Тери Брукс
Първият крал на Шанара (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бремен и Кинсън Рейвънлок пренощуваха в гората недалеч от Паранор.

Откриха малка смърчова горичка, която им осигури относително прикритие. Но дори тук не се чувстваха в безопасност от крилатите ловци, които дебнеха в нощното небе.

Ядяха студената си вечеря — малко хляб, сирене, пролетни ябълки и ейл, и обсъждаха събитията от деня. Бремен му разказа за опита си да се обърне към Друидския съвет и му предаде разговорите си с онези, с които бе говорил в крепостта. Кинсън се ограничи само с няколко спокойни кимвания и от време на време изсумтяваше в знак на разочарование, но запази самообладание и добрите си маниери, като не натякна на стареца, че го е предупредил.

След това легнаха да спят, изморени от дългия преход от Стрелехайм и от многото безсънни нощи. Дежуреха на смени, защото не смятаха, че са в безопасност дори в такава близост до друидите. Всъщност те изобщо не смятаха, че за в бъдеще ще бъдат в безопасност където и да е. Скоро Господаря на Магията щеше да започне своя поход, а крилатите изчадия бяха негови очи навсякъде из Четирите земи. Бремен, който пръв остана на стража, изведнъж усети нещо, някакво присъствие, което улови с инстинктите си, нещо съвсем наблизо. Беше полунощ, смяната му вече изтичаше и той беше започнал да мисли за съня и за малко да го пропусне. Но нищо не се появи и тръпките, които пробягваха по гръбнака му, започнаха да изчезват също така бързо, както се бяха появили. Друидът потъна в дълбок сън без сънища, но се събуди още преди изгрев и се замисли за онова, което му предстоеше да свърши, за да победи заплахата от Господаря на Магията, когато Кинсън се промъкна безшумно от храстите и коленичи до него.

— Едно момиче иска да те види — рече той.

Бремен кимна безмълвно и седна. Нощта вече избледняваше в сиво, а хоризонтът на изток беше започнал да посребрява. Гората наоколо изглеждаше напълно пуста, огромен мрачен лабиринт от гъсти, преплетени клонаци, а короните на дърветата образуваха над тях балдахин и ги обграждаха като в гробница.

— Коя е тя? — попита старецът.

Кинсън поклати глава и отвърна:

— Не си каза името. Изглежда, че е от друидите. Носи друидска роба и отличителни знаци.

— Добре, добре — каза замислен Бремен и се изправи на крака. Мускулите го боляха, а ставите му се бяха вдървили.

— Тя предложи да изчака, но аз знаех, че сигурно вече си буден.

Бремен се прозя и отвърна:

— Станал съм по-предвидим, отколкото е полезно. Момиче, казваш? Сред друидите няма много жени, особено момичета.

— Аз дори не предполагах, че сред тях има жени. Във всеки случай не изглежда опасна и е твърдо решена да говори с теб.

Кинсън звучеше съвсем незаинтересован от случая, явно предполагаше, че ще бъде просто загуба на време. Бремен приглади смачканата си роба. Може би срещата щеше да има смисъл.

— Видя ли някакви крилати ловци, докато беше на стража?

Кинсън поклати глава.

— Не, но усетих присъствието им. Те кръжат из тези гори, сигурен съм. Ще говориш ли с нея?

Бремен го погледна.

— С момичето ли? Разбира се. Къде е тя?

Кинсън го поведе от заслона на смърчовете към малка полянка, не по-дълга от петдесет фута. Момичето стоеше там, мрачно и смълчано. Не беше много едра, по-скоро ниска и слабичка. Беше се загърнала с робата си, а качулката закриваше лицето й. Не помръдна, когато го видя, и остана да го чака неподвижна.

Бремен забави крачка. Чудеше се как го бе открила толкова лесно. Умишлено бяха устроили лагера си толкова навътре в гората, за да не бъдат намерени, докато спят. Въпреки това, момичето бе успяло — и то през нощта, без помощта на някаква светлина, освен тази на звездите и луната, доколкото успяваше да проникне през гъстия клонак. Младата жена или беше много добър следотърсач, или използваше магия.

— Остави ни насаме — рече Бремен на Кинсън и прекоси полянката, за да стигне до нея, като накуцваше лекичко, защото ставите му още не искаха да се раздвижат.

Тя свали качулката си, за да може той да види лицето й. Беше много млада, но не момиче, както бе решил Кинсън. Косата й бе черна и много късо подстригана, а очите й бяха тъмни и изключително големи. Имаше деликатни черти, гладко и открито лице. Наистина бе облечена в друидска роба, а на гърдите й се виждаше избродирана ръка, вдигнала горящата факла на Ейлт Друин.

— Името ми е Марет — каза тя и протегна ръка, когато той се приближи до нея.

Бремен пое ръката й. Беше малка, но захватът й — силен, а кожата на дланта й беше загрубяла от работа.

— Марет — поздрави я той.

Тя изтегли ръката си. Погледът й бе спокоен и издържа неговия, гласът й беше нисък и завладяващ.

— Аз съм друид-послушник, още не съм посветена, но ми е разрешено да се обучавам в крепостта. Дойдох преди десет месеца като лечител. Няколко години учих в страната на Сребърната река, а после две години в Сторлок. Започнах да се уча на знахарство, когато бях на тринадесет. Семейството ми живее в Южната земя, под Лий.

Бремен кимна. Щом й е било позволено да учи лечителство в Сторлок, значи имаше талант.

— Какво желаеш от мен, Марет? — попита той внимателно.

Тъмните й очи примигнаха.

— Искам да дойда с теб.

Той се усмихна едва и отвърна:

— Аз дори не зная къде отивам.

Тя кимна.

— Това няма значение. Зная на каква кауза служиш. Зная, че взимаш със себе си друидите Риска и Тей Трифънйъд. Искам да стана част от вашата група. Чакай! Преди да кажеш каквото и да било, ме изслушай. Така или иначе щях да напусна Паранор. Тук съм в немилост, особено в очите на Атабаска. А причината за това е, че продължих да изучавам магията, въпреки че ми беше забранено. От мен се очаква да бъда единствено лечител, така беше решено. Искат да използвам само онези умения и знания, които Съветът смята за подходящи.

„Подходящи за жена“ — изрече мислено Бремен фразата, която бе скрита в думите й.

— Усвоих всичко, на което могат да ме научат — продължи тях. — Те не биха го признали, но е точно така. Имам нужда от нов учител. Имам нужда от теб. Ти знаеш за магията повече от всеки друг. Наясно си с нейните нюанси и изисквания, с особеностите на прилагането й, с трудността да я впишеш в живота си. Никой няма твоя опит. Бих искала да я изучавам заедно с теб.

Той поклати бавно глава и отговори:

— Марет, там, където отивам, няма място за неопитни.

— Опасно ли ще бъде? — попита тя.

— Дори за мен. Както и за Риска и Тей, които донякъде са посветени в боравенето с магията. Но най-вече за теб.

— Не — отвърна тя тихо, явно готова да спори. — Едва ли ще бъде толкова опасно за мен, колкото си мислиш. Има нещо, което още не съм ти казала. Нещо, което никой в Паранор не знае, макар че, струва ми се, Атабаска се досеща. Аз не съм напълно неопитна. Познавам магията много повече, отколкото ми позволява обучението. Родена съм с нея.

Бремен се сепна.

— Присъща магия?

— Не ми вярваш, нали? — рече рязко тя.

Всъщност, той наистина не й вярваше. Присъщата магия беше нещо крайно необичайно. Магията се овладяваше чрез обучение и практика. Тя не се наследяваше. Поне не в тези времена. По време на вълшебното царство нещата бяха стояли различно, разбира се. Тогава магията бе толкова неразривна част от вродената същност на един човек, колкото и неговата плът и кръв. Но от незапомнени времена никой из Четирите земи не се беше раждал с присъща магия.

Никой човек.

Той продължаваше да се взира в нея.

— Особеното при магията, която притежавам, е, че не винаги мога да я контролирам — продължи тя. — Тя бликва и изчезва, като прилив на емоция, като покачване и спадане на температурата, като тласъци на съзнанието ми, и в десетки други прояви, които не винаги мога да управлявам. Понякога успявам да я овладея, но друг път тя върши, каквото си иска.

Момичето се поколеба и за първи път сведе за миг очи, преди пак да срещне погледа му. Докато говореше, на него му се стори, че долавя и отсянка на отчаяние в ниския й глас.

— Налага се да внимавам във всяко свое действие. Принудена съм постоянно да крия частица от себе си, да внимавам как се държа, как реагирам, нащрек съм дори и в най-обикновените неща. — Тя стисна устни. — Не мога да продължавам да живея така. Дойдох в Паранор, за да получа помощ. Но не я намерих. Сега се обръщам към теб. — Замълча за момент и после добави: — Моля те.

В тази молба се усещаше такава горчивина, че той се сепна. За секунда тя бе загубила самообладание, желязната си решимост, твърдото си поведение, което бе овладяла до съвършенство, за да се предпази. Бремен все още не знаеше дали може да й вярва; но реши, че вероятно казва истината. Едно беше сигурно, тя наистина имаше нужда от помощ.

— Бих могла да ви бъда полезна, ако ме вземеш със себе си — рече тихо момичето. — Ще бъда верен съмишленик. Ще правя това, което се изисква от мен. Ако бъдеш принуден да се изправиш пред Господаря на Магията и неговите слуги, аз ще застана до теб. — Тя едва доловимо се наведе напред. — Моята магия — довери му тя с плах глас — е много мощна.

Той взе ръката й и я задържа между своите.

— Ако се съгласиш да изчакаш до изгрев слънце, ще обмисля молбата ти — каза й. — Трябва да я обсъдя с останалите, с Тей и Риска, когато пристигнат.

Тя кимна и погледна над рамото му.

— А с твоя едър приятел?

— Да, също и с Кинсън.

— Но той няма магьоснически умения, нали?

— Не, но е добър в много други неща. Ти го усети, нали? Усети, че той не може да прилага магията.

— Да.

— Кажи ми, използва ли магия, за да ни откриеш?

Тя поклати глава и отвърна:

— Не. Беше просто инстинкт. Усетих ви. Винаги съм можела да го правя. — Тя се втренчи в него, задържайки погледа му. — Това форма на магията ли е, Бремен?

— Да. Не може да бъде определена така лесно, както останалите й разновидности, но въпреки всичко е магия. Присъща магия, бих добавил, вродено, а не придобито умение.

— Аз нямам придобити умения — каза тя тихо, като прибра ръце в робата си, сякаш изведнъж бяха измръзнали.

Той я изучава известно време замислен.

— Седни тук, Марет — каза накрая и посочи едно място на полянката зад гърба й. — Чакай останалите заедно с мен.

Тя го послуша. Отиде до туфа трева, която бе порасла там, където дърветата не закриваха слънцето, подгъна крака под себе си и се сгуши в гънките на робата си. Приличаше на малка тъмна статуя. Бремен я погледа, после прекоси полянката и се върна при Кинсън.

— Какво иска? — попита пограничникът, като тръгна с него към дърветата.

— Иска да дойде с нас — отвърна Бремен.

Кинсън повдигна вежди, завладян от съмнение.

— И защо ще иска да идва?

Бремен спря и се обърна към него.

— Още не ми е казала. — После хвърли поглед към мястото, където седеше момичето. — Даде ми достатъчно основания да обмисля молбата й, но все още крие нещо от мен.

— Значи ще й откажеш?

Бремен се усмихна.

— Ще изчакаме другите и ще го обсъдим.

Не се наложи да чакат дълго. Слънцето изгря над хълмовете и се изкачи над короните на дърветата за минути, разля светлината си към черната пазва на гората и прогони и последните останки от мрака. Цветовете се завърнаха на земята, сенки в зелено, кафяво и златно заеха мястото на отстъпващата тъмнина, птиците започнаха да се пробуждат, за да приветстват с песните си новия ден. Мъглата се притисна здраво към по-тъмните ниши на просветляващата гора, а през ниската й завеса, която все още забулваше стените на Паранор, вървяха Риска и Тей Трифънйъд.

И двамата бяха сменили друидските си роби с пътнически дрехи. Носеха раници, които се поклащаха свободно от широките им плещи. Елфът беше въоръжен с голям лък и тънък ловджийски нож. Джуджето носеше къс, двуръчен меч с широко острие, на кръста му се поклащаше бойна брадва, а в ръцете си държеше сопа, дебела колкото пред мишницата му.

Те се отправиха директно при Бремен и Кинсън, без да забележат Марет. Когато се приближиха, тя се изправи и зачака.

Тей я видя първи, като хвърли поглед зад гърба си, привлечен от неочакваното движение, което бе уловил с периферното си зрение.

— Марет — прошепна той.

Риска погледна към нея и изсумтя.

— Тя иска да тръгне с нас — обяви Бремен без всякакви предисловия. — Твърди, че може да ни бъде полезна.

Риска изсумтя отново и отстъпи по-далеч от момичето.

— Тя е още дете — промърмори той.

— Тя е в немилост пред Атабаска, защото се опитва да изучава магията — рече Тей и се обърна да я погледне. Усмивката на елфическото му лице стана още по-широка. — Дава големи надежди. Харесвам решителността й. Атабаска не напразно се плаши от нея.

Бремен го погледна и попита:

— Можем ли да й вярваме?

Тей се засмя.

— Що за странен въпрос? Да й вярваме за какво? Да вярваме, че ще направи какво? Някои казват, че на никого не бива да се има вяра, дори на теб и мен, а аз мога да говоря само за себе си. — Той замълча, после килна глава към Кинсън и рече: — Добро утро, пограничнико. Аз съм Тей Трифънйъд.

Елфът и Кинсън си стиснаха ръцете, Риска също го поздрави. Бремен се извини, че е забравил да ги запознае. Пограничникът каза, че е свикнал с това, и сви рамене многозначително.

— Е, ами момичето? — върна Тей разговора там, където бе прекъснал. — Аз я харесвам, но Риска е прав. Много е млада. Не знам дали ми се иска да си губя времето като я надзиравам непрекъснато.

Бремен сви тънките си устни.

— Тя, изглежда, не мисли, че ще ти се наложи. Твърди, че владее магията.

Риска изсумтя.

— Тя е само послушница. Била е в Паранор по-малко от три сезона. Как би могла да знае каквото и да било.

Бремен се озърна към Кинсън и видя, че пограничникът вече е взел решение.

— Не е съвсем така, не мислиш ли? — рече старецът на Риска. — Е, ще ми кажете ли какво решавате? Идва ли с нас, или не?

— Не — отсече веднага Риска.

Кинсън сви рамене и кимна в знак на съгласие.

— Тей? — попита Бремен елфа.

Тей Трифънйъд въздъхна с неохота и рече:

— Не.

Бремен обмисли известно време отговорите им, после кимна.

— Е, въпреки че всички гласувахте против, аз мисля, че може да дойде с нас. — Те се взряха в него. Обветреното му лице се сбръчка от внезапна усмивка. — Само да можете да се видите! Е, добре, нека ви обясня. Първо, имаше нещо в молбата й, което ме заинтересува, но пропуснах да ви го съобщя. Тя иска да се обучава с мен, да научи повече за магията. Готова е на всичко, за да го постигне. Отчаяно го желае. Не моли или проси, но отчаянието личи в очите й.

— Бремен… — започна Риска.

— Второ — продължи Бремен, като даде знак на джуджето да замълчи, — тя твърди, че притежава присъща магия. Мисля, че е възможно да казва истината. Ако е така, за нас няма да е зле да изучим същността й и да я използваме за добро. И в края на краищата, ние сме само четирима.

— Не сме дотам отчаяни, че да… — започна Риска отново.

— О, такива сме, Риска — прекъсна го рязко Бремен. — Точно такива сме. Четирима срещу Господаря на Магията, неговите крилати ловци, адските му изчадия и целия тролски народ — колко по-отчаяни можем да бъдем? Никой друг в Паранор не ни предложи помощта си. Само Марет. Не съм склонен да отпратя когото и да било на този етап.

— Но по-рано ти каза, че тя крие нещо от теб — посочи Кинсън. — Това едва ли отговаря на верността, която търсиш.

— Всички ние крием някакви тайни, Кинсън — смъмри го меко Бремен. — Няма нищо странно в това. Марет почти не ме познава. Защо да ми доверява всичко още при първия разговор? Просто беше предпазлива, нищо повече.

— Това не ми харесва — обяви внезапно Риска. Той опря тежката тояга на масивното си бедро. — Тя може и да владее някаква магия, дори може да има и дарбата да я използва. Но това не променя факта, че ние не знаем почти нищо за нея. И по-специално, не знаем можем ли да разчитаме на нея. Не ми се ще да излагам живота си на такъв риск, Бремен.

— Е, мисля, че бихме могли да й дадем шанс — противопостави се ведро Тей. — Ще имаме време да си съставим мнение, преди да се е наложило да изпитаме смелостта й. Вече има няколко неща, които говорят в нейна полза. Знаем, че е избрана за послушница от друидите — това само по себе си е много висока оценка. А и тя е лечител, Риска. Може да имаме нужда от уменията й.

— Добре, нека дойде — съгласи се Кинсън неохотно. — Бремен така или иначе вече е взел решение.

Риска се смръщи. Широките му рамене се изпънаха.

— Е, той може и да е взел своето решение, но не може да решава вместо мен. — Извърна се към Бремен и се взря мълчаливо в стареца за момент. Тей и Кинсън застинаха в очакване. Бремен не отвърна нищо. Просто стоеше.

Накрая Риска беше онзи, който отстъпи. Той само тръсна глава, сви рамене и се извърна.

— Е, ти си водачът, Бремен. Вземи я, щом искаш. Но не очаквай от мен да й бърша носа.

— Непременно ще й предам това — обяви Бремен и смигна на Кинсън, после махна на младата жена да се присъедини към тях.

Малко по-късно групата от петима потегли. Бремен водеше, Риска и Тей Трифънйъд вървяха от двете му страни, Кинсън на крачка зад тях, а Марет последна. Слънцето се бе издигнало в небето, висеше над Драконовите зъби на изток и осветяваше гъсто обраслата с дървета долина, небето бе ярко, синьо и безоблачно. Малката групичка пътуваше на юг. Криволичеха по малко отъпкани пътеки и бродове през широки и тихи потоци, към скалистите подножия на планините, които се издигаха над гористата местност към прохода Кенън. По обед вече бяха излезли от долината и наближиха прохода, въздухът стана резлив и хладен. Зад гърба си можеха да видят масивните стени на Паранор. Крепостта на друидите се издигаше високо на скалния си пиедестал насред старата гора. На силната слънчева светлина камъкът се открояваше ясно сред вълните от дървета, като главина в средата на огромно колело. Друидите се озърнаха назад към крепостта, един след друг, всеки завладян от мислите си, потънали в спомени за събития от миналото и за изтеклите години. Единствено Марет не показа никакъв интерес, тя нарочно се втренчи пред себе си, а дребното й лице бе застинало в безстрастна маска.

После навлязоха в Кенън, назъбените му стени се извисиха над тях, огромни каменни късове, прорязани от бавната секира на времето, и Паранор се изгуби от поглед.

Само Бремен знаеше накъде са се запътили и запази тази информация за себе си, докато не се установиха за през нощта над Мирмидон. Бяха излезли на сигурно място извън прохода и се прислониха в гората долу. Кинсън беше питал Бремен за посоката, когато останаха насаме, а Риска го беше попитал пред всички, но старецът не им отговори. По някакви свои причини той отказа каквито и да било обяснения на спътниците си. Никой не се опита да възроптае срещу избора му. Но тази нощ, след като стъкнаха огъня си и сготвиха руд (първото топло ядене на Кинсън от седмици), Бремен най-сетне разкри коя е крайната им цел.

— Ще ви кажа накъде сме се запътили — обяви той тихо. — Пътуваме към Адския рог. — Седяха около малкия огън, бяха привършили с вечерята и всеки се занимаваше с нещо. Риска точеше острието на широкия си меч. Тей отпиваше от меха с ейл и рисуваше картинки в прахта. Кинсън пришиваше нова ивица кожа към единия си ботуш, там, където подметката се бе отпрала. Марет седеше настрани и ги гледаше със странния си, спокоен поглед, който попиваше всичко и не издаваше нищо.

След думите на Бремен настъпи тишина, четири глави се вдигнаха като една и се втренчиха в него.

— Възнамерявам да говоря с духовете на мъртвите, за да се опитам да узная какво трябва да сторим за спасението на расите. Ще пробвам да науча как да действаме. Да разкрия съдбата ни.

Тей Трифънйъд се прокашля тихо.

— Адският рог е забранен за смъртните. Дори за друидите. Водите му са отровни. Само да ги вкусиш и си мъртъв. — Той погледна към Бремен многозначително, после извърна поглед. — Но ти знаеш това, нали?

Бремен кимна.

— Наистина, посещението на Адския рог е опасно. Призоваването на мъртвите също е много рисковано. Но аз съм проучвал магията, която пази отвъдното, и порталите, които го свързват с нашия свят, минал съм по всички съществуващи бродове между двата свята и се върнах жив. — Той се усмихна на елфа. — Пътувах доста надалеч, откакто се разделихме, Тей.

Риска изсумтя.

— Не съм убеден, че искам да узная съдбата си.

— Нито пък аз — додаде Кинсън.

— Ще моля за всичко, което биха могли да ни кажат — съобщи Бремен. — Те ще преценят какво трябва да узнаем.

— И ти смяташ, че духовете ще говорят с разбираеми за теб думи? — поклати глава Риска. — Не мисля, че действат по този начин.

— Да, така е — осведоми го Бремен. Приближи се по-близо до огъня и протегна ръце към топлината. Нощта беше хладна, дори в подножието на планините. — Мъртвите, ако се появят, предизвикват видения, а виденията говорят вместо тях. Мъртвите нямат гласове. Не и от отвъдното. Не и докато…

Той сякаш се замисли над онова, което възнамеряваше да каже, но махна с ръка и продължи:

— Но остава фактът, че виденията ще ни кажат онова, което духовете искат да ни съобщят — ако въобще решат да отговорят на молбата ни. Понякога въобще не се явяват. Но ние трябва да отидем и да ги помолим за помощ.

— Ти си правил това и преди — заяви внезапно Марет, прозвуча просто като констатация.

— Да — призна старецът.

„Да“ — спомни си Кинсън Рейвънлок. Защото той също беше там, в ужасяващата нощ, прорязвала от светкавици, със скупчени черни облаци и пороен дъжд, със съскащите изпарения от езерото и гласовете, които се носеха от подземните зали на обителта на мъртвите. Той бе стоял в края на Долината на шистите и гледаше как Бремен слиза до брега на водата и призовава духовете на мъртвите в буря, която сякаш бе напълно в унисон със злокобния момент. Каквито и видения да се бяха появили, явно не бяха предназначени за неговия взор. Но Бремен ги беше видял и те не вещаеха нищо добро. Пограничникът бе прочел всичко това в очите му, когато старецът се изкачи обратно от долината на зазоряване.

— Всичко ще бъде наред — увери ги Бремен, а сред гънките на лицето му се появи немощна и уморена усмивка.

Когато започнаха да се приготвят за лягане, Кинсън отиде при Марет и приклекна на коляно до нея.

— Вземи това — предложи той и й подаде своето пътническо наметало. — Ще те предпази от нощния студ.

Тя го погледна със своите огромни, смущаващи очи и поклати глава.

— Ти също имаш нужда от него, пограничнико. Не искам да ми оказваш специално внимание.

Кинсън издържа мълчаливо на погледа й няколко секунди и тихо каза:

— Казвам се Кинсън Рейвънлок.

Тя кимна.

— Знам как се казваш.

— Ще остана първи на стража и нямам нужда от това наметало, дори и да го задържа. Не проявявам никакво специално отношение.

Марет изглеждаше смутена.

— Аз също ще трябва да застана на стража — настоя тя.

— Да. Утре. По двама от нас всяка нощ. — Той упорито сдържаше раздразнението си. — Е, ще вземеш ли наметалото?

Тя го изгледа хладно, прие мантията и отвърна с безизразен глас:

— Благодаря.

Той кимна, изправи се и се отдалечи, като в себе си реши, че ще мине доста време, преди отново да й предложи каквото и да било.

Нощта беше абсолютно тиха и невероятно красива, необичайно пурпурните небеса бяха гъсто обсипани със звезди, а месецът беше като от сребро. Огромно и бездънно, без нито едно облаче и неозарявано от никаква чужда на нощта светлина, небето изглеждаше като изметено от грамадна метла, звездите искряха като диамантени прашинки по кадифената му повърхност. Виждаха се хиляди, а на места бяха толкова много, че приличаха на разлято мляко. Кинсън вдигна поглед нагоре с възхита. Времето се изнизваше гладко, като стъкло. Пограничникът се вслушваше да долови познатите горски шумове, но като че ли всички обитатели на гората също бяха изпълнени с благоговение като самия него и се бяха откъснали от обичайните си дела. Той се замисли за времето, когато беше момче и живееше в пограничната пустош, на изток и север от Варфлийт, в сянката на Драконовите зъби. Тогава също се чувстваше така. През нощта, когато родителите му, братята и сестрите му заспиваха, той обичаше да лежи буден и да гледа небето, да се чуди на необятността му, да мисли за всички онези места, които лежат под него и в които никога не е бил. Понякога заставаше пред прозореца на спалнята, сякаш, ако се приближеше още малко, щеше да види повече от онова, което чакаше някъде там. Винаги бе знаел, че ще замине, дори когато останалите започнаха да се ориентират към по-уседнал начин на живот. Те порастваха, задомяваха се, раждаха им се деца и се преместваха в свои домове. Ловуваха, търгуваха и обработваха земята в страната, в която се бяха родили. Единствен той скиташе, винаги с едно око към онези далечни небеса, винаги с обещанието, което бе дал пред себе си, че един ден ще види всичко, което лежи под тях.

Все още отправяше взор нагоре, дори сега, след като беше вече на трийсет години. Все още копнееше за невидяното и непознатото. Смяташе, че никога няма да се промени. А ако все пак това се случеше, той щеше да се е превърнал в човек, много различен от онзи, който винаги си бе представял, че ще бъде. Полунощ настъпи, а с нея се появи и Марет. Тя изникна неочаквано от сенките, загърната в наметалото на Кинсън, стъпваше толкова тихо, че вероятно никой от останалите не беше забелязал приближаването й. Пограничникът се обърна и се изненада, че я вижда, защото очакваше да дойде Бремен.

— Помолих Бремен да поема неговия ред — обясни тя, когато стигна при него. — Не искам към мен да се проявява по-различно отношение.

Той кимна и не каза нищо.

Тя свали наметалото и му го подаде. Без него изглеждаше малка и крехка.

— Реших, че ще имаш нужда от това, когато легнеш да спиш. Захладнява. Огънят съвсем изтля и може би е по-добре да го оставим така.

Кинсън пое наметалото и рече:

— Благодаря.

— Видя ли нещо?

— Не.

— Черните ловци ще ни проследят, нали?

Колко ли знае тя, зачуди се Кинсън. Колко знаеше за онова, пред което бяха изправени?

— Вероятно. Ти въобще спа ли?

Тя поклати глава и отвърна:

— Не мога да спра да мисля. — Огромните й очи се взряха в мрака. — Чакам този миг от много време.

— Да дойдеш с нас на това пътуване?

— Не. — Тя го погледна изненадана. — Да срещна Бремен. Да се уча от него, ако той реши. — Извърна се бързо, сякаш бе казала твърде много. — По-добре отивай да спиш, докато можеш. Аз ще остана на пост до сутринта. Лека нощ.

Кинсън се поколеба, но не намери какво да каже. Стана и се отправи към другите, които се бяха увили в наметалата си около огъня, от който сега бе останала само пепел. Легна до тях и затвори очи, като се опитваше да проумее що за човек е Марет, а после се насили да не мисли изобщо за нея.

Но не успя и дълго не можа да заспи.