Тери Брукс
Първият крал на Шанара (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Не се страхувам от теб — беше първото, което каза. Думите напираха и като че ли с изричането им тя отпушваше скрит източник на сила. — Може да си помислиш така, щом чуеш, каквото имам да ти казвам, но ще сгрешиш. Не се страхувам от никого.

Бремен беше изненадан от това изявление, но не го показа.

— Нищо не предполагам за теб, Марет.

— Може би съм дори по-силна от теб — добави тя предизвикателно. — Магията ми може би е по-мощна от твоята, затова нямам причини да се страхувам. Ако решиш да ме изпиташ, ще съжаляваш.

Той поклати глава и отвърна:

— Не мисля да те подлагам на изпитание.

— Когато чуеш всичко, може би ще мислиш другояче. Може да решиш, че си длъжен. Може да се почувстваш застрашен. — Тя пое дълбоко дъх. — Не разбираш ли? Нищо между нас не е такова, каквото изглежда! Може би сме врагове, които нямат избор, освен да се изправят един срещу друг!

Той обмисли думите й за момент, после каза:

— Не мисля така. Но ми кажи каквото трябва. Не ми спестявай нищо.

Тя се втренчи в него безмълвно, сякаш се опитваше да реши доколко е откровен, да открие истинското намерение, което се криеше зад настойчивостта му. Дребното й тяло беше свито, а огромните й тъмни очи бяха станали по-дълбоки, приличаха на езера, които ясно отразяваха бушуващите в нея емоции.

— Никога не съм знаела нищо за родителите си — каза тя. — Майка ми е умряла при раждането, а баща ми е заминал още преди това. Никога не съм ги познавала, нито съм ги виждала, нямам спомен да са били с мен. Научих за тях, защото хората, които ме отгледаха, съвсем ясно показваха, че не съм тяхно дете. Не го правеха по неприятен начин, но бяха твърди, сурови хора, работили цял живот, за да получат онова, което имаха, и смятаха, че така трябва да бъде с всеки. Аз не бях тяхна и затова и те не предявяваха претенции към мен. Грижеха се за мен, но аз не им принадлежах. Принадлежах на хора, които бяха или мъртви, или изчезнали. Бях много малка, когато разбрах, че майка ми е умряла. Хората, които ме отгледаха, не криеха това. Говореха за нея от време на време и когато пораснах достатъчно, за да почна да питам, ми я описаха. Била е дребна и тъмна като мен. Била е красива. Обичала е да се занимава с градинарство и да язди. Явно я смятаха за добър човек. Живяла е в тяхното село, но за разлика от тях е пътувала и до други части на Южната земя и е видяла нещо от света. Не се е родила в селото, дошла е от някъде другаде. Така и не разбрах откъде. Нито пък защо. Мисля, че може да не е казала на никого. Дори и да имам други роднини из Южната земя, така и не научих за тях. Вероятно хората, които ме отгледаха, също не са ги познавали.

Тя замълча за миг, но погледът й остана фиксиран в стареца.

— Осиновителите ми имаха две деца, и двете по-големи от мен. Обичаха ги и се стараеха те да се чувстват част от семейството. Взимаха ги на гости, на излети и събирания. Но не и мен. Още от самото начало разбрах, че не съм като тях. Аз трябваше да оставам в къщата, да я наглеждам, да помагам в къщната работа, да изпълнявам каквото ми се каже. Позволяваха ми да си играя, но винаги съм знаела, че при мен не е същото, както при брат ми и сестра ми. Когато пораснах, разбрах, че моите нови родители са били притеснени за мен по причини, които не разбирах. Имаше нещо в мен, към което се отнасяха с недоверие или неодобрение. Предпочитаха да си играя сама, отколкото с брат си и сестра си и аз най-често постъпвах така. Даваха ми храна, дрехи и подслон, но бях гостенка в дома им, а не член на семейството. Не бях като двете им деца. Знаех го.

— Това сигурно те е огорчавало и обезсърчавало още тогава — каза тихо Бремен.

Марет сви рамене.

— Бях дете. Не бях достатъчно наясно с живота, за да оценя онова, което правят за мен. Приемах ситуацията и не се оплаквах. Не се отнасяха зле с мен. Мисля, че вторите ми родители изпитваха дори състрадание към мен, някакво съжаление, иначе нямаше въобще да ме вземат. Никога не го казваха, разбира се. Нито обясняваха причините си, но аз мисля, че не биха се грижили за мен — дори по този начин — ако не ме обичаха поне малко. — Въздъхна и продължи: — На дванайсет години ме изпратиха да стана чирак. Знаех, че това ще се случи, и както с всичко останало, го приех като част от естествения ход на живота ми, от порастването ми. Това, че сестра ми и брат ми не бяха изпратени да станат чираци, не ме притесняваше. Към тях винаги се бяха отнасяли по-различно и аз приех факта, че техният живот ще бъде по-различен от моя. След като отидох да чиракувам, видях вторите си родители само още няколко пъти. Втората ми майка дойде да ме види веднъж и ми купи кошница с лакомства. Това посещение мина доста неловко и тя бързо си тръгна. Веднъж ги видях и двамата на улицата, минаваха покрай грънчаря. Не ме и погледнаха. Дотогава вече бях разбрала за склонността на грънчаря да налага телесни наказания при най-малкия повод. Вече ненавиждах живота си и обвинявах вторите си родители, че са ме пратили при него. Не исках повече да ги виждам. След като напуснах грънчаря и селото, в което се родих, вече не ги срещнах.

— Нито брат си и сестра си? — попита Бремен.

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Каквато и близост да бе имало между нас, докато растяхме, тя изчезна после. Мисълта за тях сега само ме натъжава.

— Имала си трудно детство. Сигурно сега го осъзнаваш по-добре, отколкото тогава?

Тя му отвърна с крехка, хладна усмивка.

— Вече разбирам много неща, които са били крити от мен като дете. Но остави ме да довърша историята си и тогава сам ще отсъдиш. Най-важното от всичко беше, че точно преди да отида да чиракувам при грънчаря, започнах да дочувам разни неща за баща си. Тогава бях на единайсет и вече знаех, че на дванайсет ще стана чирак. Знаех, че ще напусна дома, и предполагам това ме накара за първи път да се замисля сериозно за широкия свят. През нашето село минаваха калайджии, търговци и трапери и от тях разбрах, че има и други места, които трябва да се видят, далечни места. Понякога се чудех дали баща ми не е някъде там и ме чака. Чудех се дали знае за мен. По свой си, детски начин бях осъзнала, че родителите ми не се бяха оженили и живели заедно като мъж и жена. Баща ми вече е бил заминал, докато майка ми ме е износвала. Тогава кой е бил той? Никой не искаше да ми каже. На няколко пъти понечвах да попитам, но имаше нещо в начина, по който вторите ми родители говореха за майка ми и живота й, което ми даваше да разбера, че не бива. Майка ми някак беше нарушила правилата и това й бе простено единствено, защото бе умряла при раждането ми. Аз бях част от това престъпление, но не ми беше ясно как и защо.

Когато пораснах достатъчно, за да науча критите от мен тайни, започнах да настоявам за това. Бях на единайсет — достатъчно голяма, за да разпозная лъжата, както и сама да я използвам. Започнах да задавам въпроси за майка си, малки и несъществени въпроси, които нямаше да пробудят гняв или подозрение. Питах най-често втората си майка, защото тя не бе толкова сдържана. Задавах въпроси, когато оставахме сами, после вечер подслушвах пред вратата на спалнята им какво казва тя на мъжа си. Понякога не казваше нищо. Друг път думите бяха заглушавани от затворената врата. Но веднъж-дваж успях да дочуя по няколко изречения, фраза, или само дума — по нещо за баща си. Не самите думи, а начинът, по който бяха изричани, ми разкриваха много. Баща ми е бил странник, минал през селото, останал за кратко, върнал се един-два пъти и после изчезнал. Местните го избягвали, всички освен майка ми. Тя била привлечена от него неясно по каква причина. Дали заради външността му, заради словата му или пък заради живота, който е водил. Така и не научих. Но беше съвсем ясно, че всички са се страхували от него и не са го харесвали. И някаква част от този страх и неприязън се бяха прехвърлили и върху мен.

Тя притихна за момент, събирайки мислите си. Изглеждаше малка и уязвима, но Бремен знаеше, че това впечатление е измамно. Той чакаше, позволявайки й да се взира в очите му сред дълбоката тишина на нощта.

— Знаех и че не съм като останалите и притежавам магия, макар че тогава тя едва бе започнала да се пробужда у мен. Не беше узряла. Представляваше още само едва забележими нишки, леки нашепвания в детското ми тяло. Изглеждаше логично да предположа, че точно магията плаши останалите и че нея съм наследила от баща си. В моето село се отнасяха с огромно недоверие към магията — тя беше просто нежелано наследство от Първата война на расите, когато хората са били покварени от друида Брона, победени във войната с останалите раси, а после заточени на юг. — Магията бе виновна за всичко това, тя беше огромен, тъмен непознат, който се спотайва в ъглите на подсъзнанието и заплашва лековерните. Хората от моето село бяха суеверни и не добре образовани, плашеха се от много неща. Обвиняваха магията за повечето от онова, което не разбираха. Мисля, че хората, които ме отгледаха, смятаха, че мога да се превърна в някакво копие на баща си, че нося зърното на неговата магия и затова никога не успяха да ме приемат напълно като свое дете. Когато станах на единайсет, започнах да проумявам това. Грънчарят знаеше добре моята история, макар че в началото, когато отидох да работя при него, не говореше за това пред мен. Не му се щеше да признае, че се бои от едно дете, дори и дете с моето потекло, и се гордееше, че ме е взел, когато никой друг не е искал. Първо не разбирах това, но по-късно той ми каза. „Никой не те искаше — затова си тук. Трябва да си ми благодарна.“ Започваше да говори така, когато се напиеше и решаваше да ме бие. Пиенето развързваше езика му и му даваше смелост, която иначе съвсем му липсваше. С времето той започна да пие повече, но не аз бях причината. Беше пил много през целия си живот, но остаряването и безплодните усилия да постигне някакъв успех в живота съвсем го обезкуражаваха. Колкото повече пиеше, толкова по-късо ставаше работното му време. Много пъти го замествах, като поемах поръчки, които можех да изпълня. Научих се на много неща и рано придобих умения. — Тя поклати тъжно глава, в гласа й пропълзяваше хлад. — Напуснах го на петнайсет. Твърде често се опитваше да ме бие без причина и аз му отвърнах. Тогава вече бях по-голяма. Магията ми ме пазеше. Не разбирах колко голяма е мощта й до деня, в който не се защитих. Тогава разбрах. Едва не го убих. Избягах от селото, от местните, от живота си и знаех, че никога няма да се върна. В онзи ден осъзнах нещо, което преди само бях подозирала. Разбрах, че наистина съм дете на баща си.

Тя отново млъкна, лицето й беше напрегнато, гняв се събуждаше в тъмните и очи.

— Разбрах истината за баща си. При едно от многобройните си напивания грънчарят ми я каза. Пи, докато започна едва да се държи на крака, и после реши да ми се подиграе. Постоянно повтаряше: „Ти знаеш ли коя си? Знаеш ли какво представляваш? Ти, дете на баща си! Черно петно върху лицето на земята, родено от демон и кучка! Имаш очите му, момиченце! Носиш позора на неговата кръв и черната му същност! Не струваш пукната пара за останалите, затова ще ме слушаш, когато те накарам да направиш нещо! По-добре си отваряй добре ушите! Иначе няма да си намериш място в целия свят!“

И така всеки път, винаги последвано от побой. Тогава не усещах много ударите. Знаех как да се прикрия и да кажа онова, което искаше да чуе, за да спре. Но започна да ми писва. Вбесявах се от това унижение. В деня, когато го напуснах, знаех още преди да ме удари, че ще му отвърна. Когато се разкрещя за баща ми, се изсмях в лицето му. Нарекох го лъжец и пияница. Казах му, че не знае нищо за моя баща и той съвсем изгуби контрол. Нарече ме с думи, които не мога да повторя. Каза, че баща ми е дошъл от север, от пограничната страна, където черният му орден е изградил дома си. Каза ми, че баща ми е магьосник и крадец на души. „Демон, предрешен като човек! В черна роба, с вълчи очи! Твоят баща, момиче! О, ние знаем какъв е той! Ние знаем тъмната му тайна! И ти си същата като него, притворна, с лоши очи! Мислиш си, че не виждаме, но не е така! Всички го виждаме, цялото село! Защо мислиш, че те дадоха на мен? Защо мислиш, хората, които те отгледаха, бяха тъй нетърпеливи да се отърват от теб? Защото знаят какво представляваш! Знаят, че си от друидско котило!“

Тя пое бавно дъх, като го гледаше и чакаше да каже нещо. Може би искаше да чуе реакцията му. Жадуваше за това. Но той не й отговори.

— Знаех, че е прав — каза тя накрая, предизвикателството в думите й беше очевидно. — Мисля, че го знаех от известно време. Понякога се чуваха приказки за мъжете в черни роби, които кръстосват из Четирите земи и чиято обител е крепостта Паранор. Магьосници, всемогъщи и все виждащи, по-скоро призраци, отколкото хора, причината за толкова много болка и страдание сред народа на Южната земя. Говореше се, че от време на време някой от тях минава близо до селото. Веднъж дочух разговор: „Един от тях веднъж остана. Прелъсти една жена. Роди се дете!“ Тогава се вдигаха ръце в предупредителен жест и гласът заглъхваше. Баща ми! За него говореха тихите, изплашени гласове. За баща ми!

Тя се приведе напред и на Бремен му се стори, че го прави, за да извлече страховитата си магия от сърцевината на дребното си телце към крайчеца на пръстите си, да се подготви. Прониза го опасение. Насили се да запази спокойствие, да остане напълно неподвижен, да й позволи да продължи.

— Стигнах до извода — продължи тя бавно и решително, — че те говорят за теб.

 

Дюкянджията точно щеше да затваря, когато Кинсън Рейвънлок пристъпи през прага от тъмното и се загледа в меча. Вече беше късно, улиците на Дехтера бяха започнали да опустяват, мяркаха се само мъже, които влизаха или излизаха от кръчмите. Кин сън беше изморен от търсенето и беше тръгнал да си търси стая в един от хановете, когато мина по уличка с оръжейни дюкяни и видя меча. Той беше изложен на витрина, зарешетена от кръстосани железни пръчки, с вградени между тях малки мръсни стъкла. Почти щеше да го подмине, забързан да намери подслон за през нощта, но брилянтният проблясък на металното острие привлече погледа му.

Сега стоеше смаян и втренчен в меча. Това беше най-изключителното, най-майсторски изработеното оръжие, което бе виждал. Дори зацапаното стъкло и слабата светлина не можеха да скрият изумителния блясък на полираната му повърхност и остротата му. Мечът беше огромен, сякаш твърде голям за среден на ръст мъж. По грамадната му дръжка личеше сложна резба — оплетени около крепости змии на фона на гора. Имаше и други, по-малки оръжия, също толкова изкусни и красиви, вероятно изковани от същите ръце, но точно мечът го заплени.

— Извинете, но затварям — обяви дюкянджията и започна да гаси лампите в задната част на своя поовехтял, но изненадващо чист магазин. В него имаше всякакви оръжия — мечове, кинжали, кортици, секири, пики и много други, окачени по целите стени, на всяко възможно място, във витрини и по окачалки. Кинсън огледа всички, но погледът му все се връщаше към меча.

— Няма да ви бавя — каза той бързо. — Само искам да питам нещо.

Дюкянджията въздъхна и тръгна към него. Беше слаб и жилав, с мускулести, здрави ръце. Движеше се леко и изглеждаше, че е способен набързо да се въоръжи с някое от оръжията, ако стане нужда.

— Предполагам, че искаш да питаш за меча?

Кинсън се усмихна.

— Така е. Как разбра?

Дюкянджията сви рамене и прокара ръка през оредяващата си тъмна коса.

— Видях на какво се спря погледа ти, когато пристъпи през прага. Освен това, всички питат за меча. И как не? Най-майсторската работа из Четирите земи. Много е скъп.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Кинсън. — Предполагам, че затова още не е продаден.

Продавачът се засмя.

— О, той не е за продан. Само за показ е. Мой е. Не бих го продал за всичкото злато в Дехтера или който и да е друг град. Такава майсторска изработка не може да се купи и се среща съвсем рядко.

Кинсън кимна и каза:

— Наистина превъзходно оръжие. Но ще са му необходими ръце на силен мъж.

— Като теб ли? — попита продавачът и повдигна вежда.

Кинсън сви многозначително устни.

— Мисля, че е прекалено голям дори за мен. Погледни колко е дълъг.

— Ха! — Дюкянджията изглежда се развесели. — Всички мислят така! Точно това е учудващото в това острие. Виж, денят беше дълъг и аз съм уморен. Но ще ти покажа една малка тайна. Ако харесаш това, което видиш, може би ще си купиш нещо и аз ще получа отплата за времето, което ти отделих. Така честно ли е?

Кинсън кимна. Продавачът отиде до голямата витрина, бръкна под рамката и отключи някакъв механизъм. Чуха се няколко изщраквания. После той махна веригата, изкусно увита около дръжката на меча, за да поддържа оръжието в леглото му, и внимателно го вдигна с острието надолу. Обърна се, широко ухилен, и задържа оръжието пред себе си, като лесно го балансираше в ръцете си, сякаш изобщо не тежеше.

Кинсън се втрещи, невярващ на очите си. Продавачът се изсмя на изражението му и после подаде меча на пограничника. Кинсън го пое и изумлението му нарасна. Мечът беше толкова лек, че можеше да го държи само с една ръка.

— Как е възможно това? — възкликна той, като вдигна сияещото острие пред очите си, смаян както от лекотата, с която го удържаше, така и от майсторството на изработката му. Обърна се към продавача: — Не може да е особено здрав, щом е толкова лек!

— Това е най-здравото парче метал, което някога си виждал, приятелю — обяви продавачът. — Сплавта и закалката го правят по-здрав от желязо, но много лек. Няма друг като него. Ето, нека ти покажа нещо.

Той взе меча от Кинсън и го сложи отново във витрината, заключи отново катинарите и веригите, които го държаха на мястото му. После посегна и взе един нож. Само острието му беше дълго двайсет инча. Беше гравирано със същия сложен мотив и явно беше дело на същите умели ръце.

— Това е оръжие за теб — обяви продавачът тихо и подаде ножа на Кинсън с усмивка.

Ножът беше превъзходен като меча, макар и не така внушителен по размери. Кинсън веднага беше очарован. Леко, перфектно балансирано, майсторски изработено, остро като котешки нокът, оръжието се отличаваше с невъобразима красота и здравина. Пограничникът се усмихна възхитен и продавачът отвърна на усмивката му. Кинсън попита за цената. Пазариха се няколко минути, после сключиха сделката. Кинсън се раздели с почти всичките си пари, които никак не бяха малко, но дори и не помисли да се откаже.

Затъкна ножа и канията му в колана си и острието легна приятно върху хълбока му.

— Моите благодарности — каза той. — Това беше добър избор.

— Това ми е работата — възрази продавачът.

— Все още имам някои въпроси — каза Кинсън, когато мъжът тръгна да го изпраща.

— Тъй ли, какво? Нали ти казах всичко? Мислех, че искаш да питаш за меча…?

— Пак е за меч — прекъсна го Кинсън, като още веднъж хвърли поглед към острието. — Но за друг меч. Имам приятел, който се нуждае от такова оръжие, но иска то да бъде изковано по негови собствени изисквания. За това ще трябва много добър ковач. Онзи, който е направил твоя меч, ми се струва подходящ за тази работа.

Продавачът се взираше в него, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

— Искаш да имаш меч, изкован от майстора на моя меч?

Кинсън кимна, после бързо добави:

— Ти ли си майсторът?

Мъжът се усмихна неопределено.

— Не. Но така или иначе няма да успееш да придумаш майстора да ти направи меч.

Кинсън поклати глава.

— Не разбирам.

— Да, предполагам. — Продавачът въздъхна. — Слушай внимателно, ще ти обясня.

 

Първата реакция на Бремен на думите на Марет беше да й каже направо, че тези обвинения са нелепи. Но изражението й го накара да размисли. Явно беше стигнала до това заключение след дълги размишления и нямаше да се даде толкова лесно. Заслужаваше да бъде приета на сериозно.

— Марет, как така реши, че аз съм твоят баща? — попита той внимателно.

Нощта ухаеше на треви и цветя, луната и звездите обливаха със сребриста светлина далечните хълмове над ярките проблясъци на града. Марет извърна поглед за момент, сякаш търсеше отговора на въпроса си в тъмнината.

— Мислиш ме за глупачка — просъска тя.

— Не, нищо подобно. Моля те, кажи ми какви са мотивите ти.

Тя тръсна глава.

— От много години, още преди да се родя, друидите са се затворили в Паранор. Изолирали са се от расите, изоставили са предишната практика да ходят сред хората. Само от време на време някой от тях се е връщал у дома, за да навести семейството и приятелите си, но такива в моето село нямаше. Малцина изобщо рискуват да навлязат в Южната земя. Но имаше един, който го правеше, който идваше от време на време. Ти. Ти идваше в Южната земя, въпреки подозрението към друидите там. Дори понякога са те виждали. Хората от моето село говореха, че когато майка ми е забременяла с мен, ти си бил демонът, черният призрак, който я е прелъстил, който я е принудил да се влюби!

Тя млъкна. Дишаше тежко. В думите й звучеше неизреченото предизвикателство той да посмее да отрече. Цялата се бе напрегнала и изопнала, черната енергия на магията й пращеше от върховете на пръстите й.

Очите й го изгаряха.

— Търся те, откакто се помня. Носех бремето на магията си като камък на шията си и не е минал нито ден, без то да ми напомни за теб. Майка ми не успя да ми разкаже за теб. Разполагах само със слухове. Но по време на пътуванията си винаги те търсех. Знаех, че един ден ще те открия. Отидох в Сторлок с мисълта да те намеря, с мисълта, че може да минеш оттам. Ти не дойде, но Коглин ми даде ключ към Паранор и това бе дори по-добро, защото знаех, че все някога ще се върнеш в крепостта.

— И затова ме помоли да тръгнеш с мен — обади се той. — Защо не ми каза тогава?

Тя тръсна глава.

— Исках първо да те опозная. Исках да видя сама що за човек е баща ми.

Той кимна бавно, обмисляйки думите й. После сплете ръце пред себе си, усещаше костите си и подобната си на пергамент кожа прекалено остарели и вече непоправимо увредени.

— Ти ми спаси живота на два пъти. — Усмивката му беше вяла, а в очите му грееше любопитство. — Веднъж при Адския рог и веднъж в Паранор.

Тя се втренчи в него, без да може да му отговори.

— Аз не съм твоят баща, Марет — каза й той.

— Разбира се, че така ще кажеш!

— Ако бях твой баща — отвърна той тихо, — щях да съм горд да го призная. Но не съм. По времето на твоето зачеване, аз пътувах из Четирите земи и може дори да съм идвал в селото на майка ти. Но аз нямам деца. Лишен съм от тази способност. Живял съм твърде дълго, поддържан от Друидския сън. Но сънят изиска много в замяна. Даде ми времето, което иначе не бих имал, но на много голяма цена. Част от тази цена е невъзможността да имам деца. И следователно никога не съм имал връзка с жена. Никога не съм имал любовница. Бях влюбен веднъж, преди много време, толкова отдавна, че вече почти не помня лицето на момичето. Беше преди да стана друид. Преди да започна живота, който водя сега. Оттогава не съм имал друга.

— Не ти вярвам — отвърна тя веднага.

Той се усмихна тъжно.

— Напротив. Знаеш, че е така. Усещаш го. Аз не съм твоят баща. Но истината може да е още по-жестока. Вероятно суеверието на хората от твоето село им е помогнало да вярват, че аз съм човекът, от когото е заченала майка ти. Името ми сигурно им е било добре известно и са се спрели на него, само защото баща ти е бил чужденец с черна роба, владеещ магия. Но, чуй ме, Марет. Има още нещо, върху което трябва да се замислим, и то няма да е никак приятно за теб.

Тя стисна устни.

— Защо ли не съм изненадана?

— Разсъждавах върху естеството на твоята магия. Присъща магия, която ти е вродена и е неразривна част от теб. Това се случва рядко. Тя е характерна за хората от вълшебния свят, но в голямата си част те са мъртви от векове. Освен елфите, но и те са изгубили магията си — почти изцяло. Друидите, в това число и аз самият, не притежават каквато и да било присъща магия. Тогава откъде е дошла твоята, ако баща ти е бил друид? Да предположим за момент, че наистина е бил такъв. Кой от друидите притежава подобна сила? Защото явно магията е изиграла голяма роля в твоето зачеване.

— О, по дяволите! — промълви тя тихо, схващайки накъде бие той.

— Чакай, не казвай още нищо — бързо се обади Бремен. Посегна напред и взе ръцете й в своите. Тя не се възпротиви, тъмните й очи се бяха разширили, на лицето й бе изписан ужас. — Бъди силна, Марет. Налага се. Хората от твоето село са описвали баща ти като демон и призрак, като тъмно създание, което може да изменя външността си при нужда. Ти сама го каза. Този вид магия не се практикува от друидите. Поне от повечето от тях. Но има други, за които това би било лесно.

— Лъжи — прошепна тя, но в думите й не звучеше никаква увереност.

— Господаря на Магията има слуги, които приемат човешки облик. Правят го по различни причини. Опитват се да покварят онези, чийто облик взимат. Опитват се да ги измамят, за да ги завладеят и да ги използват. Понякога го правят единствено, за да си възвърнат донякъде частица от собствената си изгубена човечност, да съживят отново поне мъничко от онова, с което са се простили, когато са станали такива, каквито са. А друг път постъпват така просто от зла воля. Магията, която притежават, до такава степен се е сраснала с тях самите, че те я използват, без да мислят. Не правят разлика между нещата. Действат по инстинкт и според желанията, които ги ръководят на момента. Не по някаква причина или емоция, просто по инстинкт.

В очите на Марет имаше сълзи.

— Баща ми? Бремен кимна бавно.

— Това би обяснило магията, с която си родена. Присъща магия, черен дар, завещан от баща ти. Това не е друидски дар, а дар от създание, за което магията е част от съществото му. Така е, Марет. Трудно е да го приемеш, знам, но е така.

— Да — прошепна тя, толкова тихо, че той едва я чуваше. — Сигурно.

Сведе глава и заплака. Ръцете й стискаха неговите, магията й отслабваше, избледняваше заради гнева и напрежението, сплетени на възел дълбоко в нея.

Бремен се премести по-близо и обви раменете й с крехката си ръка.

— И още нещо, дете — каза той тихо. — Аз все още бих искал да бъда твой баща, ако ми позволиш. За мен ще бъдеш като родна дъщеря. Мислих много за теб. Бих ти дал всякакъв съвет относно твоята борба да схванеш същността на магията си. И първото, което бих ти казал, е, че ти не си като баща си. С нищо не приличаш на него, на мрачното създание. Твоята магия си е твоя. Ти носиш бремето на нейната сила, а то никак не е леко. Но въпреки че си я получила от баща си, тя не определя характера ти, нито пък диктува същността на сърцето ти. Ти си добра и силна личност, Марет. Нямаш нищо общо с мрачното създание, чието дете си.

Тя склони глава към рамото му.

— Няма откъде да знаеш това. Може да съм точно такава.

— Не — извика той. — Не. У теб няма нищо от него, дете. Нищо.

Той погали тъмната й коса, притисна я към себе си и я остави да плаче, да излее болката, събирана толкова много години. След всичко това щеше да остане празна и вцепенена, затова трябваше да й бъдат влети надежда и смисъл.

И сега той мислеше, че има начин да го стори.

 

Минаха два дни, преди Кинсън Рейвънлок да се върне. Той пристигна от долината по залез, откъм суровото оранжево сияние, родено от дима и огъня на огромните пещи на Дехтера. Нямаше търпение да стигне при тях, да им занесе новината. Захвърли прашната си наметка с широк жест и ги прегърна ентусиазирано.

— Намерих човека, който ни трябва — обяви той, като се тръшна до тях, сви крака на тревата, и прие меха с ейл, който Марет му подаде. — Точният човек, струва ми се. — Усмивката му стана още по-широка и после бързо сви рамене. — За жалост той не се съгласи с мен. Някой ще трябва да го убеди, че съм прав. Затова се върнах за вас.

Бремен кимна и посочи към меха.

— Пийни, хапни нещо и после ни разкажи всичко.

Кинсън опря меха до устата си и отметна назад глава. На запад слънцето потъваше зад хоризонта и интензивността и нюансите на светлината се променяха бързо с падането на здрача. В играта на светлината на залеза Кинсън долови някакво мрачно и тревожно пламъче в очите на стареца. Без да продума, той погледна и към Марет. Тя срещна смело очите му.

Пограничникът свали меха и ги попита сериозно:

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

За миг настъпи тишина.

— Разказвахме си истории — отвърна Бремен. Усмивката му беше меланхолична. Погледна към Марет, после пак към Кинсън. — Би ли искал да чуеш една от тях?

Кинсън кимна сериозно.

— Ако смятате, че има време.

Бремен посегна към ръката на Марет и момичето я протегна към него. В очите й имаше сълзи.

— Мисля, че затова ще трябва да намерим време — каза старецът.

И от начина, по който произнесе тези думи, Кинсън разбра, че е прав.