вас не разбираше другия така, както си мислеше. Всеки беше като сянка на другия, но и толкова различен в някои отношения, както сянката е различна от плътта. Аз познавам тези различия. Винаги съм ги знаела.

Тя преглътна.

— Сега и ти ще трябва да се изправиш пред тях. И пред това какво е да си жив, когато сянката ти е мъртва. Тей си отиде, Джърл. Ние оставаме. Какво ще стане с нас? Трябва да решим. Тей ме обичаше, но е мъртъв. А ти обичаш ли ме? Обичаш ли ме така силно? Или Кира винаги ще бъде между нас?

— Кира е омъжена — каза той меко, със задавен глас.

— Кира е жива. Животът поражда надежда. Ако я искаш толкова силно, сигурно ще намериш начин да я имаш. Но не можеш да имаш и двете ни. Аз изгубих единия от двамата най-важни мъже в живота си. Загубих го, без дори да имам време да поговоря с него, както сега говоря с теб. Няма да позволя това да се повтори.

Тя млъкна, беше й трудно да изрече следващите си думи, но трябваше да го направи.

— Искам да ти кажа нещо. Ако Тей ме беше помолил да избирам между вас двамата, сигурно щях да избера него.

Настъпи безкрайна тишина. Тя затвори очи и остана така. Стояха в средата на стаята, без да помръдват. Огънят в камината пращеше леко, а дъждът продължаваше да шурти. Сенките в стаята бяха започнали да се издължават с настъпването на нощта.

— Не искам да те загубя — каза тихо Джърл.

Прейа не отговори. Чакаше да чуе още.

— Наистина някога обичах Кира — призна той. — И предполагам, че още я обичам. Но вече не е същото като преди. Зная, че съм я загубил, и вече не скърбя за тази загуба. От години. Все още мисля за нея, когато си спомням за детството ни с Тей. Тя беше част от него и щях да съм глупак, ако се преструвам, че е било иначе.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ти ме попита дали те обичам. Обичам те. Всъщност не бях мислил за това по някакъв конкретен начин — просто винаги съм го приемал за даденост. Предполагам, смятал съм, че ти винаги ще си до мен и всяко друго умуване по този въпрос ми се е струвало ненужно. Защо да обсъждам нещо толкова очевидно? Струваше ми се, че е безсмислено. Но съм грешал. Разбирам това. Приемах те за даденост, без дори да го осъзнавам. Смятах, че това, което споделяме, само по себе си е достатъчно. Не съм допускал мисълта за някаква промяна, нито съмнения или размисли по въпроса. Но аз изгубих Тей и голяма част от мен си отиде с него. Загубих посока и цел. Стигнах до края на пътя, по който вървя от много време, и открих, че няма как да се върна обратно. Когато ме попита дали те обичам, аз се изправих лице в лице с факта, че всъщност любовта ми към теб е единственото, което ми остана. И това не е никак малко. Не е просто утешение за болката ми, а много повече. Чувствам се глупаво да говоря за това. Но то е единствената истина, която мога да призная. То значи много повече от всичко друго в моя живот. Тей ме накара да го открия, със смъртта си. Цената бе твърде висока, но вече е факт.

Големите му ръце се протегнаха и легнаха нежно на раменете й.

— Обичам те, Прейа.

— Наистина ли? — попита тя тихо.

Той усети как между тях зейна огромна бездна, когато тя изрече тези думи. Усети как огромна тежест се стоварва върху плещите му. Стоеше неловко пред нея, неспособен да реши какво друго може да стори. Ръстът и силата му винаги бяха неговият източник на увереност, но с Прейа те сякаш се обръщаха срещу него.

— Да, Прейа — каза той накрая. — Наистина. Обичам те толкова силно, колкото въобще някога съм обичал. Не зная какво друго да кажа. Освен, че се надявам и ти все още да ме обичаш.

Дори сега тя не каза нищо, стоеше неподвижна пред него и се взираше в очите му. Сълзите й бяха секнали, но лицето й бе набраздено и влажно от тях. Мъничка усмивка изви ъгълчетата на устата й.

— Не съм спирала да те обичам — прошепна. Пристъпи напред и го остави да я прегърне. След малко и тя обви ръце около него.

Все още стояха заедно пред огъня, когато след няколко часа се появи Врий Иридън. Вече бе тъмно и последните остатъци от деня изтляваха, дъждът намаля до ситен ръмеж, който безшумно продължаваше да напоява вече прогизналата гора. Тишина бе обгърнала изморения град, в прозорците на сградите започнаха да се появяват светлинки, едва блещукащи през процепите между изкривените, приведени от влага клони на дърветата. Сега никой не живееше в палата, който бе затворен, докато завършат ремонтите и бъде определен владетел. Само в лятната къща имаше някакви признаци на живот. Но въпреки това Дворцовата стража охраняваше Джърл Шанара, пазеха го като един от своите и едновременно с това като член на кралското семейство и според слуховете бъдещ крал.

Стражата спря на три пъти Врий, преди да успее да стигне до вратата на лятната къща. Позволиха му да мине, само защото Джърл им беше дал да разберат, че локатът трябва да има свободен достъп до него по всяко време. Беше странно как се бяха променили отношенията им. Имаха много малко общо помежду си и смъртта на Тей лесно би могла да сложи край на всяка претенция за приятелство между тях, тъй като ги беше свързвал единствено друидът и пътуването им на запад. Сега, когато Тей вече беше мъртъв, те можеха да се отдръпнат един от друг, всеки хранещ подозрения и презрение към другия, всеки държащ на своето.

Но не стана така. Вероятно това беше тяхното неизказано, индивидуално разрешение на случилото се, явно смятаха, че поне толкова дължат на Тей. А може би ги свързваше общата нужда, нуждата да разберат ужасяващите събития от пътуването, да се опитат да докажат, че смъртта на приятеля им си е струвала. Тей се беше пожертвал за тях — как можеха да не пренебрегнат различията си в негова памет? Разговаряха за много неща по пътя към дома — за това, което бе сторил той, за важността, която бе придавал на заръката на Бремен, за смъртоносната природа на Черния камък на елфите, за мястото му в общата схема на нещата, за мрачната сянка на Господаря на Магията, надвиснала над всички. Разговаряха с Прейа за онова, което Тей се бе надявал да завърши, и за начина, по който бяха длъжни да осъществят целите му — да видят как Черния камък на елфите достига до Бремен и как елфическата армия се притичва на помощ на джуджетата. Мислеха не за себе си, а за целия свят и за опасността, която го заплашваше.

По време на завръщането им от Брейклайн, две нощи преди да достигнат Арборлон, Джърл попита локата дали би могъл да му разкрие някакви видения или предусещания за бъдещето, които биха повлияли на онова, което се опитваха да направят. Не му беше лесно да моли за това и Врий Иридън го знаеше. След кратък размисъл локатът отвърна, че би могъл — че ще стори всичко по силите си, за да помогне. Даже би се радвал да предложи услугите си на Джърл, ако той реши, че ще има полза от тях. Те си стиснаха ръцете, за да скрепят договорката и въпреки че нямаше да го признаят, началото на своето приятелство.

И сега, локатът дойде за първи път от два дни и щом пристъпи на сухо в къщата изглеждаше напълно съсипан. Износената му наметка бе прогизнала, дребната му, слаба фигура се бе сгърбила и трепереше. Прейа го посрещна на вратата, взе наметалото му и го отведе до огъня, за да се стопли. Джърл наля чаша силен ейл и му я подаде. Прейа зави стареца с одеяло. Врий Иридън прие всичко това, като мърмореше благодарности и ги поглеждаше крадешком. Погледът му бе напрегнат. Нещо го беше довело при тях.

— Трябва да ти кажа нещо — рече той на Джърл, след като се постопли и вече можеше да говори, без да трепери. — Имах видение, което те засяга.

Джърл кимна и попита:

— Какво видя?

Локатът потри ръце, после отпи няколко глътки от ейла. Лицето му беше измършавяло, а очите — хлътнали и празни, сякаш не бе спал добре. Но той изглеждаше като обсебен още след завръщането им в Брейклайн. Събитията в Чу Магна го смазаха психически. Крепостта и нейните обитатели го бяха атакували безжалостно в опитите си да го прекършат, за да не бъде от полза за Тей Трифънйъд, когото те смятаха за свой. Бяха се провалили, но щетите, нанесени му от атаката, бяха явни.

— Когато Тей дойде да моли за помощта ми в търсенето на Черния елфически камък, аз използвах уменията си, за да прочета съзнанието му. — Врий внезапно се извъртя, за да застане с лице към тях, погледът му неочаквано стана спокоен. — Това беше начинът бързо и точно да разбера какво е онова, което той вярваше, че мога да открия. Не му казах какво смятам да правя; не исках да скрива тайните, които носеше в себе си. Открих повече, отколкото търсех. Друидът Бремен му е споделил четири видения. Едното беше за Чу Магна и Черния елфически камък. И то бе онова, което трябваше да видя. Но аз видях и останалите. Видях опустошения Паранор и Бремен, който търси медальон, висящ на верижка. Видях отново друида, пред мрачно езеро…

Гласът му заглъхна. Врий нетърпеливо махна с ръка, като че да отхвърли това, което бе на път да каже.

— Но това няма значение. Само последното е важно. Той отново млъкна, объркан.

— Чух слухове. Елфите искат да те направят крал. Ще се откажат от Алитен и внуците и ще те коронясат.

— Само приказки, нищо повече — бързо го прекъсна Джърл.

Врий Иридън се сви в робата си.

— Не мисля. — Думите му останаха да висят във въздуха.

Прейа пристъпи напред до Джърл.

— Какво видя, Врий? Алитен Балиндарох мъртъв ли е?

Локатът поклати глава.

— Не знам. Не това ми се яви. Видях друго. Но то е свързано с възкачването на трона. — Той си пое дълбоко дъх. — Последното видение на Бремен, което зърнах в паметта на Тей, беше за мъж, застанал на бойно поле с меч в ръка. Мечът беше талисман, въплъщаваше мощна магия. Ейлт Друин — изображение на ръка, държаща запалена факла — беше вграден на дръжката му, това се виждаше ясно. Срещу мъжа стоеше привидение, изпяло обгърнато в черно, без черти, нищо от него не се виждаше, освен очите, които пронизваха с червен огън. Двамата се бяха изправили в смъртоносна битка.

Той отпи отново от ейла и извърна поглед.

— Успях да зърна видението само веднъж и не му обърнах много внимание. Тогава не беше важно. Потвърждаваше онова, което Тей ми каза за своето търсене, и нищо повече. Всъщност дори не бях мислил за него досега.

Тъмните му очи се вдигнаха.

— Днес четох картите си пред огъня. Заради топлината на пламъците и ромона на дъжда, който се сипеше навън, задрямах, и тогава видението отново ми се яви. Беше внезапно, силно и неочаквано. Това е напълно необичайно, защото повечето видения и предусещания, индикаторите, които насочват към нещо загубено, се появяват бавно и са доста по-слаби. Но това видение беше съвсем ясно и аз веднага го разпознах. Беше видението на Бремен за мъжа и призрака на бойното поле. Но този път разбрах кои са. Привидението беше Господаря на Магията. А мъжът, Джърл Шанара, беше ти.

Джърл го напуши смях. По някаква причина това му се стори нелепо. Вероятно заради абсурдността на идеята. Може би заради неспособността му да повярва, че Тей не го беше разпознал във видението, а Врий бе успял. А сигурно беше просто реакция на лошото предчувствие, което го жегна при думите на локата.

— Има и още нещо. — Врий не му даде време да мисли. — Върху меча в ръцете ти стоеше медальонът, с който Бремен се сдобива във видението на разрушения Паранор. Този медальон се нарича Ейлт Друин. Той е символ на поста на Върховния друид на Паранор. Магията му е много мощна. Мечът беше оръжието, изковано да унищожи Брона, а Ейлт Друин бе част от него. Никой не ми е казвал тези неща, разбираш ли. Просто го знам. Както разбрах, щом те видях застанал на бойното поле, че ще станеш крал на елфите.

— Не. — Джърл тръсна глава упорито. — Заблудил си се.

Локатът се обърна и впери поглед в него.

— Видя ли лицето ми?

— Не беше нужно да гледам лицето ти — каза меко Врий Иридън — или да чувам гласа ти. Или пък да се оглеждам за останалите, които те следват като свой крал. Беше ти.

— Тогава самото видение е лъжливо. Сигурно е така! — Джърл погледна към Прейа за подкрепа, но тя му отвърна само с непоколебимо мълчание. Той бе свил ядно юмруци. — Не искам нищо от това!

Никой не проговори. Огънят пукаше леко, а нощта беше дълбока и тиха, сякаш заслушана в онова, което ставаше, подобно на шпионин, нетърпелив да разбере какво ще се случи. Джърл стана и отиде до прозореца. Загледа се в дърветата и мъглата. Искаше му се да изчезне.

— Ако им позволя да ме направят крал…

Но не успя да довърши. Прейа се изправи и се обърна към него.

— Това би ти дало шанс да довършиш започнатото от Тей. Ако беше крал, щеше да убедиш Върховния съвет да изпрати елфите в помощ на джуджетата. Ако беше крал, щеше да скриеш Черния камък там, където решиш, и нямаше да отговаряш пред никого. И най-важното — щеше да имаш възможността да унищожиш Господаря на Магията.

Джърл рязко извърна глава.

— Господаря на Магията унищожи друидите. Какъв шанс бих имал срещу такова чудовище?

— По-голям от всеки друг, за когото се сещам — отвърна тя веднага. — Видението се е явило два пъти, веднъж на Бремен и веднъж на Врий. Може би е пророческо. Ако е така, тогава ти имаш шанса да направиш нещо, което дори Тей не би могъл. Имаш шанса да спасиш всички ни.

Той се втренчи в нея. Тя вярваше, че той ще стане крал. Казваше му, че трябва да стане. Молеше го да се съгласи с нея.

— Права е — каза тихо Врий.

Но Джърл не го чу. Продължаваше да се взира в Прейа, като си мислеше как преди няколко часа го беше молила да направи избор от съвсем друго естество. Какво знача за теб? Колко важна съм за теб? Сега отново му задаваше въпроси, думите в които бяха съвсем малко по-различни. Какво значи твоят народ за теб? Колко важни са за теб? Имаше усещането за внезапен, рязък обрат както в природата на тяхното приятелство, така и в насоката, в която тръгваше животът му, и двата предизвикани от смъртта на Тей Трифънйъд. Събитията, за които не бе и сънувал, че са възможни, се случваха и създаваха тези обрати. А сега съдбата непоколебимо бе сложила ръце на плещите му. Отговорност, водачество и надеждите на неговия народ — всичко това очакваше неговото решение.

Умът му препускаше в търсене на отговори, които така и не се появяваха. Но той знаеше с ужасяваща увереност, че какъвто и избор да направи, той винаги ще го преследва.

— Трябва да се изправиш в лице с това — каза внезапно Прейа. — Трябва да решиш.

Джърл имаше чувството, сякаш светът бе излязъл от контрол. Тя искаше твърде много от него. Още нямаше нищо за решаване. Всичко бе продукт на слухове и спекулации. Не бяха предприети никакви официални обсъждания относно трона. Съдбата на Алитен още не беше ясна. Ами внуците на Куртан Балиндарох? Самият Тей бе спасил живота им. Нима щяха просто да ги отхвърлят, без да се замислят? Той самият още не бе наясно с всичко това. Едва проумяваше какво го молят да реши.

Но мислите му сякаш бяха стегнати в мрачен пръстен и в последвалата тишина той се озова сам-самичък пред озъбеното лице на своето собствено отчаяние.

Извърна се от двамата, които го чакаха да продума, и се загледа през прозореца в нощта.

Отговор още не идваше.