Тери Брукс
Първият крал на Шанара (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

По здрач на следващия ден елфите вече бяха навлезли дълбоко в планината. Бяха яздили цялата предишна вечер, след бягството от капана на гномите в клисурата Биън, после продължиха на запад към скалистите предпланини на Брейклайн, и не спряха, докато утринната светлина не изпълзя от изток и не се разля над долината Саранданон. Тогава починаха няколко часа, после станаха, ядоха и пак тръгнаха. Дъждът бе спрял, но небето си оставаше облачно и сиво, по хълмовете бе виснала мъгла, плътна като одеяло. Във въздуха се усещаше влага, която носеше миризмата на пръст и гнило дърво. Колкото повече се изкачваха, толкова по-голи и скалисти ставаха хълмовете и миризмата се разсея. Тук въздухът беше хладен, резлив и чист, а мъглата започна да се разкъсва.

По пладне възвишенията бяха останали зад гърба им и пътят им вече се виеше нагоре в планината. Джърл Шанара им бе казал, че ще яздят докато съвсем се стъмни, защото искаше да наберат преднина пред преследвачите си. Беше твърдо решен преди да спрат да са излезли на терен, по който не оставят ясни следи. Никой не възрази. Яздеха послушно в мрака и тишината, гледаха как мъглата се разнася и пред тях се открива планината. Брейклайн представляваше стена от назъбени скали, върхове, които се издигаха високо в небето и изчезваха сред облаците, стръмни урви, които се спускаха стръмно надолу на няколко хиляди фута, огромни голи склонове и назъбени проломи, формирани от движението на земята по времето, когато светът все още е добивал облика си. Планината се издигаше до небесата, сякаш се опитваше да се изкачи там и да избяга от света, приличаше на протегнатите ръце на гиганти, заледени от времето. На север и на юг, докъдето стигаше погледът, навсякъде се простираше Брейклайн, като бариера, забраняваща преминаването, като крепост срещу натрапници.

Елфите започнаха пътя си през планината в тишина. Пред лицето на подобна дълговечност ги завладя онова характерно усещане за собствената им смъртност.

С падането на нощта вече бяха прехвърлили по-ниските върхове и нямаха видимост нито към хълмовете, по които се бяха изкачили дотук, нито към по-отдалечената долина Саранданон. Устроиха лагера си в една смърчова горичка, сгушена в плитка долчинка, свряна между голите върхове, по които блестеше сняг, подобно на тънка, бяла мантия. Там имаше прясна вода, трева за конете и дърва за огън.

Щом свършиха с настаняването и се нахраниха, Прейа Старли се върна назад по следите им, за да провери за преследвачи. Докато я чакаха да се върне, Тей обсъди с Джърл и Врий Иридън видението, което бе разкрило местоположението на Черния елфически камък. Той още веднъж изброи особеностите му, като си направи труда да опише всичко, което Бремен му бе казал. Джърл Шанара слушаше внимателно, силното му лице бе напрегнато, погледът му — съсредоточен и уверен. Врий Иридън, от друга страна, изглеждаше почти незаинтересуван от въпроса, очите му често блуждаеха и се взираха в нощта в търсене на нещо повече от това, което думите на Тей можеха да предложат.

— Никога не съм бил в тази част на Западната земя — отбеляза той, когато Тей свърши. — Не зная нищо за нея. За да усетя скривалището, което търсим, трябва първо да се приближа до него.

— Голяма полза, няма що — сопна се раздразнено Джърл. Той също бе забелязал как бродят очите на локата и явно беше ядосан от поведението му. — Това ли е всичко, което можеш да направиш?

Врий Иридън само сви рамене. Джърл беше вбесен.

— Може би щеше да се справиш по-добре, ако бе обърнал повечко внимание на думите на Тей!

Локатът го погледна, присвивайки късогледо очи, в които мъждукаше лек огън.

— Нека ти кажа нещо. Когато Тей дойде да ме моли за помощ, аз прочетох съзнанието му. Понякога мога да го правя. Видях видението на Бремен, онова, което Тей току-що описа, и си го спомням доста добре. Това видение е реално, приятелю. Ако не беше то, нямаше да съм тук. То е реално и мястото, което показва, също е реално, в това съм абсолютно сигурен. И въпреки това не мога да го открия, без да знам нещо повече.

— Джърл, ти често си пътувал из страната — прекъсна го бързо Тей, нетърпелив да предотврати сблъсъка между двамата. — Нещо от това, което разказах, не ти ли звучи познато?

Приятелят му поклати глава, по лицето му се изписа раздразнение.

— Повечето от пътуванията ми са били ограничени до проходите — до Хейлис Кът и Уорл Рън, и онова, което лежи зад тях. А точно тази планинска формация — двата върха, разтворени като пръсти — ми звучи като всяко едно от десетките двойни възвишения, които съм виждал.

— Но не си сигурен кое точно?

— А ти как мислиш? — сопна се Джърл.

— По кой път смяташ, че трябва да тръгнем? — настоя Тей. Не можеше да разбере нетипичното поведение на приятеля си.

Джърл скочи на крака.

— Откъде да знам? Попитай нашето приятелче локата, може да има някоя блестяща идея!

— Я чакай! — обади се веднага Врий Иридън и също се изправи. Застана пред Джърл. Изглеждаше съвсем дребен и слаб в сравнение с едрия елф, но изобщо не личеше да се страхува. — Защо не опитаме нещо? Може би ще мога да ти помогна да си спомниш, ако си видял точно тази планинска формация.

Тей също скочи, веднага разбрал какво иска да каже локата.

— Можеш ли да направиш с Джърл същото, което направи и с мен? — попита той бързо. — Можеш ли да пробудиш спомена му, както направи с видението на Бремен.

— За какво говорите? — тросна се Джърл, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Вероятно — отговори Врий на Тей, после се обърна към Джърл. — Нали ти казах. Понякога мога да чета съзнанието на хората. Направих го с Тей, за да надникна във видението на Бремен. Мога да опитам и с теб, за да разбера дали в подсъзнанието ти е останал спомен за формацията, която търсим.

Джърл целият пламна.

— Я прилагай магиите си на някой друг! Завъртя се назад, но Тей го сграбчи за ръката и го върна обратно.

— Няма на кого друг, Джърл. Имаме само теб. Да не би да се страхуваш?

Едрият елф се взря почти гневно в него, но Тей не отстъпи, най-вече, защото нямаше друг избор. Нощното небе се бе изчистило от облаците и сега необятната му шир бе изпълнена със звезди. Яркостта им почти заслепяваше. Застанал под светлината им, в пазвата на планината, впримчен в този неочакван сблъсък с най-добрия си приятел, Тей се почувства някак странно беззащитен.

Джърл внимателно освободи ръката си от хватката му.

— Не се страхувам от нищо и ти го знаеш — отвърна той меко.

Тей кимна.

— Да, знам го. Но сега те моля, позволи на Врий да опита.

Те седнаха близо един до друг в тишината. Врий Иридън взе ръцете на Джърл Шанара в своите. Държеше ги хлабаво и се взираше право в очите му. После затвори своите. Тей ги наблюдаваше с безпокойство. Джърл се бе напрегнал като котка преди скок, готов да избяга при първия признак на опасност. Локатът, от своя страна, беше спокоен и вглъбен, особено сега, потънал някъде дълбоко в съзнанието на Джърл, в търсене на това, което им трябваше. Двамата останаха така няколко секунди, свързани — странен съюз. Никой не показваше с нищо какво се случва.

И тогава Врий Иридън пусна ръцете на Джърл и кимна рязко.

— Намерих го. Поне отправната точка. Имаш много добра памет. Двата върха във формата на буквата V се наричат Клещи — или поне ти така ги наричаш.

— Сега си спомням — каза тихо едрият мъж. — Преди пет-шест години, когато търсех трети проход към низината Хори. В планините северно от Уорл Рън, сред най-едрите масиви. Нямаше начин да се открие проход там, затова се отказахме. Но помня двата върха. Да, помня ги!

Изведнъж ентусиазмът му сякаш започна да се топи и раздразнението му се върна.

— Е, достатъчно. — Той кимна рязко, повече на себе си, отколкото на тях и се изправи. — Вече имаме отправна точка. Надявам се, че всички са доволни. Сега може би ще мога да поспя малко.

Вбесен, той се отдалечи. Тей и Врий Иридън гледаха след него, без да продумат.

— Обикновено не се държи така — рече накрая Тей.

Локатът се изправи.

— Току-що изгуби шестима от хората си, които му вярваха, в нападение, което чувства, че е можело да бъде предвидено. — Тей се взря в него и старецът сви рамене. — В момента мисли за това. Не можа да го скрие от мен, макар и да се опита.

— Но тези мъже не умряха по негова вина — обяви Тей. — Никой нямаше вина.

Локатът присви очи към него.

— Само че Джърл Шанара не гледа на нещата по този начин. Ами ако ти беше на негово място, как щеше да се чувстваш?

После Врий се изправи и се отдалечи, като остави Тей да размишлява сам по въпроса.

Групата отново потегли с пукването на зората, като се отправи на север през планините към Уорл Рън. Прейа Старли се бе върнала през нощта, за да докладва, че няма никакви следи от преследвачи наблизо. Но никой от елфите дори за момент не си помисли, че са в безопасност. Това означаваше само, че си бяха осигурили малко повече свободно пространство. Гномите все още бяха някъде там и ги търсеха. Но щеше да им е много трудно да ги открият в планините, където следите имаха склонността да изчезват сред безчетните скали и объркани проходи. Ако имаха късмет, можеха да се изплъзват от преследвачите си достатъчно дълго, за да открият това, което търсеха.

На Тей му се струваше, че подобна възможност е твърде оптимистична, но пък беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Яздеха на север през остатъка от деня, без да видят никакви преследвачи. Следваха дълбоките долини, които прорязваха източната периферия на лабиринта на планините, към прохода Уорл Рън. Установиха се да нощуват на едно равно място, от което се виждаше проходът и долините, които водеха към него откъм Саранданон. Сега бяха близо до мястото, откъдето Джърл беше видял формацията, наречена от него Клещите.

Този ден той като че ли беше в по-добро настроение. Все още беше необщителен и сдържан, но вече не така груб. За това вероятно бе допринесъл и фактът, че сега имаха доста по-добра представа къде отиват. В действителност той се бе извинил на Тей по един доста безцеремонен начин, като бе обяснил поведението си с недостатък в характера. На Врий обаче не каза нищо и Тей предпочете да остави нещата да поулегнат.

Прейа Старли не изглеждаше никак впечатлена от промяната в поведението на Джърл и през цялото време разговаряше с него, сякаш всичко е наред. Тей реши, че тя сигурно вече е опознала настроенията на приятеля му доста добре и е намерила начин да отвръща на всяко от тях. Той изведнъж усети пристъп на ревност, защото между тях двамата не съществуваше такава близост. Още веднъж осъзна, че е аутсайдер, завърнал се изведнъж в стария си живот и все още опитващ се да се нагоди към него. Не знаеше защо това го тревожи толкова, като се изключеше фактът, че с живота му в Паранор бе свършено и му предстоеше отново да свикне с двоякото си отношение към Прейа и Джърл. Не можеше да твърди, че е особено честен с тях, защото бе крил чувствата си към Прейа и от двамата. Или поне така си мислеше. Може би те знаеха много повече, отколкото показваха, и сега той играеше някаква игра на тайни там, където тайни вече нямаше.

Отново тръгнаха по изгрев и стигнаха Клещите по пладне. Тей веднага разпозна върховете, ясното указание от видението на Бремен. Те се издигаха и оформяха на хоризонта остро V, раздалечени доста един от друг и оформящи дълбока цепнатина. Пред тях имаше лабиринт от по-малки възвишения, носещи следите на времето и стихиите, напълно голи, ако не се брояха няколкото разпръснати тук-там групички ели и елши, както и няколко упорити туфи трева и диви цветя. Отвъд тях, след V-образната цепнатина, се издигаше планинска стена, така мъглива, че не можеха да се видят очертанията й.

Джърл заведе групата до началото на прохода, който водеше нагоре към върховете, и там слязоха от конете. Пред тях в небето се рееха грабливи птици и описваха широки, изящни кръгове. Денят беше ясен и светъл; дъждоносните облаци се бяха понесли на изток, към Саранданон. Тей усети слънцето по лицето си, топло и успокояващо, когато се загледа нагоре към прострялата се безкрайна шир от скали и дефилета и се зачуди какви ли тайни крият.

— Ще оставим конете тук и ще продължим пеша — обяви Джърл и се ухили самодоволно, щом видя изражението му. — Във всеки случай можем да продължим с конете само още малко, Тей. После ще трябва да ги оставим на преследвачите си. Ако направим това сега, ще можем да ги скрием в гората. Може да се наложи да се върнем пак тук, преди да приключим задачата си.

Прейа го подкрепи и Тей знаеше, че са прави, макар че не му се искаше да оставят животните, които ги бяха превели през толкова опасности. И без това се бяха сдобили толкова трудно с тях. Но на онези, които ги преследваха, също щеше да се наложи да продължат пеша, щом стигнеха дотук, затова той реши, че това е най-доброто, което могат да направят.

Джърл избра един от елфите-преследвачи, прошарен ветеран на име Обан, да остане с конете. Инструктира го да отведе животните и да ги скрие някъде, където няма да могат да ги открият, после да остане на пост, докато дружината се завърне. Обан искаше да се присъедини към тях, след като скрие конете, но Джърл изтъкна, че може да се наложи да ги закара на друго място, ако преследващите ги гноми се приближат прекалено близо до тях и че ще е необходимо той да доведе конете при другарите си, ако бъдат нападнати при слизането от върховете. Обан се съгласи неохотно, взе поводите на конете и замина.

Джърл поведе останалите. Вече бяха само седмина — той самият, Тей, Прейа, Врий Иридън и последните трима от елфите-преследвачи. Тръгнаха през лабиринта от скали и дървета към мрачната пролука между Клещите.

Катериха се през остатъка от деня. Докато напредваха, Тей се хвана, че отново премисля задачата, която им предстоеше. Вярно бе, че и останалите от групата споделяха отговорността за намирането на Черния елфически камък, но все пак заръката на Бремен бе отправена изрично към него. Освен всичко останало, той бе и единственият друид сред тях. Само той можеше да борави с магия и да им осигури някаква реална защита. А и беше най-подготвеният да открие и запази Черния камък. Не бе забравил онази част от видението на Бремен, която намекваше за опасността, обграждаща скривалището на Камъка, внушението за мрачната спирала, която го пази от посегателства, неподправеното усещане за нещо зло. Тей се опасяваше, че откриването му ще е само първата стъпка. След това им предстоеше да го запазят, което нямаше да стане лесно и безопасно. Щом Камъкът бе останал недокоснат толкова векове, сигурно бе силно защитен. Врий Иридън и Прейа Старли можеха да му помогнат при намирането. Джърл Шанара и елфите-преследвачи сигурно щяха да му съдействат да го вземе. Но по-голямата част от бремето лежеше на неговите плещи.

И така бе редно, разсъди той. Беше се подготвял за това през тези петнадесет години, през почти целия си съзнателен живот. Времето, прекарано в Паранор, всъщност бе посветено на това. Нищо, което бе вършил досега, не можеше да се сравни с предстоящата му задача. Като останалите друиди, той бе прекарал дните в Паранор, погълнат от проучванията си, в търсене на познание и това, че беше продължил да развива магическите си умения, не променяше факта, че бе водил предимно уседнал живот. Беше живял петнадесет години в изолирана, уединена крепост, без да се интересува от света навън. Сега, когато службата му в Паранор бе изтекла, животът му щеше да се промени завинаги. И промяната започваше тук, в тези планини, сред останките от други векове, с талисман, невиждан от никого след появата на човешкия род.

Затова не биваше да се провали — това беше най-важното. Провалът значеше и край на всяка надежда да бъде спрян Господаря на Магията, край на всеки шанс да бъде създадено оръжие, което да го унищожи, и най-вече край на живота на Тей. Нямаше да има втора възможност, нямаше да може да се върне и да опита отново. Това усилие щеше да бъде кулминацията на годините, посветени на заниманията с друидска магия. Щеше да бъде апотеоз както на това, че магията може да бъде съзидателна, така и на основната цел на живота му като друид.

Но притесненията му далеч не се ограничаваха с това. Групата им бе изтощена от постоянното преследване, от бягствата и криенето, от измъкването от капани, от недостига на сън и дългите часове езда. Не бяха яли както трябва повече от седмица, лишени от провизиите, които се надяваха да съберат, защото бяха захвърлили целия си улов по време на бягството. Бяха обезсърчени от загубата на другарите си и от страха, непрестанно разяждащ увереността им, че търсенето ще успее. Никой не говореше за тези притеснения, но те бяха там — в лицата им, в очите им, в начина, по който се движеха, явни за всеки, който си направеше труда да ги погледне.

Времето ни се изплъзва, мислеше си Тей. Процеждаше се като вода през шепи и ако не внимаваха, можеше да се окаже, че е изтекло.

С падането на нощта вече бяха при входа на прохода и установиха лагера си в една рядка горичка от елши, откъм подветрената страна на планината. На тази височина бе хладно, но не чак мразовито. Скалните стени сякаш събираха и задържаха дневната топлина в прохода, вероятно защото се спускаха рязко в дълбока долина, която свързваше източните и западните части. Ядоха пестеливо, вода все още имаха. Увиха се в одеялата си и заспаха необезпокоявани.

На зазоряване отново потеглиха. Изгревът се изля в долината и освети пътя им с неясни сияния, които проблясваха по източния хоризонт като сигнални огньове. Прейа Старли ги водеше, като разузнаваше на няколкостотин метра напред от основната група и се връщаше от време на време да докладва, да предупреждава за пречки и да им посочва по-лек маршрут. Тей вървеше с Джърл, но не говореха много. Вече се изкачваха нагоре от долината през западния й край, като излизаха от сянката на двата върха, и внезапно откриха, че пътят им е препречен от масивна грамада, която сякаш беше формирана от огромни пластове земя, начупени и струпани от ръцете на гигант. Пред тях стената на Брейклайн се издигаше до небесата, а нащърбените й върхове бяха като скупчени заедно от ръцете на същия гигант, събрани по някаква напълно случайна и неразбираема логика, очакващи някой да ги подреди и да ги постави отново на местата им.

Прейа се върна да ги преведе вляво от грамадата почти цяла миля, по една пътечка, която се извиваше нагоре към острите скали. Сега бяха изчерпали цялата информация от възродилия се спомен на Джърл и вече не им оставаше нищо друго, освен да продължават, докато нещо от видението на Бремен не се появи само. Катереха се по скалите, избягвайки цепнатините, които се спускаха право в мрака, и се придържаха настрани от ръбовете на склоновете и стръмнините там, където при една погрешна стъпка можеха да полетят надолу завинаги. Джърл беше прав, като остави конете, помисли си Тей. Тук щяха да са напълно ненужни.

На билото се натъкнаха на малка, виеща се пътека, почти неразличима, която водеше през тясно дефиле към по-големите канари отпред. Последваха я предпазливо, Прейа избърза напред. Елфическото момиче запристъпва леко през плетеницата от светлина и сенки и после напълно изчезна от поглед.

След малко отново се натъкнаха на нея. Стоеше в края на дефилето, загледана към планините отвъд. Щом се приближиха, тя се обърна към тях, видимо развълнувана. Посочи нещо и Тей веднага видя групата скали вляво от мястото, където стояха. Приличаха на шипове, стърчащи към небето под най-причудливи ъгли, обградени в основата си от широк и висок пояс натрошени скали.

Подобно на свити пръсти, слети в еднородна маса.

Тей се усмихна изморено. Това беше отличителният белег, който търсеха, сбора от нащърбени върхове, които криеха някъде дълбоко в скалната си основа крепост, изгубена от времето на вълшебния свят. Крепост, която видението на Бремен бе обещало и която пазеше Черния камък на елфите.

Беше се оказало по-лесно, отколкото очакваше, да открият първо двата върха във формата на буквата V и после групата скали, които напомнят свити пръсти. Умението на Врий, който беше възстановил спомена на Джърл, и разузнаването на Прейа ги бяха довели до целта така бързо и ефикасно, че направо не беше за вярване. Ако не бяха се сблъсквали с гномите-преследвачи по пътя, щяха да пътуват почти без усилие.

Само че тогава, също толкова бързо, се появиха и трудностите. Търсиха през целия ден, а и на следващия входа към крепостта, скрит сред върховете, но не откриха нищо. Масивните скали, големите скални блокове и плочи, разпръснати около двата върха, предлагаха десетки отвори, които не водеха наникъде. Бавно и усърдно членовете на малката дружина изследваха всяка пътечка, минаваха по нея в сенчестия и хладен сумрак, докато стигнат до някоя стръмнина, гола скала или пропаст. Търсенето продължаваше, настъпи третият ден, после и четвъртият, а елфите все още не бяха открили нищо.

Търпението им започна да се изчерпва. Бяха изминали дълъг път и платили огромна цена само за да се озоват в пълна безизходица — това беше повече, отколкото можеха да понесат. Разяждаше ги ужасното усещане за изтичащото време, за опасността от гномите, които неизбежно щяха да дойдат от изток, за неоправданите очаквания и горчивото разочарование.

Джърл Шанара ги подтикваше да продължават. Той не стана мрачен и навъсен, както Тей очакваше, нито си върна лошото настроение, което беше демонстрирал към Врий Иридън след загубата на другарите им при клисурата Биън. Не загуби духа, решителността и спокойствието си. Пришпорваше всички неумолимо, дори и него. Настояваше да продължават с търсенето. Караше ги да минават пак по следите си. Принуждаваше ги да проверяват всеки процеп в скалите отново и отново. Силата на волята му отказваше да ги остави да изгубят надежда. Тей осъзна, че Джърл е забележителен водач.

Не получиха от Врий Иридън помощта, която бе очаквал Тей. Нямаше видения, нито усещания, нито проблясъци на интуицията му, нищо, което да им даде указание къде се намира крепостта или входът към нея. Локатът не изглеждаше особено притеснен от това, всъщност даже беше по-скоро ведър. Но Тей предполагаше, че е свикнал с провала и е приел факта, че дарбата му не се появява по команда, а когато и както сама пожелае. Поне не седна да чака появата й. Както всички останали от групата, и той се впусна в търсене, проверяваше нишите в срутените скали, надничаше във всички скрити местенца и пролуки, в тази пукнатина или в онова дефиле. Не коментираше неспособността си да им помогне с таланта си, нито пък Джърл каза нещо по въпроса. И това му правеше чест.

Накрая Прейа бе тази, която направи откритието. Макар че районът, който претърсваха, беше доста обширен и подобен на лабиринт, след четири дни бяха покрили по-голямата част от него. Дотогава за всички вече беше ясно, че ако видението не ги е заблудило, крепостта е скрита по начин, за който не са се сетили. Прейа стана преди зазоряване на петия ден от диренето и тръгна надолу, за да огледа разрушените скални отломъци. Стори го без отчаяние и не от желание да разучи отново местността. Тя седна в сенките на източния скален склон и загледа как светлината започва да осветява върховете и мракът се разсейва, за да се смени сивотата на чезнещата нощ със среброто и златото на новия ден. Гледаше как ярките лъчи на слънцето падат по върховете на планината, просмукват се надолу по скалите, както боя се стича по дървени стени, цвят, обагрящ всяка мрачна пукнатина, открояващ всяка форма и релеф.

И тогава видя птиците. Огромни бели риболовци, морски птици на мили от всякаква видима вода. Издигаха се от една пукнатина в скалата към връх, разположен в средата на групата скали, няколкостотин фута под мястото, където тя седеше. Птиците се появиха неочаквано, бяха повече от дузина, издигнаха се нагоре с идването на светлината, като по команда, извисиха се в небето и изчезнаха към новия ден, настъпващ от изток.

Какво, зачуди се изведнъж Прейа Старли, правят тези морски птици сред голите скали?

Тя веднага се върна при останалите с новината. Описа им видяното, убеди ги, че си струва да бъде проучено и тогава изведнъж Врий Иридън извика, сякаш бе получил откровение:

— Да, да, точно това търсим!

Всички от групата се оживиха и макар че бяха донякъде резервирани и измъчени от дългото търсене, спането върху скалите цели пет нощи и липсата на добра храна, те излязоха от лагера и тръгнаха към планинския склон със завидна решителност.

Отне им половината сутрин да стигнат до цепнатината, от която бяха излетели птиците. Нагоре нямаше път и пътеката, която бяха принудени да следват, лъкатушеше напред-назад по скалния склон. Налагаше се да са изключително предпазливи и да внимават при всяка стъпка. Прейа, която както винаги водеше, стигна горе първа и изчезна в процепа. Докато другите стигнат до тесния перваз пред пукнатината, тя вече се бе върнала с новината, че има проход, който води през скалите.

Тръгнаха напред в колона по един. Скалните стени се стесняваха около тях. Топлината на слънцето отстъпи място на мрак и хлад. Светлината избледня. Скоро надвиснали над тях скални издатини образуваха таван над главите им и ги затвориха изцяло. Ако въобще проникваше някаква светлина, тя се процеждаше през множеството пукнатини в скалния проход. Скоро очите им привикнаха към мрака и те продължиха. Досетиха се, че за птиците е било по-лесно да се придвижат в по-високите нива, където проходът се разширяваше. Намериха бели пера и парченца стара трева и клонки, които белите риболовци явно бяха носили за гнездата си. А те, разбира се, сигурно бяха далеч напред, където имаше повече светлина и въздух. Дружината продължи.

След известно време скалният таван се спусна толкова ниско, че бяха принудени да пълзят. После проходът се разклони наляво и надясно. Прейа им каза да изчакат и тръгна надясно. Върна се след известно време и ги поведе наляво. Не бяха вървели много, когато проходът отново се разшири и те вече можеха да се изправят. Пред тях светлината вече бе по-ярка. Наближаваха края.

След още петдесетина метра излязоха на брега на огромно езеро. Неговата поява бе така неочаквана, че всички се заковаха на местата си и се втренчиха невярващо. То изпълваше огромен кратер, водите му бяха обширни и спокойни, ненабраздявани дори от най-леката вълничка. Над него се виждаше небето, безоблачен син купол, през който към кратера струеше светлина и топлина. Слънчевите лъчи се отразяваха в повърхността на водата и езерото бе като огледало за околните скали, като изобразяваше дори най-малкия детайл от релефа им. Тей огледа скалите и откри гнездата на риболовците високо горе. Птици обаче не се виждаха. Под заслона на планинските скали и по равната шир на езерото не помръдваше нищо, тишината бе всепоглъщаща и пълна и някак крехка като стъкло.

След кратко обсъждане с Джърл, Прейа Старли ги поведе наляво по брега на езерото. Той представляваше смес от натрошени скали и плоски камъни, които проскърцваха под ботушите им и звукът откънтяваше зловещо в пещеро подобната кухина на кратера. Тей хвърли магията си напред, за да търси капани и скрити опасности, но линиите на земната енергия бяха толкова мощни и древни, че разкъсваха крехката му мрежа и го принуждаваха да я изгражда отново. Той придърпа Джърл близо до себе си и го предупреди, че тук има огромна магия, стара като света.

Тя пазеше кратера и всичко, което лежеше в него. Тей не можеше да открие някаква конкретна опасност в нея, нито източника или предназначението й. Не смяташе, че са заплашени, но беше по-добре да бъдат предпазливи.

Продължиха, докато не обиколиха езерото почти наполовина. Все още не се забелязваше никаква следа от живот или знак, че отвъд има нещо, което могат да видят. Нито Тей със своята друидска магия, нито Врий Иридън с дарбата си на локат успяха да открият онова, което търсеха. Слънцето беше проникнало отвъд скалния склон и сега приличаше директно над тях — горящо кълбо насред синьото. Не можеха да погледнат нагоре, без да ги заслепи, затова свеждаха очи към земята, докато вървяха.

И тогава, с настъпването на зенита, Тей Трифънйъд видя сянката.

Беше се отдръпнал, за да открие по-високо място, от което да огледа другия бряг през заслепяващите отражения по повърхността на езерото. Докато търсеше подходяща позиция, откъдето да види нещо въпреки блясъка, той забеляза, че сянката на една голяма издатина високо над езерото пада върху скалната стена на няколко метра напред. Сянката пълзеше по стената до една тясна пукнатина и спираше. Нещо около тази пукнатина привлече погледа му. Той изпрати магията си да я изследва.

Това, което откри, беше надпис, издълбан в скалата.

Тръгна бързо напред, за да настигне Прейа, и заедно насочиха дружината натам. Секунди по-късно стояха пред цепнатината, взирайки се в надписа. Той беше древен и неразгадаем. Беше на елфически, но на непознат диалект и почти изличен от времето.

Тогава, внезапно вдъхновен, Врий Иридън пристъпи напред, накара Джърл и Тей да го повдигнат, протегна ръка и прокара пръсти по надписа. Остана така за момент, със затворени очи, ръцете му ту се движеха, ту спираха, ту пак започваха да го обхождат. После се спусна пак долу. Като в транс, той се наведе към скалата, на която стояха, и като, че без да вижда какво прави, защото очите му бяха втренчени в нещо, невидимо за останалите, започна да драска с парче камък думи по гладката повърхност.

Тей се наведе, за да прочете написаното.

 

ТОВА Е ЧУ МАГНА. НИЕ ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЕМ ТУК. НЕ ДОКОСВАЙ НИЩО. НЕ ВЗИМАЙ НИЩО. НАШИТЕ КОРЕНИ СА ДЪЛБОКИ И СИЛНИ. ПАЗИ СЕ.

 

— Какво означава това? — прошепна Джърл.

Тей поклати глава.

— Това е магическа защита над онова, което лежи отвъд тази цепнатина. Означава, че всяко вмешателство ще доведе до неприятни последствия.

— Тук се казва, че те са още живи — обяви Врий Иридън, а в гласа му звучеше неверие. — Това не може да бъде! Погледнете този надпис! Той е още от света на магията!

Те стояха, като ту се втренчваха в надписа, ту в цепнатината, ту се споглеждаха. Зад тях елфите-преследвачи и Прейа Старли чакаха. Никой не продумваше. Усещаха как времето се изнизва, как миналото и настоящето се сливат и преминават отвъд всяко понятие за земен живот и история. Сякаш бяха на ръба на пропаст, със съзнанието, че една грешна стъпка би ги запратила направо към смъртта. Хей чувстваше присъствието на магия така силно, сякаш усещаше допира й с кожата си. Магия стара, мощна и неустоима, надхвърляща всяка нужда и цел, изпълваше всичките му сетива и заплашваше да го залее изцяло.

— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме обратно — тихо рече Джърл, като погледна към Тей. — Не и без причина.

Тей кимна. Той също бе решен да продължат. Погледна към Врий Иридън, Прейа Старли, към елфите-преследвачи, които стояха зад нея, и накрая пак към Джърл. Той му отвърна с крива усмивка.

Друидът пое дълбоко дъх и пристъпи в тъмната паст на пукнатината.