Тери Брукс
Първият крал на Шанара (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Ърпрокс Скрел седеше, сам на една дървена пейка, сгърбен, с опрени върху коленете лакти, с нож за дялане в едната ръка и парче дърво в другата. Движенията му бяха сръчни, извърташе дървото ту на една, ту на друга страна, дялкаше го с леки удари на китката, а стърготините хвърчаха пред него. Правеше нещо прекрасно, макар че още не бе сигурен какво точно. Това бе част от удоволствието. Парчетата дърво винаги съдържаха в себе си определени възможности, още преди да е допрял ножа до тях. Трябваше просто да се вгледа много внимателно, за да ги забележи. Веднъж направеше ли го, работата бе наполовина свършена. Сякаш формата сама се появяваше под ръцете му.

Беше вечер в Дехтера, светлината избледняваше в смътно сиво там, където пещите не грееха с нажежените си очи. Жегата беше потискаща, но Ърпрокс Скрел беше свикнал с нея, затова не му пречеше да седи тук. Можеше да остане у дома с Мина и децата. Бяха приключили с вечерята, денят клонеше към залез. Можеше да се изтегне на дългата веранда или да седне навън, под сянката на старата калина. Там беше тихо и хладно, домът му бе отдалечен от центъра на града. За нещастие това бе проблем. Липсваха му шумът, жегата и смрадта на пещите. Предпочиташе да работи близо до тях. Те толкова дълго бяха част от живота му, че му се струваше неестествено да са далеч.

Освен това, тук беше ковачницата му, непроменена цели четиридесет години. Преди това бе принадлежала на баща му. Може би един ден щеше да бъде на сина му — на някой от синовете му. Когато работеше, искаше да е тук. Тук се чувстваше на мястото си. Тук потта и трудът му бяха оформяли живота му, тук вдъхновението и уменията му бяха давали форма на живота на другите.

Това бе твърде смело твърдение, помисли си той, но той беше смел човек. Или пък луд, зависи кого питате.

Мина разбираше. Тя разбираше всичко, свързано с него, и това беше повече, отколкото можеше да се каже за всяка друга съпруга, която познаваше. Тази мисъл го накара да се усмихне. Донесе му специално усещане за Мина. Започна да си подсвирква тихо.

Хората от града минаваха по улиците пред Ърпрокс Скрел, забързани насам-натам, като малки бобри, хукнали по задачите си. Той ги поглеждаше тайничко изпод гъстите си тъмни вежди, без те да забележат. Мнозина от тях му бяха приятели — или по-скоро бяха онова, което в днешните времена минаваше за приятел. Повечето бяха дюкянджии, търговци, занаятчии или работници от също толкова отдавна, отколкото и той беше ковач. Повечето му се възхищаваха — на уменията му, на сръчността, на живота му. Някои от тях смятаха, че той въплъщава самото сърце и душа на техния град.

Ърпрокс въздъхна и спря да си свирука. Да, познаваше всички, но те вече не му обръщаха много внимание. Щом уловеше нечий поглед, получаваше само официално кимване или небрежно помахване. Само един или двама щяха да се спрат да поговорят с него. И толкова. Повечето го отбягваха. Не им се щеше да се докосват до онова, което не бе наред у него.

Още веднъж се зачуди защо не могат просто да приемат онова, което беше направил, и да свикнат.

Той се втренчи за миг в дървената фигурка. Бягащо куче, бързо и силно, с протегнати крака, изпънати назад уши, сведена глава. Щеше да я подари на внука си Аркен, синът на най-голямата му дъщеря. Много от изделията си раздаваше, макар че можеше да ги продаде, ако искаше. Но той не се нуждаеше от пари; имаше доста и ако се наложеше, щеше да изкара още. Имаше нужда единствено от душевен мир, от усещане за цел. Колкото и да беше тъжно да признае, дори две години по-късно още не можеше да ги открие.

Хвърли поглед през рамо към сградата отзад, мрачно, тихо присъствие сред какофонията на града. Тя хвърляше четвъртитата си сянка над него в сгъстяващия се здрач. Огромните порти, които водеха към вътрешността й, бяха затворени тази нощ — не си беше направил труда да ги отвори. Понякога го правеше само защото това го караше да се чувства повече у дома си, отколкото заради работата му. Но по-късно започна да му става тягостно да седи там, с тези отворени врати, с потъналия в тишина мрак зад тях; нищо не се бе случило след толкова години жега, непрестанен шум и труд. Освен това, те само привличаха любопитни, предлагаха им измамни възможности.

Той разбърка стърготините с върха на ботуша си. По-добре беше да остави миналото заключено.

Мракът се спусна и Ърпрокс стана, за да запали фенерите, закачени в скоби по тясната стена на сградата. Те щяха да хвърлят достатъчно светлина, за да продължи работата си. Трябваше да си иде у дома, знаеше го. Мина щеше да го чака. Но в него гореше някакво безпокойство, което караше ръцете му непрестанно да вършат нещо и мислите му да витаят из нощните шумове, които започваха да набират сила. Можеше да отсее всеки от тях, да ги отдели един от друг така сигурно, както стърготините се натрупваха на купчинка в краката му. Познаваше ги така добре, както познаваше и града, и хората му. Това знание го успокояваше. Дехтера не бе град за всекиго. Тя беше специална и уникална, говореше на свой собствен език. Или разбираш какво ти казва, или не. Или думите й събуждат любопитството ти, или отминаваш.

По-късно, за първи път в живота си, той се замисли, че може би е чул от гласа на града само толкова, колкото бе поискал.

Потъна в размисъл върху това, забравил за фигурката от дърво, когато тримата непознати се приближиха. В началото не ги видя, бяха увити в наметалата си, с качулки на главите в мрака, просто част от тълпата, която сновеше по улицата пред него. Но те се отделиха от потока й и тръгнаха към него. Вече нямаше съмнение какво е намерението им. Това веднага събуди любопитството му — напоследък рядко някой го приближаваше. Качулките донякъде го притесниха; беше ужасно горещо, за да се увиват така. Дали не се криеха от нещо?

Надигна се да ги посрещне — едър, кокалест мъж, с тежки ръце, широки гърди и големи длани. Лицето му беше изненадващо гладко за човек на неговата възраст, загоряло от слънцето, със силни черти, по широката му челюст се виждаше рядка брада, черната му коса вече беше започнала да оредява. Той остави ножа и дървената фигурка на пейката зад себе си и застана в очакване с ръце на хълбоците. Когато тримата пристъпиха бавно към него, най-високият отмахна качулката, за да открие лицето си. Ърпрокс Скрел кимна в знак, че го е познал. Това беше мъжът, който го бе посетил, пограничникът, дошъл от Варфлийт, тих, силен мъж, с нещо повече наум, отколкото искаше да покаже. Беше купил нож от един от дюкянджиите и дойде да похвали Ърпрокс за майсторлъка му. Поне привидно. Чувстваше, че това не е обикновена визита. Пограничникът беше казал, че ще се върне.

— Държиш си на думата виждам — поздрави го Ърпрокс, спомняйки си за обещанието на Кинсън и с желанието пръв да определи правилата — това бяха неговият град, неговият дом и неговите правила.

— Кинсън Рейвънлок — напомни му пограничникът.

— Да, спомням си.

— Това са приятели, които искат да се срещнат с теб. — Качулките бяха отметнати. Момиче и старец. Те го гледаха открито, но оставаха с гръб към тълпата от минувачи. — Дали бихме могли да си поговорим с теб за няколко минути?

Чакаха търпеливо, докато той ги оглеждаше и мислеше. Нямаше нищо, за което да се хване, но все пак нещо у тях го тревожеше. Някакво безпокойство се зароди в гърдите му, неясно и неопределимо. У тези тримата се усещаше ясно чувство на решимост.

Явно бяха изминали дълъг път и бяха преодолели доста трудности. Усещаше, че въпросът на пограничника е просто жест на любезност и не му оставя никакъв избор.

Той се усмихна непринудено. Въпреки недоверието му, те събуждаха любопитство.

— За какво искате да говорите с мен?

Сега старецът пое нещата в свои ръце и пограничникът побърза да отстъпи на заден план.

— Имаме нужда от уменията ти на ковач.

Ърпрокс задържа усмивката си и отвърна:

— Вече съм в пенсия.

— Кинсън казва, че ти си най-добрият, че не е виждал по-майсторски оръжия от твоите. Нямаше да го твърди, ако не беше така. Той разбира много от оръжия и от занаятчиите, които ги изработват. Пътувал е много из Четирите земи.

Пограничникът кимна.

— Видях меча на онзи дюкянджия. Никога не съм виждал нещо подобно, никъде. Имаш уникален талант.

Ърпрокс Скрел въздъхна и отговори:

— Нека ви спестя усилията, за да не си губите повече времето. Бях добър в занаята, но вече не съм. Бях майстор ковач, но онези дни отминаха. Сега съм в пенсия. Изобщо не се занимавам с метал. Не извършвам специални поръчки и не приемам никакви задачи. Сега правя дърворезба и толкова.

Старецът кимна, очевидно спокоен. Погледът му се насочи покрай Ърпрокс, към дървената пейка и парчето резбовано дърво на нея, после попита:

— Ти ли направи това? Може ли да погледна?

Ърпрокс сви рамене и му подаде кучето. Старецът го изучава доста време, като го въртеше из ръцете си, проследявайки с пръсти извивките на дървото. В очите му личеше искрен интерес.

— Много е добро — каза той накрая, като подаде фигурката на момичето, което я прие без коментар. — Но не колкото оръжията ти. Истинското ти умение е там. В изковаването на метала. Откога работиш с дърво?

— Още от дете. — Ърпрокс се раздвижи неловко. — Какво искате от мен?

— Сигурно си имал доста основателна причина да се върнеш към дърворезбата, щом като си бил толкова успешен майстор ковач — настоя старецът, без да обръща внимание на думите му.

Ърпрокс започва леко да се изнервя.

— Да. Имам много основателна причина и не бих искал да я обсъждам с вас.

— Да, предполагам, но се страхувам, че ще се наложи. Имаме нужда от помощта ти и целта на моето пътуване дотук е да те убедя в това.

Ърпрокс се втренчи в него, донякъде удивен от прямотата му.

— Е, поне си честен относно намеренията си. Но сега, разбира се, съм наясно с тях и съм готов да отхвърля всеки твой аргумент. Така че наистина си губиш времето.

Старецът се усмихна.

— Ти вече беше наясно. Достатъчно умен си, за да забележиш, че идваме отдалече и сигурно нещо много важно ни е довело при теб. — Бръчките по обветреното му лице се изостриха. — Кажи ми тогава. Защо захвърли всичко? Защо изостави занаята на ковач? Защо, щом си бил най-добрият толкова много години?

По челото на Ърпрокс мина сянка.

— Изморих се от всичко това.

Те чакаха да каже още нещо, но той не искаше да го направи. Старецът сви устни.

— Мисля, че е имало и нещо повече.

Той млъкна за момент и тогава на Ърпрокс му се стори, че очите му побеляват, сякаш изгубиха цвета и изражението си и станаха безизразни и непроницаеми като камък. Чувстваше се така, сякаш старецът гледа право през него.

— Изгубил си кураж — каза Бремен. — Ти си внимателен човек, с жена и деца, и въпреки цялата ти физическа сила, не харесваш болката. Но оръжията, които си изковавал, са причинявали болка и ти си знаел. Това знание е започнало да те тормози и си решил, че ти стига толкова. Имал си пари и други умения, затова просто си затворил вратите на магазина си и си се оттеглил. Никой не знае това освен Мина. Никой друг не разбира. Мислят, че си луд. Отбягват те като прокажен.

Очите му се избистриха и отново се фокусираха върху него.

— Ти си чужденец в собствения си град и не разбираш защо. Но истината е, че си човек, надарен с уникален талант, и всеки, който е виждал изделията ти, е осъзнал това и не може да приеме, че може да го пропилееш толкова глупаво.

Ърпрокс Скрел почувства как нещо студено започва да лази по гърба му.

— Всеки има право да каже мнението си. Но сега аз не искам да разговарям повече с теб. Мисля, че трябва да си вървиш.

Старецът се загледа в мрака, но не помръдна от мястото си. Тълпата зад него вече оредяваше, нощта се сгъстяваше. Ърпрокс Скрел внезапно се почувства съвсем сам и уязвим. Дори сред привичната обстановка, сред хора, които го познаваха и бяха готови да му помогнат при нужда, той се почувства напълно изолиран.

Момичето му подаде дървената фигурка. Ърпрокс я пое, взирайки се дълбоко в огромните й тъмни очи, привлечен от нея по начин, който не можеше да обясни. Нещо в погледа й му подсказваше, че тя разбира онова, което е сторил. Беше виждал подобно съпричастие единствено в очите на Мина. Изненада се да го открие тук, в погледа на момиче, което изобщо не го познава.

— Кои сте вие? — попита той отново, като се взираше поред в лицата им.

Отвърна му старецът:

— Ние сме носителите на заряд, който преобразува всичко. Изминахме дълъг път, за да попълним този заряд. Нашето пътешествие мина през много места и макар че си важен за успеха му, то няма да свърши тук. Ти си само едно малко парченце от мозайката, която трябва да подредим. Имаме нужда от меч, Ърпрокс Скрел, меч, различен от всеки друг, изкован досега. Трябват ни ръце на майстор ковач, които да му придадат форма. Той ще се отличава със специални качества. Неговото предназначение няма да бъде да разрушава, а да спасява. Той ще бъде едновременно най-твърдият и най-изкусният меч, който някога си правил.

Едрият мъж се усмихна нервно.

— Смели думи. Но не мисля, че им вярвам.

— Защото не искаш да изковеш още едно оръжие през живота си. Защото си оставил всичко това зад гърба си и договорът, който си сключил със самия себе си, ще бъде нарушен, ако сега отстъпиш.

— Така ми е добре. Сложих край на тази част от живота си. Заклех се, че никога няма да се върна към нея. Не виждам защо трябва да променям решението си заради вас.

— Ами ако ти кажа — започна многозначително старецът, — че имаш шанс да спасиш хиляди животи чрез изковаването на меча, който ни е нужен. Това дали би променило решението ти?

— Но не е така — настоя упорито Ърпрокс. — Никое оръжие не може да го постигне.

— Ако предположим, че жена ти и децата ти ще са сред хилядите, които би могъл да спасиш чрез изковаването на този меч. Ако предположим, че твоят отказ да ни помогнеш ще им коства живота.

Мускулите на едрия мъж се напрегнаха.

— Значи жена ми и децата ми са в опасност — това ли искаш да намекнеш? Трябва да си наистина напълно отчаян, щом опираш до заплахи!

— Да предположим, че ти кажа, че всичко това тук до няколко години ще е вече минало, ако не ни помогнеш. Всичко.

Ърпрокс усети пробождането на съмнението. Старецът изглеждаше толкова сигурен.

— Кой си ти? — настоя отново той.

Другият пристъпи много близо до него. Ърпрокс можеше да види всяка бръчка по обветреното му лице, всеки посребрен кичур по главата и брадата му.

— Името ми е Бремен — отвърна старецът, а очите му се взираха в ковача. — Чувал ли си за мен?

Ърпрокс кимна бавно. Наложи се да събере всичката си смелост, до последната трошичка, за да запази самообладание.

— Чувал съм за теб. Ти си един от друидите.

Старецът отново се усмихна.

— Това плаши ли те?

— Не.

— А аз плаша ли те?

Едрият мъж не каза нищо, само стисна зъби. Бремен кимна бавно.

— И не бива да се плашиш. Аз съм твой приятел, макар че сигурно не изглежда така. Нямам намерение да те плаша. Говоря само истината. Има нужда от твоя талант, отчаяна нужда. Тя касае всичките Четири земи, надлъж и шир. Това не е игра. Ние се борим да запазим живота на много хора и твоята жена и деца са между тях. Нито преувеличавам, нито пък крия нещо, като казвам, че вече сме единствените, които могат да ги защитят от тази заплаха.

Ърпрокс усети как увереността му отново се възвръща.

— И каква точно е тя?

Старецът отстъпи назад.

— Ще ти покажа.

Той вдигна ръце и махна с тях пред объркания поглед на Ърпрокс Скрел. Въздухът затрепери и сякаш оживя. Мъжът виждаше развалините на град, от сградите бяха останали само останки, от земята се издигаше пара и дим; въздухът бе наситен с пепел и прахоляк. Градът беше Дехтера. Жителите му лежаха мъртви по улиците и праговете на къщите. Онова, което се движеше из сенките и ровеше из телата, не принадлежеше към човешкия род, беше безформено и противно. Нещо въображаемо, но добило плът. И то беше единственият признак на живот във видението на разрушената Дехтера.

Образът изчезна. Ърпрокс потрепери, щом старецът отново се появи пред очите му. В погледа на друида се четяха твърдост и решителност.

— Видя ли? — попита той тихо.

Ърпрокс кимна.

— Това беше бъдещето на твоя град и на твоите съграждани. Това беше бъдещето на семейството ти. Само това беше останало. Но по времето, когато това видение се сбъдне, всичко на север вече ще е загинало. Елфите и джуджетата ще са унищожени. Тъмната вълна, която ще ги залее, ще е стигнала и дотук.

— Това са лъжи! — каза Ърпрокс, изговаряйки думите бързо от гняв и уплаха. Не си беше дал време да помисли. Отричаше прибързано и упорито. Мина и децата му мъртви? Всичките му познати мъртви? Това не беше възможно.

— Жестоки истини — каза спокойно Бремен. — Не лъжи.

— Не ти вярвам! Не вярвам на нищо от това!

— Погледни ме — нареди му старецът меко. — Погледни в очите ми. Взри се дълбоко в тях.

Ърпрокс Скрел го направи, неспособен да се възпротиви. Втренчи се в очите на Бремен и видя как те отново побеляха. Сякаш беше притеглян към някакъв басейн, който го обгръщаше и поглъщаше. Усети, че се слива с него по необясним начин, че става част от него и получава достъп до онова, което знаеше той. Моментът на това сливане бе съпроводен от проблясъци на знание, истини, които той нито можеше да отхвърли, нито да отрече. Животът на друида изведнъж му бе разкрит, всичко което беше и можеше да бъде, миналото и бъдещето се появиха заедно в колаж от изображения и проблясъци, които бяха толкова ужасяващи и поразителни, че Ърпрокс Скрел се вкопчи в него с отчаяние.

— Недей! — прошепна той, като затваряше очи пред онова, което вече бе видял. — Не ми показвай нищо повече!

Бремен прекъсна връзката и Ърпрокс залитна крачка назад, преди да се овладее. Студът, зародил се в основата на гръбнака му, сега се просмукваше из цялото му тяло. Старецът кимна. Очите им се срещнаха.

— Приключих с теб. Видя достатъчно, за да разбереш, че не лъжа. Повече не се съмнявай в мен. Приеми, че искането ми е искрено. Помогни ми да сторя необходимото.

Ърпрокс кимна, а големите му ръце се свиха в юмруци. Болката в гърдите му бе осезаема.

— Ще изслушам това, което имаш да ми кажеш. Поне това мога да направя.

Но още докато изговаряше тези думи, той знаеше, че ще направи много повече.

И така, Бремен го накара да седне на пейката, после се настани до него. Приличаха на двама стари приятели, които говорят по работа. Пограничникът и момичето стояха тихо пред тях и слушаха. Хората минаваха по улицата, без да подозират нищо. Никой не се приближи. Никой дори не погледна към тях. Може би даже вече и не можеха да го видят, мина през главата на Ърпрокс. Може би вече бе станал невидим. Защото докато Бремен говореше, той започна да осъзнава колко много магия е набъркана във всичко това.

Бремен му разказа първо за Господаря на Магията и за неговата инвазия по другите земи. Северната земя вече била покорена, Източната — нападната, а Западната — в опасност. Господаря на Магията бил магическо създание, живяло далеч извън границите на човешкия си живот и призовало създания със свръхестествена сила за целите на своята кауза. Никое обикновено оръжие не можело да го победи. Нужен бил мечът, който Ърпрокс щеше да изкове, меч, създаден колкото от магия, толкова и от метал, острие, в което се съчетават уменията и знанията както на майстор ковач, така и на друид, съюз от наука и магия.

— То трябва да притежава сила и в двата смисъла — обясни Бремен. — Трябва да може да устои и на най-страшното нещо, изпратено срещу него, било то метал или магия. Трябва да бъде изкован така, че да е възможно най-неуязвим, а това ще е трудно. Наука и магия. Ти ще осигуриш първото, а аз — второто. Но твоята работа ще бъде по-важна, защото, ако му липсват физическите характеристики, необходими за здравината му, магията, която аз ще му дам, няма да е от полза.

— Какво знаеш за металите, от които ще бъде направен? — попита Ърпрокс, заинтригуван въпреки волята си.

— Те трябва да бъдат комбинирани и закалени така, че да се получи сплав с нужната здравина. — Бремен бръкна в робата си и извади формулата, която Коглин му беше дал. — Това ще ни помогне да постигнем желания резултат.

Ърпрокс взе листа и започна внимателно да го изучава. Кимна, щом го прочете, като си мислеше:

„Да, това е вярната комбинация от метали и подходящата сплав.“ Вдигна очи и се усмихна широко.

— Такива температури! Замислял ли си се по-задълбочено върху условията, необходими за тази сплав? Никой не е виждал подобни температури за топенето на метал от разрухата на стария свят насам! Пещите и формулите, са загубени завинаги! Нямаме начини да постигнем това, което се иска тук!

Бремен кимна кротко.

— На каква температура ще издържи твоята ковачница? На колко силен огън?

Ковачът поклати глава.

— На всякаква. На каквато успеем да постигнем. Сам построих пещта си, има много слоеве от камък и пръст, за изолация и сигурност. Не в това е проблемът. Проблемът е в горивото. Няма толкова силно гориво, което да произведе температурата, която формулата изисква! Трябва да знаеш това!

Бремен взе листа с формулата от ръцете му и го пъхна отново в робата си.

— Ще е нужно да поддържаме висока температура само за кратко. Аз ще ти помогна в това. Разполагам със способи, които ти нямаш. Разбираш ли?

Ърпрокс разбираше. Старецът щеше да използва магия. Но възможно ли беше това? Достатъчно силна ли беше магията му? Трябваше да достигнат огромни температури! Той поклати глава, взирайки се със съмнение в друида.

— Ще го направиш ли? — попита го тихо Бремен. — Едно последно изковаване, едно последно леене на метал?

Майсторът ковач се колебаеше, за последните няколко секунди отново се бе върнал в старото си аз, такъв, какъвто бе от толкова много години, заинтригуван от предизвикателството да изкове това оръжие, подтикнат от желанието да защити семейството и съседите си, града и земята си. В молбата на стареца има смисъл, призна той. Но имаше и причини да му откаже.

— Нуждаем се от теб, Ърпрокс — каза внезапно пограничникът, а момичето се усмихна мълчаливо в знак на съгласие. И тримата чакаха отговора му, търпеливо и непоколебимо.

Е, рече си той, работата с дърво съвсем не беше на нивото на уменията му в изковаването на метала, това беше вярно. Тя беше просто бягство, макар и да не искаше да си го признае. И що се отнасяше до това, беше глупаво да твърди, че дърворезбата е от някакво истинско значение за него. Така че, какво би му струвало да изработи още едно последно острие, оръжие, което може би щеше да е по-значимо от всичко, правено от него досега, което щеше да бъде използвано, за да спаси много животи? Беше ли излъгал старецът за това? Не можеше да е абсолютно сигурен, но не смяташе така. През целия си живот бе способен да преценява хората, така както преценяваше и металите. Чувстваше, че тази му дарба още е в него. Този човек, друид или не, излъчваше достойнство и почтеност. Вярваше в своята кауза и явно беше убеден, че Ърпрокс Скрел също ще повярва в нея.

Едрият мъж поклати глава, усмихна се и сви рамене.

— Е, добре. Ако така ще ме оставите на мира, ще го направя този ваш меч.

Разговаряха до късно през нощта за онова, което бе необходимо, за да започнат с изковаването на меча. Ърпрокс щеше да осигури гориво за пещта и метали за сплавта. Щеше да им отнеме няколко дни да постигнат температурата, нужна за началото на процеса. Самото изковаване щеше да стане сравнително бързо, ако магията на Бремен спомогнеше за засилването на огъня. Формата за меча беше готова, нужни бяха само малки корекции.

Старецът му показа медальона, който криеше в робата си. Той представляваше странно, пленяващо изображение на ръка, стиснала горяща факла. Друидът му каза, че се нарича Ейлт Друин и че трябва да бъде инкрустиран в дръжката на меча по време на изработката му. Ърпрокс поклати глава и отбеляза, че медальонът ще се разтопи от високата температура и е твърде крехък, за да устои при закаляването. Но старецът му каза да не се тревожи за това. Ейлт Друин беше изкован с магия и тя щеше да го пази. Магията, наблегна той, която ще даде на меча силата, нужна за унищожаването на Господаря на Магията.

Ърпрокс Скрел не знаеше дали да вярва на това, но прие думите му. Все пак не беше негов проблем да решава дали мечът ще направи онова, на което Бремен се надява. Неговата работа беше само да го изкове съгласно формулата и според законите на своята наука, за да излезе от леярната възможно най-здрав. Значи три дни за подготовка. Но имаше и някои други подробности. Всички знаеха, че вече не е в занаята. Щом материалите започнеха да пристигат, щяха да се появят и въпроси. Щом запалеше пещта, въпросите щяха да станат още повече. А и колко ли любопитство щеше да привлече изковаването на самия меч?

Но старецът като че ли не се безпокоеше за това. Той посъветва Ърпрокс да не се притеснява, просто да се заеме с работата и да се концентрира, за да се подготви за задачата. Щом започнеха приготовленията, той и спътниците му щяха да бъдат наблизо, за да се справят с евентуалните прояви на любопитство от страна на гражданите на Дехтера.

И така се започна. Тази нощ се разделиха със стискане на ръце, за да скрепят уговорката си, тримата чужденци по-доволни от нея, отколкото Ърпрокс. Но той бе развълнуван и заинтригуван от задачата, която го чакаше, въпреки опасенията си. Прибра се при семейството си в малките часове на нощта, седна с Мина на кухненската маса и й разказа за решението си. Както винаги, не скри нищо от нея. Тя слушаше и му задаваше въпроси, но не го посъветва да промени намерението си. Каза му, че той трябва да реши, защото сам най-добре разбира какво се иска от него и как би живял с това оттук нататък. Колкото до нея самата, струвало й се, че са му изложени доста основателни причини да приеме работата и че преценката му за двамата мъже и момичето трябва да се основава на собственото му мнение за тях, а не на слухове и клюки.

Мина, както винаги, разбираше по-добре от всеки друг.

Каменни въглища, добити по границите с Източната земя и доставени на запад, изпълваха пещта и сандъците в ковачницата по обед на следващия ден. Вратите на сградата бяха широко отворени и първото подклаждане на пещта започна. Тя грейна и блъвна жега. Металите пристигнаха, изискани според формулата на Коглин. Леярските форми бяха извадени за почистване. Отхвърляйки всякаква помощ, Ърпрокс работеше сам в сумрака и жегата на ковачницата. Не му беше нужна помощ. Така бе конструирал ковачницата, че скрипците и макарите, които можеха да се управляват само с една ръка, позволяваха да бъдат местени из цялото помещение, от един ъгъл в друг. А неизбежната тълпа, която се бе събрала да гледа какво прави той, все пак не смееше да се приближи много, въпреки опасенията му. Вместо това, хората се задоволяваха само да гледат. Отнякъде се появи и слухът, че Ърпрокс Скрел пали пещта си не защото се връща към занаята, а защото има купувач за ковачницата, който иска да се увери, че тя ще функционира така, както му е казано, преди да сложи парите на масата. Собственикът, гласеше мълвата, е от вътрешността на Южната земя и е дошъл в Дехтера с младата си жена и възрастния си баща. Те можеха да бъдат видени от време на време около Скрел или при входа на ковачницата, по улиците на града, да идват и да си отиват в търсене на още информация относно покупката, за да разберат дали тя ще се окаже сполучлива.

За Ърпрокс времето минаваше бързо. Съмненията му, толкова силни през първата нощ, бяха заличени от неочакваното оживление, което изпитваше при подготовката за предстоящата необикновена задача. Никой ковач из целите Четири земи не бе работил с магия — поне не знаеше за такъв — и беше невъзможно да не изпита вълнение при тази перспектива. В сърцето си знаеше, точно както беше научил и Кинсън, че е най-добрият в занаята и е усъвършенствал умението да изковава метала в остриета като никой друг. Сега трябваше да отиде отвъд собствения си опит, да създаде оръдие, което щеше да е по-добро и от най-доброто, което е правил, и творецът у него оценяваше огромното доверие, което възлагаха на таланта му. Все още не знаеше дали мечът ще оправдае надеждите, които Бремен му възлагаше, дали ще възпре по някакъв начин инвазията, от която старецът се страхуваше, дали ще послужи като защита срещу заплахата на Господаря на Магията. Тези въпроси не го засягаха. Пред него стоеше само предизвикателството да приложи уменията си по начин, който дори не бе смятал за възможен.

Беше толкова погълнат от приготовленията, че минаха два дни, преди да си спомни, че никой не е и споменал за някакво заплащане, но в следващия миг осъзна, че това няма значение, че в този случай парите нямат значение.

Не беше забравил нищо за двете години, изминали от затварянето на ковачницата, и неговата награда беше да установи, че все още знае съвсем точно какво да направи. Подходи към работата с увереност и решителност, захранваше огъня в пещта, като изпитваше мощта му с разтопяване на парчета метал с различна якост и плътност. Допълнителното гориво и материали, които беше поръчал, пристигнаха и бяха складирани. Друидът, пограничникът и момичето минаха да видят как напредва и отново изчезнаха. Не знаеше къде отиват всеки път, нито колко отблизо всъщност го следят. Говореха рядко с него и то предимно старецът. От време на време се питаше колко отдаден е на тази задача, доколко се доверява на историята, която му беше разказал старецът, историята за унищожението, което ги заплашваше. Но тези въпроси се появяваха само нарядко и между другото. Сега той беше като набрала инерция кола, която лети напред с такава скорост, че вече нищо не е в състояние да я забави. Само работата имаше значение. Беше изненадан, когато осъзна колко му е липсвала. Парливият мирис на въглищата, когато пламъците ги поглъщаха, звънът на необработения метал по пътя му към пещта, паренето на огъня по кожата, издигащите се през комина пепел и дим — всички те бяха стари приятели, дошли да приветстват завръщането му. Плашеше го мисълта колко лесно се бе отказал от обета си да не се връща към занаята. Но още повече го плашеше друго — че този път може би нямаше да може да се откъсне отново от него.

На третата нощ тримата дойдоха при него за последен път — друидът Бремен, пограничникът Кинсън Рейвънлок и момичето, чието име така и не беше научил. Ковачницата беше готова и те като че ли знаеха това. Пристигнаха след залез и го поздравиха по начин, който даваше да се разбере, че са дошли, за да видят дали ще изпълни обещанието си. Металите, необходими за изковаването, бяха там, формите лежаха отворени и готови да бъдат напълнени, скрипците, веригите и тигелите към пещта, които щяха да придвижват суровия материал през различните подготвителни етапи, бяха внимателно разположени по местата си. Ърпрокс знаеше наизуст формулата на стареца. Всичко беше готово.

Поседяха заедно в сумрачната ковачница, в очакване градът да притихне и хората му да заспят. Горещината ги обливаше, а нощта напредваше. Говореха малко, заслушани в звуците, потънали в мислите си.

Хората се блъскаха и прииждаха като вълни в скалите на някакъв далечен бряг, далеч от погледа. Наближи полунощ и тълпите се оттеглиха по кръчмите и бордеите, улиците започнаха да се опразват.

Тогава старецът стана, взе ръката на Ърпрокс Скрел в своята и я задържа.

— Тази нощ ще трябва да направиш най-доброто си изделие досега — каза му той твърдо. — Длъжен си, за да успеем.

Ковачът кимна. Беше се съблякъл до кръста и мускулестото му тяло лъщеше от пот.

— Ще сторя, каквото мога. Не забравяйте и вие да направите същото.

Бремен се усмихна в отговор, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки на светлината от пещта, където пламъците просветваха през цепнатините в капака.

— Не се плашиш от всичко това нали?

— Да се плаша ли? От огън и метал? От изковаването на едно оръжие, та било то и с намесата на магия, след като съм създал хиляди? — Ърпрокс Скрел тръсна глава. — По-скоро бих се изплашил от въздуха, който дишам. Тази нощ няма да правим нищо по-различно от това, което съм вършил цял живот. Може би с някои леки разлики, но нищо повече. Освен това, какво толкова може да ми се случи? Да се проваля? Това няма да стане.

— Магията винаги е непредсказуема. Дори и да си уверен в коваческите си умения, тя може да се прояви незадоволително.

Ковачът се взира известно време в стареца, после бавно се засмя.

— Не вярваш това. Ти си също такъв майстор, какъвто съм и аз. По-скоро би умрял, отколкото да оставиш магията да те провали.

Настъпи дълга тишина, в която двамата се взираха един в друг, жегата от пещта ги обливаше, светлинките й проблясваха по набраздените им лица.

— Май сега ми сваляш окончателно мярката — тихо каза ковачът. — Не се притеснявай. Не е нужно. Готов съм за това.

Но старецът поклати глава.

— Не, преценявам какво ще ти причини всичко това. Не можеш да боравиш с магия и да останеш непроменен. След тази нощ животът ти никога вече няма да бъде същият. Сигурно го усещаш.

Ърпрокс Скрел дари стареца с иронична усмивка.

— На това разчитам. Нека да ти призная нещо. Като изключим Мина и децата, ненавиждам живота си. Изморен съм от това, в което се превърнах. Не го разбирах, докато не те срещнах. В този момент съм готов за каквато и да било промяна.

Той усещаше как очите на друида го преценяват за миг, чувстваше тежестта им някъде дълбоко в себе си и се зачуди дали не бе говорил твърде дръзко.

Старецът кимна.

— Много добре. Да започваме.

Години след това щяха да се разказват истории за случилото се през онази нощ. Истории, предавани от уста на уста и прераснали в легенди. Щяха да идват от различни източници, но изворът им щеше да бъде в погледите, хвърляни от минувачите, поспрели да зърнат за миг какво става във великата ковачница на Ърпрокс Скрел. Вратите й бяха отворени, за да може вътре да влиза свеж въздух и тежкият задух да излита навън. Тези, които посмяваха да се приближат достатъчно, ставаха свидетели на гледки, за които по-късно твърдяха, че са рожба на безумие.

Мечът беше изкован от Ърпрокс Скрел тази нощ, но начинът, по който това бе направено, щеше да остане завинаги тема на спорове.

Несъмнено между присъстващите в ковачницата цареше съгласие. Те се движеха из задимения, изпълнен с пепел въздух подобно на призраци, приведени заради горещината и блясъка на пещта, като се изправяха за миг, за да изпълнят някоя задача, свързана с изковаването, а после се оттегляха отново. Там бяха ковачът, признат майстор в занаята, мъжът, който бе изоставил работата си от цели две години, а после, за една нощ, без да каже никому, отново се бе върнал към нея. Там беше старецът, загърнат в черната си роба, който в един момент изглеждаше почти безплътен, а в друг — твърд и непоколебим като камък. Там бяха и пограничникът и младата жена. Всеки имаше свои задължения. Майсторът и старецът работеха рамо до рамо при изковаването на меча. По-младият мъж беше техен помощник, като изпълняваше нарежданията им — да донесе това, да наклони онова, впрягайки силата си там, където беше необходима. Момичето стоеше при вратата и се грижеше никой да не влезе или да се задържи твърде дълго, за да гледа. Странно, но точно тя правеше най-силно впечатление. Някои казваха, че променяла формата си, за да отблъсне твърде любопитните, като ту се превръщала в звяр от отвъдното, ту в блатна котка. Други говореха, че танцувала гола пред огромната пещ в ритуал, който спомагал за закаляването. Трети твърдяха, че ако тя те погледне, веднага губиш ума си. Но всички бяха съгласни в едно, че е била нещо повече от това, което изглеждала.

Че беше използвана магия през онази нощ никой не спореше. Горещината от огъня беше твърде силна, блясъкът — твърде ярък, експлозиите при топенето на суровата руда — твърде бурни. Някои казваха, че са видели как от ръцете на стареца се изстрелва зелена светлина, която подхранвала пламъците в пещта и помагала на лебедките и макарите да вдигат отливката далеч от пламъците и накрая заточвала острието след изливането и полирала грубата му повърхност. Докато майсторът ковач изпращаше в пещта различни метали, докато смесваше и после разбъркваше сплавта, старецът мърмореше заклинания. Металите щяха да минат през огъня и после отново да излязат оттам. И всеки път магията на стареца щеше да лумва ярко в помощ на процеса. О, да, в изковаването беше намесена магия и в това нямаше никакво съмнение. Разказвачите бяха единодушни.

Те говореха и за вездесъщото изображение на ръка, държаща горяща факла. Никой не разбираше значението му, но това бе образ, който като че ли се появяваше навсякъде. Едни го бяха видели върху медальона, който старецът бе извадил от робата си. Други го бяха зърнали отразен от пламъците в пещта по стените на ковачницата. Трети твърдяха, че се е издигнал от самия огън, току-що роден от най-жежкото ядро на пещта, дух, дошъл от отвъдното. Но тези, които го бяха видели последни, твърдяха, че е бил инкрустиран върху дръжката на огромния меч. Този образ се беше слял с метала, хвърлен в пещта, блестеше и искреше. Ръката бе прикрепена към мястото, на което острието и дръжката се сливаха, а пламъците се издигаха нагоре към върха на меча.

Отливането, закаляването, изковаването и заточването на меча отне остатъка от нощта. Над звъна на ковашкия чук и свистенето на парата при охлаждането на острието се издигаха странни звуци. В пламъците имаше цветове, каквито никой не беше виждал, пъстър като дъгата спектър, който надхвърляше всичко, познато при изковаването на метал в града на ковачите. Из въздуха се усещаха странни миризми и вкусове, мрачни и противни. Хората, които се приближаваха до ковачницата тази нощ, за да хвърлят по един бърз, любопитен поглед, се чудеха на лудостта, на която ставаха свидетели, и после отминаваха.

На сутринта изковаването бе приключило и тримата странници си бяха отишли. Никой не видя заминаването им, нито разбра накъде са се отправили. Нямаше го и мечът и всички предположиха, че тримата са го взели със себе си. Ковачницата зееше празна на светлината на изгрева, огънят вече бе започнал да отслабва и щеше да замира в продължение на много дни. Малцината, приближили се твърде близо до все още отворените врати, твърдяха, че земята под краката им започвала да искри, когато се опитвали да влязат вътре. Магия, шепнеха те. Няма никакво съмнение.

Ърпрокс Скрел се прибра у дома и повече не се върна. Обяви, че ковачницата отново е затворена. Говореше съвсем спокойно с приятелите и съседите си и ги увери, че нищо злощастно не се е случило онази нощ. Изковал меч за потенциални купувачи и те се оттеглили, за да обмислят цената на покупката.

Усмихваше се при тези думи. Изглеждаше съвсем спокоен. Но очите му бяха някак трескави и отнесени.

След месец напусна града. Мина, децата и внуците му заминаха с него, цялото семейство. Тогава се появиха слухове, че е продал тялото и душата си на мрачните твари, които живеят на север. Никой не искаше да си има много вземане-даване с него. Заминаването му беше добре дошло за всички.

Никой не знаеше къде е отишъл. Носеха се слухове, разбира се. Слухове винаги имаше.

Едни казваха, че е заминал на север, към пограничните земи и се е установил там със семейството си. Други смятаха, че е променил името си, за да не разбере никой кой е всъщност.

След години един човек твърдеше, че го е видял. Той беше търговец на бижута, който пътуваше из целите Четири земи в търсене на нови пазари. Каза, че се е натъкнал на Ърпрокс Скрел в едно малко селце над Езерото на дъгата.

Само дето ковачът вече не носел името Скрел.

Сега се казвал Крийл.