Тери Брукс
Първият крал на Шанара (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Два дни по-късно армията на Северната земя беше разпънала лагера си на двадесет мили от Сторлок. Бяха прекосили равнините безпрепятствено и се насочиха на изток към Анар, като се придържаха встрани от лабиринтите на горите. Приличаха на огромен, бавен червей, който лека-полека се приближава към поселенията на джуджетата.

Сигнални огньове горяха в далечината под сумрачното небе — ярка, жълта мъгла, която се простираше на няколко мили из равнините. Кинсън Рейвънлок виждаше сиянието им от мястото си в края на Драконовите зъби, под Долината на шистите. Войските бяха прекосявали река Раб сигурно целия следобед, преди да устроят лагера си. По изгрев щяха да поемат отново на юг, което означаваше, че на зазоряване на следващия ден щяха да са точно срещу селото на сторите.

Което пък значеше, мислеше си пограничникът, че той и Марет трябваше да прекосят Раб още същата вечер и да изпреварят армията, ако не искат да останат в капан, откъснати в тази част на равнините.

Той стоеше неподвижен в сянката на един процеп в скалите, на около петдесет фута височина. Съжаляваше, че не бяха стигнали дотук ден по-рано, за да не се налага нощен преход. Знаеше, че с падането на мрака крилатите ловци на Брона ще се вдигнат в небето и ще закръжат над откритите пространства, които ги деляха от сигурността. А тази мисъл далеч не беше успокояваща. Обърна се към Марет, която седеше и разтриваше краката си, за да облекчи болките от усиленото ходене през целия ден. Бе захвърлила безцеремонно ботушите си на земята до наметалото и оскъдните си провизии. Но той знаеше, че не биха могли да се движат по-бързо от това. Беше я карал да върви свръх сили, само за да стигнат поне дотук. Тя все още бе слаба заради случилото се с нея в Крепостта на друидите; енергията й бързо се стопяваше и се нуждаеше от чести почивки. Не се беше оплакала нито веднъж дори когато бе настоял да се откажат от съня, докато не стигнат Сторлок. Тя обладава изключителна решимост, призна неохотно пред себе си Кинсън. Така му се искаше да я опознае малко по-добре.

Той погледна отново назад към равнините, към лагерните огньове, към мрака, който се разстилаше от изток и се спускаше на пластове над земята. Значи щеше да е тази нощ… Щеше му се да притежава магия, която да прикрие движението им, но това бе толкова невъзможно, колкото и ако си бе пожелал да полети. Не можеше да поиска от Марет да използва своята, разбира се. Бремен беше забранил. А и самият Бремен го нямаше, така че нямаше да получат помощ отникъде.

— Ела да хапнеш нещо — извика му Марет.

Той се обърна и слезе от скалите. Тя бе наредила чинии с хляб, сирене и плодове и наливаше ейл в метални чаши. Бяха се снабдили с провизии от един фермер преди Варфлийт предната вечер и сега това бе всичко, останало от тях. Той седна срещу нея и започна да яде. Тя не го поглеждаше. Преди два дни напуснаха падналия Паранор, върнаха се обратно през Кенън и тръгнаха на изток покрай Мирмидон, като следваха склоновете на Драконовите зъби дотук. Бремен ги беше изпратил напред, беше им наредил да тръгнат без него, да вървят по поречието на Мирмидон до река Раб и после да я прекосят към Сторлок. Там трябваше да съберат сведения за мъж, който според друида живее някъде в пустошта на Източните земи, в Горен Анар — мъж, за когото Кинсън никога не бе чувал. Трябваше да разберат къде точно могат да го открият и после да изчакат, докато Бремен се присъедини към тях. Друидът не им бе обяснил какво се очаква да правят междувременно. Не им бе казал и защо трябва да търсят този непознат. Просто им обясни какво да правят — всъщност обясни на Кинсън, защото Марет тогава все още спеше — и изчезна сред дърветата.

Кинсън смяташе, че се е върнал обратно в крепостта на друидите, и сега отново се зачуди защо. Бяха се измъкнали от Паранор сред въртоп от звуци и ярост, сред отприщената и разбесняла се магия, освободена от Марет и от нещо в самата крепост. Сякаш някакъв звяр се бе надигнал да ги погълне. На Кинсън му се стори, че може да усети дъха му във врата си и да чуе стърженето на ноктите му, докато ги преследва. Но те бяха избягали в горите и се бяха скрили там в избеляващия вече мрак на нощта, докато гневът на звяра отслабна от само себе си и съвсем отмря. Стояха под прикритието на дърветата целия следващ ден и оставиха Марет да спи. Бремен се грижи за нея, отначало видимо притеснен, но щом тя се пробуди за момент, колкото да изпие чаша вода, преди да заспи отново, той спря да се тревожи.

— Магията й е твърде мощна за нея — обясни той на Кинсън.

Продължиха да бдят над нея в късните утринни часове, след като се бе пробудила и после бе заспала отново. Слънцето беше високо над главите им и мрачният спомен от нощта беше започнал да избледнява. Виждаха притихналия Паранор отвъд дърветата, мъртъв и изпразнен от живот.

— Изглежда, че тя е дошла при друидите, за да намери начин да я разбере по-добре. Но предполагам, че не е прекарала достатъчно време с тях, за да го постигне. Вероятно поиска да дойде с нас, защото вярва, че можем да й помогнем.

Бремен поклати посивялата си глава.

— Но нали видя, че тя призова магията си, за да ме защити от изчадията, които Брона бе оставил да ме чакат, само че после веднага изгуби контрол над нея! Изглежда, не е способна да прецени от какво количество се нуждае. Или може би проблемът изобщо не е в преценката, а в самото призоваване, нейната магия приема, каквато форма си поиска. При всички положения, тя се излива от нея като река! В крепостта погълна онези създания като комари. Беше толкова мощна, че възбуди магията, която крепостта поддържа за своя защита, земната магия, вложена там от първите друиди. Това е магията, която аз раздвижих при завръщането си, за да се убедя, че все още пази крепостта от опити за разрушение. Не можех да защитя друидите от Господаря на Магията, но можех да предпазя Паранор. Магията на Марет бе така всепроникваща, че изглеждаше сякаш самата крепост е в опасност и затова се пробуди и земната магия.

— Ти каза веднъж, че нейната магия е присъща — размишляваше Кинсън. — От какво ли произтича, че е толкова мощна?

Старецът сви устни.

— От някой друг друид, може би. Или от елф, който носи старата магия във вените си. Някое създание, оцеляло от времето на вълшебния свят. Всеки от тези варианти е възможен. — Той повдигна едната си вежда озадачено. — Чудя се дали самата тя знае отговора.

— А аз се чудя дали би ни го казала, ако го знае — бе отговорът на Кинсън.

До този момент тя почти не бе говорила за това.

Когато Марет се събуди, Бремен вече бе заминал. На Кинсън се падна задачата да й обясни, че не трябва да използва магията си, докато друидът не се завърне и не поговори с нея. Тя прие този декрет просто с кимване. Не каза нищо за случилото се в крепостта, сякаш изцяло бе забравила за него.

Той свърши с яденето и вдигна очи. Тя го гледаше.

— За какво мислиш? — попита.

Той сви рамене и отвърна:

— За онзи, когото трябва да открием. Чудех се защо Бремен го смята за толкова важен.

Тя кимна бавно.

— Коглин.

— Ти знаеш името му?

Марет не отговори, сякаш не го бе чула.

— Може би някой от приятелите ти в Сторлок ще ни помогне.

Очите й станаха напълно безизразни.

— Нямам приятели в Сторлок.

За миг той просто се взираше в нея, без да може да разбере.

— Но нали каза на Бремен…

— Излъгах. — Тя си пое дъх и извърна очи от него. — Излъгах и него, и всички в Паранор преди това. Това бе единственият начин да ме приемат. Отчаяно желаех да се уча при друидите и знаех, че няма да ме допуснат, ако не им дам основателна причина. Затова им казах, че съм се обучавала при сторите. Дадох им и писмени документи в потвърждение на това, всичките фалшиви. Измамих ги съвсем преднамерено. — Тя вдигна очи. — Но сега ми се иска да престана с лъжите и да ти кажа истината.

Мракът около тях вече беше пълен и последните остатъци от дневната светлина избледняваха. Тъмнината обгърна мъжа и момичето и те вече едва се виждаха. Тъй като щяха да прекосят Раб през нощта, Кинсън не си бе направил труда да запали огън. Но сега му се искаше да го бе направил, за да вижда по-добре лицето й.

— Мисля — започна той меко, — че сега е подходящ момент за истината. Но откъде ще разбера дали това, което ще кажеш, е истината, а не просто друга лъжа?

Тя се засмя тъжно.

— Ще разбереш.

Той улови погледа й.

— Лъжите бяха заради магията ти, нали? — предположи Кинсън.

— Доста си схватлив, Кинсън Рейвънлок — отвърна Марет. — Точно затова те харесвам. Да, наложи се да лъжа заради моята магия. Отчаяно търся начин да… — Тя се поколеба в търсене на правилната дума. — …Да се науча да живея със самата себе си. Боря се със собствената си сила от твърде дълго и това все повече ме изтощава и отчайва. Понякога ме спохождаха мисли да посегна на живота си заради онова, което става с мен.

Тя замълча и се загледа в мрака.

— Имам магията, откакто съм се родила. Присъща магия, както казах и на Бремен. Това е самата истина. Никога не съм познавала баща си. Майка ми е умряла при раждането ми. Отгледаха ме чужди хора. Дори и да съм имала роднини, те никога не се появиха. Хората, които ме отгледаха, го сториха по причини, които така и не разбрах. Те бяха сурови и необщителни и не ми казаха много. Мисля, че по някакъв начин са се чувствали задължени, но така и не обясниха защо. Напуснах ги, когато навърших дванадесет и станах чирак на един грънчар. Изпратиха ме в дюкяна му да пренасям и влача материалите, да чистя и да уча занаят, ако искам, но най-вече да правя това, което ми наредят. И тогава имах магията си, разбира се, но както и аз самата, тя още не беше зряла, представляваше само неясно присъствие, което се изявяваше едва-едва. Когато достигнах зрелост, тя разцъфна в мен. Един ден грънчарят се опита да ме удари и аз се защитих съвсем инстинктивно, като я призовах. Едва не го убих. Тогава го напуснах и отидох в пограничните земи, за да намеря място, на което да се установя. Известно време живях във Варфлийт. — Усмивката й се завърна. — Навремето може и пътищата ни да са се пресичали. Или тогава ти вече си бил заминал? Най-вероятно. — Тя сви рамене. — Година по-късно ме нападнаха отново. Този път бяха няколко мъже и не смятаха само да ме бият. Отново призовах магията. И не успях да я овладея. Убих двама от тях. Напуснах Варфлийт и се отправих на изток.

Усмивката й се появи отново, но по-горчива и иронична.

— Предполагам, смяташ, че това ми се е превърнало в навик. Започнах да мисля, че не мога да живея с никого, защото не мога да разчитам на самата себе си. Местех се от място на място, от ферма на ферма, като се прехранвах както можех. Този период бе от полза за мен. Тогава разбрах нови неща за магията, която притежавах. Тя можеше не само да разрушава, но и да лекува. Открих, че съм емпат. Можех да изцелявам ранени. Разбрах това при един инцидент. Мой познат, когото харесвах, беше на крачка от смъртта след едно падане. Тогава у мен се породи надежда. Магията, използвана по този начин, можеше да бъде контролирана. Не разбирах защо, но тя някак ми изглеждаше управляема, когато я призовавах, за да лекувам, а не да разрушавам. Вероятно гневът по принцип е по-неуправляем, отколкото състраданието. Не зная.

Във всеки случай аз тръгнах към сторите, за да живея там и да помоля да ми бъде позволено да се уча от тях как да използвам дарбата си. Но те не ме познаваха и нямаше да ме приемат. Те са гноми, а на никой представител на друга раса не е било позволявано да се учи при тях. Отказаха да направят изключение за мен. С месеци се опитвах да ги убедя, като стоях в селището им и наблюдавах работата им, хранех се с тях, когато ме канеха, и молех само да ми дадат шанс, нищо повече.

И тогава веднъж един мъж дойде от пустошта да посети сторите. Той искаше нещо от тях, нещо от тяхното знание и те не изглеждаха никак притеснени да му го дадат. Аз бях изумена. След месеци на молби за трошички, аз не получих нищо. А този мъж, и то южняк, а не гном, се появи от нищото и сторите горяха от желание да му помогнат. Тогава реших да го попитам защо е така.

Тя зарови с ботуш в земята, сякаш се опитваше да изкопае миналото.

— Имаше доста странен вид, висок и слаб, кожа и кости, с мършаво лице и буйна коса. Мислите му като че постоянно се объркваха, сякаш най-трудното нещо на света бе да проведе един обикновен разговор. Но аз го накарах да говори с мен. Накарах го да изслуша моята история. В течение на разговора стана ясно, че той е много вещ в магията. Затова му разказах всичко. Вярвах му. И до днес не знам защо, но му вярвах. Той каза, че сторите няма да ме допуснат, затова няма смисъл да оставам в селището. Предложи да ида в Паранор при друидите. Аз се засмях. Възразих, че те също няма да ме допуснат.

Но той каза, че ще го направят. Обясни ми какво да им кажа. Помогна ми да измисля историята и написа документите, които щяха да ми осигурят достъпа. Каза, че знае някои неща за друидите, че сам е бил друид навремето, преди много години. Но ме предупреди да не споменавам името му, защото не се е радвал на благоразположението им.

Тогава го попитах как се казва и той ми отговори. Коглин. Каза, че друидите вече не са като едно време и че с изключение на Бремен вече не пътуват из Четирите земи както преди. Каза, че ще приемат историята, която бе измислил за мен, ако успея да демонстрирам лечителските си дарби. И че няма да си правят труда да ме проверяват повече, защото са прекалено доверчиви. Оказа се прав. Направих това, което ми каза, и друидите ме приеха. Тя въздъхна.

— Но разбираш защо помолих Бремен да ме вземе със себе си, нали? Заниманията с магия не се толерираха в Паранор, не и в някаква съществена степен. Само малцина, като Риска и Тей, имаха реална представа за нея. Трябваше да намеря начин да разбера как да контролирам своята собствена сила. Ако се издадях, че я притежавам, веднага щяха да ме прогонят. Друидите се плашат от магията. По-скоро плашеха се, сега вече ги няма.

— А нарасна ли мощта на магията ти? — попита той, щом тя спря. — Стана ли още по-неконтролируема? Такава ли беше, когато я призова в крепостта?

— Да. — Устните й се свиха в тясна цепка и изведнъж в очите й се появиха сълзи — Разбираш ли, тя ме завладя изцяло. Като потоп, който заплашва да ме погълне. Не можех да дишам!

— Значи ти се обърна към Бремен за помощ; за да те научи как да я ръководиш, единствения друид, който би могъл да разбере мощта й.

Тя го погледна право в очите.

— Не се извинявам за онова, което извърших.

Той я гледа дълго, преди да отговори.

— И за минута не съм си помислял, че би го направила. Нито пък аз съм човекът, който има право да те съди. Не съм живял твоя живот. Но смятам, че лъжите трябва да свършат тук и сега. Мисля, че трябва да кажеш на Бремен, когато го видим отново, това, което разказа на мен. Ако очакваш да ти помогне, най-малкото би трябвало да си откровена с него.

Тя кимна и изтри раздразнено очите си.

— Това и смятам да направя. — Изглеждаше малка и уязвима, но гласът и бе твърд. Той осъзна, че това щеше да й коства много.

— Можеш да ми се довериш — каза тя внезапно, сякаш прочела мислите му.

— Да, но не и на магията ти — поправи я той.

— Не. Въпреки нея. Трябва да ми вярвате, че няма да я използвам, ако Бремен забрани.

Кинсън я изучава безмълвно за момент, после кимна.

— Така може.

Изведнъж му хрумна, че те доста си приличат. И двамата бяха пътували надалеч, за да загърбят миналото си, и за двамата това пътуване още не беше приключило. И двамата се бяха обвързали с Бремен, животът им беше сложно преплетен с неговия, и нито той, нито тя вече дори не си представяха, че някога са можели да постъпят другояче.

Той вдигна очи към небето и скочи на крака.

— Време е да тръгваме.

Почерниха лицата и ръцете си, привързаха металните прибори и оръжия, за да не подрънкват, слязоха от скривалището си сред скалите и тръгнаха да прекосят Раб. Нощният въздух беше хладен и мек, лек бриз повяваше от хълмовете и носеше дъх на билки и кедри. Облаците се рееха над тях, закриваха месеца и звездите така, че светлината им се разсейваше и те се появяваха само за кратко. В такава нощ звуците се разнасяха надалеч, затова Кинсън и Марет вървяха тихо и предпазливо из високите треви, като избягваха хлабавите камъни, които можеха да издадат присъствието им. На север светлините от лагера на армията приличаха на яркожълти, димящи минзухари на фона на мрачното небе. Те се простираха на запад до Драконовите зъби и на изток до Анар. Кинсън често спираше и се ослушваше в нощта. Марет вървеше на крачка зад него и мълчеше. Той усещаше къде е тя, без да се налага да се обръща назад, момичето бе като сянка зад гърба му.

Часовете се нижеха и равнините се простираха пред тях като че безкрайни, а от време на време им се струваше, че изобщо не напредват. Кинсън продължаваше да оглежда облачното небе, нащрек за крилати ловци. Но го правеше повече по навик, а не защото очакваше появата им. Бе разбрал от опит, че първо ще ги усети и тогава трябва бързо да се скрие. Ако чакаше да ги забележи, вече щеше да е станало твърде късно.

Спряха веднъж, свити в едно криво дере, обрасло с храсталак, за да отпият от меховете с ейл. Бяха седнали близо един до друг в мрака. Кинсън осъзна, че се чуди какво ли й е било, без семейство и приятели, отшелник заради своята магия, останала бездомна — поради обстоятелствата, а и по собствен избор. Тя е показала кураж в упоритостта си, с това, че не се е предала, когато за нея това е бил най-лесният избор, рече си той. Нито пък е направила компромис със себе си и останалите, когато е решила по кой път да поеме.

Кинсън се зачуди колко ли от всичко това бе усетил Бремен, когато реши да й позволи да тръгне с тях. Зачуди се доколко Марет бе успяла да заблуди стареца. Явно не толкова, колкото си мислеше. Той знаеше от опит, че Бремен може да прозре вътре в човек, сякаш бе направен от стъкло, и да види всички механизми, които го движат. Това бе една от причините, поради които бе останал жив през всичките тези години.

По някое време след полунощ един от черепоносците прекоси пътя им. Зададе се от изток, оттам накъдето се бяха запътили. Това изненада Кинсън, който си бе мислил, че опасността може да дойде единствено от север. Той усети създанието и се хвърли незабавно по очи в един храсталак, като повлече и Марет със себе си. По израза на лицето и личеше, че тя разбира какво става. Кинсън я придърпа по-близо до себе си, надълбоко в укритието им.

— Не поглеждай нагоре — прошепна той. — Дори не мисли за това, което лети над нас. Ще усети и мислите ти.

Те се притиснаха към земята, когато създанието прелетя близо, а страхът ги обля като жега в зноен ден. Кинсън се насили да диша спокойно и да мисли за отминалите дни, за дните, когато беше момче, ловуващо заедно с братята си. Не издаваше нито звук, тялото му бе неподвижно, мускулите отпуснати, очите затворени. Притисната към него, Марет също дишаше равномерно и изобщо не помръдваше. Черепоносецът се завъртя над тях в кръг. Кинсън го усещаше и знаеше колко е близо. Имаше опит от времето, когато бе ходил да разузнава из Северната земя, когато черните ловци дебнеха всяка нощ по пътя му. Бремен го бе научил как да ги избягва, как да оцелее. Чувствата, които чудовищата пораждаха, нямаше как да бъдат избегнати, но трябваше да бъдат изтърпени. Сами по себе си те не можеха да навредят. Марет разбираше това. Тя не помръдваше, нито потрепваше в прегръдката му. Не се опита да се надигне и да избяга от укритието им. Лежеше търпеливо, изпълнена с решителност.

Най-сетне черепоносецът отлетя към друга част на равнината, като ги остави разтреперани, но изпълнени с облекчение. Винаги става така, помисли си Кинсън, докато се изправяше на крака. Мразеше това усещане, мразеше срама, който се натрупваше в него, защото бе принуден да се крие така, да се спотайва. Но смъртта мразеше повече.

Той хвърли на Марет една окуражителна усмивка и те продължиха пътя си в нощта.

Стигнаха Сторлок точно преди зазоряване, целите мокри и изкаляни от внезапния дъжд, който ги бе застигнал на миля преди селото. С тъжни и почтителни лица, облечените в бели роби стори излязоха да ги посрещнат. Размениха си само няколко думи; но и те като че ли бяха излишни. Сторите ги познаха и не задаваха въпроси. Кинсън предположи, че вероятно ги помнят отпреди. Марет бе живяла сред тях, а той беше идвал в селото им няколко пъти заедно с Бремен. Във всеки случай това доста опрости нещата. Макар по принцип сдържани и умислени, сторите бяха щедри, осигуриха им храна и подслон. И като че ли ги бяха очаквали, те им поднесоха топла супа, дадоха им сухи дрехи и им приготвиха легла в спални за гости в главната сграда. Час след като пристигнаха, Кинсън и Марет вече спяха.

Събудиха се в късния следобед. Дъждът бе спрял и те излязоха навън, за да огледат наоколо. Селото бе тихо, а обкръжаващата го гора изглеждаше сякаш лишена от живот. Когато тръгнаха да обикалят Сторлок, срещнаха стори, които се движеха като привидения, тихо, всеки тръгнал по своята си работа. Те почти не поглеждаха към непознатите. Никой не се приближи към тях. Никой не ги заговори. Отидоха в няколко от болниците, където лечителите се грижеха за болните, дошли от всички краища на Четирите земи. Никой не изглеждаше обезпокоен от присъствието на Кинсън и Марет. Не ги помолиха да напуснат. Когато Марет спря да поиграе с две малки гномчета, които бяха обгорени при нещастен случай, Кинсън излезе навън и се загледа във вече смрачаващата се гора, замислен за опасността, която Северната армия носеше.

На вечеря той сподели с Марет притесненията си. Армията щеше да стигне до Раб на място, много близко до селото. А ако имаха нужда от храна и припаси, щяха да изпратят съгледвачи да претърсят околността и Сторлок щеше да бъде в голяма опасност. Мнозина знаеха за сторите и тяхната дейност и уважаваха уединението им. Но армията на Брона щеше да се придържа към съвсем различен морален кодекс, към различни правила, и привилегиите, с които обикновено се ползваше селището, щяха да изчезнат. Какво щеше да стане със сторите, ако някой от черепоносците тръгнеше да дебне насам? Лечителите не можеха да се защитават сами; не можеха да се сражават. Разчитаха единствено на неутралитета си и на незаинтересоваността на политиците към тях. Но дали това бе достатъчно там, където бяха намесени и крилатите ловци?

Като въртяха тази мисъл из умовете си, те попитаха за Коглин и почти веднага разбраха къде може да бъде открит. Явно това не бе някаква особена тайна. Коглин поддържаше постоянен контакт със сторите, като предпочиташе да се снабдява с всичко необходимо от тях, а не от търговските фортове, пръснати в покрайнините на пустошта, в която се бе оттеглил. Някогашният друид беше устроил дома си навътре в Анар, в рядко прекосяваните пущинаци на Дарклин Рийч, на едно място, наречено Камъкът на сърцето. Дори Кинсън не бе чувал за Камъка на сърцето, макар че знаеше за Дарклин Рийч и смяташе, че е опасна местност. Там живееха гномите-паяци — жилави, почти животински създания, толкова диви и примитивни, че продължаваха да говорят с духове и да принасят жертви на старите богове. В Дарклин Рийч времето беше спряло. Там нищо не се беше променило от началото на Великите войни. Кинсън съвсем не бе щастлив от факта, че сигурно ще им се наложи да тръгнат натам.

След като вечерята приключи и сторите се захванаха пак с делата си, пограничникът и момичето седнаха на една груба пейка до входа на трапезарията и се загледаха към спускащия се навън мрак. Тревогата на Кинсън се засилваше, Бремен все още не се бе появил. Може би беше още в Паранор. Може би беше попаднал в капан от другата страна на Раб, а Северната, армия е отрязала пътя му. Младият мъж не можеше да понася тази несигурност. Не обичаше да чака появата на друида, да стои бездеен, вместо да свърши нещо. Когато се налагаше, можеше да изчака, но се питаше каква ли е причината за забавянето сега. Мислеше, че щеше да е по-добре, ако Бремен ги беше изпратил напред, за да открият Коглин и ако се наложи да отидат и в Дарклин Рийч. Чувстваше как времето им се изплъзва.

От залата се появи колона стори, обвити в робите си, със закачулени глави, затворени в себе си и потайни. Те слязоха по стъпалата пред входа и прекосиха улицата към отсрещната сграда, където белите им силуети бавно изчезнаха в сивия сумрак, подобно на призраци в нощта. Кинсън се зачуди на праволинейността им, на странната смесица от отдаденост на работата и пълната им незаинтересованост към света извън тяхното малко селце. Той погледна към Марет, опитвайки се да си я представи като една от тях. Запита се дали все още иска да бъде приета тук. Дали изолацията не би й паснала по-добре? Дали тогава щеше да може да се поддава на повелите на магията си, без да се страхува, че ще я изпусне от контрол? Дали нямаше да се чувства по-малко притеснявана, отколкото в Паранор? Пъзелът на нейния живот бе събудил любопитството му и той усети, че започва да мисли за нея така, както не беше мислил за никой друг.

Кинсън спа лошо през нощта, тормозен от сънища, гъмжащи от безлики, ужасяващи създания. Когато се събуди малко преди зазоряване, скочи и бързо грабна меча си, още преди да осъзнае какво върши. Отвън се чуваха груби и гърлени гласове, звън и стържене на брони. Веднага разбра какво се е случило. Заряза ботушите си, само с меч в ръка се измъкна от спалнята и тръгна бавно по коридора, който водеше към главния изход, и стигна до прозорците, гледащи към главната улица. Като се придържаше в сенките, той надникна навън.

На улицата се бе появила голяма група троли. А няколко стори се бяха скупчили пред тях на стълбите на главния лечебен център отсреща. Тролите бяха въоръжени, от жестовете им ставаше ясно, че имат намерение да влязат вътре. Сторите не им се противопоставяха явно, но и не се махаха от пътя им. Гневните гласове, които бе чул, бяха на тролите; сторите стояха тихо и упорито пред натрапниците. Кинсън не можеше да разбере какво искат тролите — храна, провизии или нещо друго, но знаеше, че няма да се откажат от намеренията си. Те също бяха наясно, че в селото няма кой да им се опълчи.

Кинсън оглеждаше тъмната сграда, сумрачната улица, гъстата гора и пътя и обмисляше възможностите. Можеше да остане тук и да се надява, че нищо няма да се случи. Но тогава щеше да обрече сторите на съдбата, която им готвеха тролите. Можеше да нападне тролите откъм гърба и сигурно щеше да убие най-много четирима-петима от тях, преди да го надвият. С това нямаше да постигне много. Щом го убиеха, което беше сигурно, тролите така или иначе щяха да са свободни да правят каквото искат със сторите. Можеше да опита да им отвлече някак вниманието. Но нямаше никаква гаранция, че ще успее да изведе всички извън селото, нито че те няма да се върнат по-късно.

Внезапно се сети за Марет. Тя имаше силата да спаси тези гноми. Магията й бе достатъчно мощна да изпепели цялата група нападатели, преди да успеят дори да мигнат. Но й беше забранено да използва магията си, а без нея тя бе също толкова беззащитна, колкото и сторите.

От другата страна на улицата един от тролите започна да изкачва стъпалата към входа със застрашително приведена огромна пика.

Кинсън беше готов да излезе от сенките на портала, когато от групичката обсадени стори се чу вик.

Някой ги разбутваше в стремежа си да излезе от сградата, която пазеха — една тромава, полуоблечена фигура, която се олюляваше несигурно и мяташе ръце, сякаш обхваната от лудост. От фигурата се развяваха парцали — превръзките на раните, сега непокрити и кървящи. Лицето на създанието бе обезобразено от язви, а тялото му бе ужасно измършавяло от болестта.

Фигурата се препъваше от средата на групичката стори към края на портала, виейки от отчаяние. Тролите вдигнаха отбранително оръжията си, а тези от предната редица даже отстъпиха стъписани едно стъпало назад.

— Чума! — изви обезобразеният. Думата разкъса тишината остро и ужасяващо. Рояк насекоми се надигнаха от гърба на болния и лудо зажужаха. — Чума, чумата е навсякъде! Бягайте! Бягайте!

Чумавият се олюля и се свлече на колене. Късове плът се откъснаха от него, от отворените му рани по дървените стъпала закапа кръв, от която започна да се вдига пара в студения нощен въздух. Кинсън потрепери от ужас. Болният буквално се разкапваше.

На тролите това им дойде твърде много. Войни до дъното на душата си, те не се плашеха от враг, когото можеха да видят, но се ужасяваха от невидимото като най-смирения търговец. Втурнаха се назад в безпорядък, като се опитваха да не показват страха си, но твърдо решени да не останат и миг повече близо до умиращия, който се гърчеше на стъпалата пред тях. Водачът направи в беса си предизвикателен жест към сторите и цялото им селище, после цялата група тръгна по пътя към Раб и изчезна към дърветата.

Когато си отидоха, Кинсън излезе на светлото и свали меча, щом ударите на сърцето му започнаха да се забавят и кръвта му се поуспокои. Погледна към сторите от другата страна на улицата и видя, че са се скупчили около странния човек, обезумял от болестта. Като се насили да надделее собствения си страх, той пресече улицата, за да види дали може да помогне с нещо.

Щом стигна до групата, видя, че в средата й стои Марет.

— Наруших обещанието си — каза тя, огромните й тъмни очи и гладкото й лице бяха белязани от тревога. — Много съжалявам, но не можех да стоя и да гледам как ще ги наранят.

— Използвала си магията си — изуми се той.

— Само мъничко. Само онази част, която използвам, когато лекувам, онази част, която използвам като емпат. Мога да я обърна така, че да накарам здравото да изглежда болно.

— Да изглежда?

— Е, в повечето случаи. — Тя се поколеба. Сега той видя умората й, тъмните кръгове около очите, бръчките, които отшумяващата болка бе гравирала в ъгълчетата на устните й. Пот бе избила по челото й. Пръстите й бяха изкривени и сковани. — Нали разбираш, Кинсън. Беше наложително.

— И опасно — добави той.

Миглите й потрепнаха. Тя бе на ръба на припадъка.

— Сега съм добре. Просто трябва да поспя. Ще ми помогнеш ли?

Той поклати смаяно глава, вдигна я, без да продума, и я отнесе обратно в стаята й.

На следващия ден Северната армия разтури лагера си и тръгна на юг. Ден по-късно Бремен се появи.

Марет се беше възстановила от ефекта на магията и изглеждаше укрепнала, немощният сега беше Бремен — изтощен и разтревожен, целият покрит с прах, опръскан с кал и явно вбесен. Той яде, изкъпа се, преоблече се и тогава им разказа какво го бе задържало. След като се уверил, че магията, която пази Паранор, отново се е върнала в обителта си и крепостта е непокътната, той отишъл още веднъж до Адския рог, за да говори с духовете на мъртвите. Надявал се, че ще научи нещо повече за виденията, разкрити му предния път, че ще му се яви още нещо. Но духовете не проговорили, дори не се появили. Водите на езерото се надигнали така яростно, щом ги призовал, че за малко не го залели и завлекли в дълбоките си недра, заради дързостта му да ги обезпокои. Гласът му почти трепереше, когато описваше тази заплаха. Оказало се, че е получил цялата помощ, която му се полагала. Оттук нататък съдбата им била в техните ръце.

Щом го попитаха за Коглин, той заяви, че има достатъчно време за това по-късно. Сега трябвало да бъдат търпеливи и да го оставят да си поспи.

Кинсън и Марет не понечиха да възразят. Очевидно му бяха нужни няколко дни почивка, за да възстанови силите си.

Но още преди слънцето да е изгряло на следващия ден, друидът ги вдигна от леглата и в дълбоката, предутринна тишина ги поведе от все още спящото село на сторите към Дарклин Рийч.