Тери Брукс
Първият крал на Шанара (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Почти цяла седмица Бремен, Марет и Кинсън Рейвънлок пътуваха до Камъка на сърцето. Вървяха пеша през целия път, защото и друидът, и следотърсачът смятаха, че така е най-добре. Познаваха местността, защото я бяха прекосявали често, и знаеха, че няма как да минат по преките пътища на коне. Нямаше да пристигнат по-бързо, ако бъдеха принудени да изоставят конете там, където не можеха да минат. Най-добре беше просто да вървят пеша от самото начало и да не усложняват нещата.

Марет смяташе, че така е добре само за тях. Те бяха свикнали да изминават дълги разстояния. Но не и тя. Обаче не каза нищо.

Кинсън водеше, като поддържаше темпо, което смяташе, че ще е удобно и за тримата. Знаеше, че Марет не е съвсем подготвена за дълъг преход пеша, но все пак беше достатъчно издръжлива. Първите два дни ги води по равнинен терен, където пътищата и пътечките все още личаха. Спираха често, за да може Марет да си почива, като се грижеха всеки път да пие вода. През нощта той проверяваше ботушите и краката й, за да се увери, че са в добро състояние. За негова изненада, тя му позволи да прави това без никакви протести. Беше се вглъбила отново в себе си след завръщането на Бремен и Кинсън предполагаше, че се подготвя за мига, в който щеше да разкаже на друида истината за себе си.

Междувременно те продължиха през проходите — от Улфсктааг към Дарклин Рийч. През повечето време следваха река Раб, тъй като тя беше добър ориентир и покрай нея откриваха питейна вода. Дните бяха слънчеви и бавни, а нощите — спокойни. Гъстите гори предлагаха защита и покой и пътуването им протече без инциденти.

На третата нощ Марет изпълни обещанието си и разказа на Бремен, че го е излъгала за времето, прекарано в Сторлок. Тя никога не бе приемана сред сторите и те не я бяха учили да лекува. Всичко, което знаеше за магията, лечителството или нещо друго, бе научила сама. Уменията си усъвършенствала чрез усилни и често болезнени упражнения. Струваше й се, че магията й работи най-добре, когато я използва за лекуване, и единствено в тези случаи успява да я контролира.

Разказа му и за отношенията си с Коглин. Призна му, че той я е подтикнал да иде при друидите в Паранор и й е казал да потърси там помощ в обуздаването на магията си и че той е изготвил необходимите документи за достъп.

За изненада на Кинсън обаче, Бремен никак не й се ядоса. Изслуша я внимателно, кимайки в отговор, и не каза нищо. Бяха се разположили около огъня, вечерята вече бе изядена, пламъците се превръщаха във въглени, нощта бе ясна, а луната и звездите — ярки. Той не погледна към Кинсън. Сякаш напълно беше забравил за присъствието на пограничника.

Когато момичето спря да говори, Бремен се усмихна окуражително.

— Е, ти си била много дръзка млада дама. А аз оценявам искреността ти към Кинсън и мен. Естествено, ще се опитаме да ти помогнем. Колкото до Коглин, тая история с изпращането ти в Паранор да се учиш на магия и това, че те е снабдил с фалшиви документи, звучи съвсем в негов стил. Коглин не питае особена любов към друидите. Умира си да им натрие носовете и при най-малкия повод. Но струва ми се е бил наясно, че ако си достатъчно силно решена да откриеш истината за своята магия, ако си била нужният човек, така да се каже, вероятно накрая си щяла да се обърнеш към мен.

— Добре ли познаваш Коглин? — попита Марет.

— Колкото и всички останали. Той беше друид преди мен, по времето на Първата война на расите. Познаваше Брона. По някакъв начин му симпатизираше. Той самият беше бунтар в това отношение. Но освен това Коглин беше и добър и внимателен мъж. Никога не би рискувал да стори онова, което направи Брона. Той напусна друидите преди него. Напусна, защото беше разочарован от методите на обучение. Коглин се интересуваше от забравените науки, служили на стария свят преди разрушаването му. Но Върховният друид и Друидският съвет не подкрепяха работата му. В онези дни те предпочитаха магията — сила, към която Коглин се отнасяше скептично. Според останалите беше най-добре старите науки да останат в забвение. Те може и да бяха служили на стария свят, но бяха довели и до разрухата му. Разкриването на тайните им трябваше да се направи бавно и внимателно и единствено за ограничени цели. Коглин смяташе това за пълна глупост. Науката не може да бъде ограничавана, спореше той. Тя не се проявява съгласно човешките планове, а по свои собствени закономерности.

Бремен се залюля леко назад, кокалестите му ръце бяха сключени около свитите колене, усмихваше се на спомена за Коглин.

— И така, Коглин напусна, вбесен от отношението към него и от това, което сам си беше причинил, струва ми се. Оттегли се в Дарклин Рийч и поднови изследванията си сам. Виждахме се от време на време, когато пътищата ни се пресичаха. Говорехме. Споделяхме информация и идеи. И двамата бяхме отцепници. С тази разлика, че Коглин отказваше да се смята повече за друид, а аз отказвах да бъда нещо друго.

— Но той е живял много преди теб — отбеляза Кинсън небрежно, като ровеше из въглените с една пръчка и избягваше да поглежда Бремен в очите.

— Той използва Друидския сън, ако за това питаш — отвърна Бремен тихо. — Това бе единствената магическа привилегия, която си позволи. Към всичко останало се отнасяше с недоверие. Към всичко. — Той погледна към Марет. — Смята, че магията е опасна и неконтролируема. Предполагам, че донякъде е бил доволен да научи, че и ти си стигнала до този извод. Смятал е, че има смисъл да идеш в Паранор. Бедата е там, че твърде добре си крила тайната си и друидите никога не са разбрали на какво си способна.

Марет кимна, но не отговори. Тъмните й очи гледаха отнесено в празното пространство.

Кинсън се протегна. Двамата го изнервяха. Хората излишно усложняваха живота си и сега му се представяше поредното доказателство за това.

Той улови погледа на Бремен.

— Е, сега, когато между нас вече няма тайни и всички карти са на масата, моля те, кажи ми още нещо. Защо отиваме в Камъка на сърцето? Какво ще търсим при Коглин?

Бремен го гледа известно време, без да отговори. После каза:

— Както казах, Коглин продължи да се занимава със старите науки. Той знае тайни, изгубени за всички останали. Една от тях може да се окаже полезна за нас.

Старецът млъкна и се усмихна. Беше казал всичко, каквото имаше за казване. Сигурно се ръководеше и от друга причина освен да дразни пограничника, като го държи в неведение, но Кинсън не си направи труда да размишлява върху това или пък да разпитва повече. Само кимна и се изправи.

— Аз ще застана пръв на пост — обяви той и се отдалечи в мрака.

Седя умислен до след полунощ, когато Бремен дойде да го смени. Старецът се появи сякаш от нищото — Кинсън никога не успяваше да чуе приближаването му — и седна до него. Останаха така дълго, без да говорят, загледани в нощта. Седяха на един нисък склон, от който се откриваше гледка към криволичещата между дърветата река Раб. Водната повърхност бе спокойна и сребриста от лунната светлина. Гората беше тиха, сякаш заспала, а въздухът миришеше на хвойна и смърч. Дарклин Рийч започваше малко по на запад от мястото, на което бяха устроили лагера си. Когато на другия ден тръгнеха отново, теренът вече щеше да стане скалист, а пътуването по-трудно.

— Онова, което Коглин може да ни даде — каза внезапно старецът, а гласът му беше тих и покоряващ, — са неговите познания по металургия. Помниш ли виденията? Основното в тях беше създаването на магическо оръжие, което да унищожи Господаря на Магията. То е меч. Мечът ще влезе в битка, носен от мъж, когото още не сме срещнали. Необходими са много неща, за да бъде зареден този меч със силата да устои на Брона. А едно от тях се крие в процеса на изковаването му, за да стане оръжието по-силно от всяко друго. Коглин ще ни разкрие този процес.

Той погледна към Кинсън и се усмихна.

— Мисля, че е най-добре да запазим тази информация за себе си.

Кинсън кимна и не отговори. Бе забил поглед в краката си. После кимна отново и се изправи.

— Лека нощ, Бремен.

Понечи да се отдалечи, когато старецът го спря.

— Кинсън?

Пограничникът се обърна. Бремен отново се бе взрял в мрака, отвъд реката и гората.

— Все още не съм напълно сигурен, че всички тайни са на масата. Марет е много предпазлива млада жена. Тя има свои причини за всичко, което върши, и ги пази за себе си, докато не реши, че е безопасно да ги разкрие. — Той направи пауза, след това продължи: — Както ти сам вече знаеш. Лека нощ.

Кинсън остана на мястото си още миг, после се отдалечи.

Вървяха още три дни през толкова дива и непристъпна местност, че единствените пътеки, които откриха, бяха отъпканите от животни. Не срещнаха никого, нито каквито и да било човешки следи. Теренът бе станал хълмист, прорязан от дефилета и проломи, прояден от пролетните прииждания на Раб, обрасъл с храсталаци и треви, израсли до човешки ръст. На няколко места реката бе излязла от коритото си, образувайки криволици и тресавища, и те вече не можеха да разчитат да се ориентират по течението й. Кинсън ги отведе настрани от вече разпокъсаното й русло към дълбоката гора, като избра местност, където сенките на старите дървета бяха задържали надалеч, буйните храсталаци и високата трева и затова предлагаше по-добра проходимост из набраздения с възвишения и проломи терен. Времето остана добро, затова те успяха да изминат доста голямо разстояние, дори и при тези условия.

Докато пътуваха, Бремен вървеше до Марет, разговаряше с нея за магията й и даваше съвети относно употребата й.

— Има начини да я контролираш — каза й той. — Трудността се състои в това да ги откриеш. Присъщата магия е по-сложна от придобитата. Придобитата магия се научаваш да използваш чрез метода проба-грешка, като постепенно изграждаш познанията си за нея. Откриваш кога се получава и кога не; тя е предсказуема и обикновено можеш да разбереш начина й на действие. Но при присъщата магия това не винаги е възможно. Тя е просто там, родена е с теб, част от плътта и кръвта ти е. Прави, каквото си иска, когато си поиска и често както си поиска, а за теб остава само да откриеш принципите й на действие, доколкото можеш. Проблемът при контролирането на присъщата магия е далеч по-усложнен от факторите, които влияят на проявите й. Характерът ти може да оказва влияние. Емоциите ти, настроението ти.

Защитните сили на организма ти също могат да повлияят върху изблиците на магията. Твоят светоглед, Марет, начинът ти на мислене, убежденията ти, мотивацията ти — всички те могат да предопределят проявите й. Магията е хамелеон. Понякога просто се отказва и се оттегля, без да се опитва да преодолее защитите и затрудненията, които поставяш на пътя й. Друг път ги атакува, за да ги разруши и да мине през тях, и го постига, без значение какво се опитваш да направиш, за да я спреш.

— А кое е онова, което оказва най-голямо влияние при мен? — попита го тя.

— Точно това трябва да открием.

На шестия ден от тяхното пътуване, те достигнаха Камъка на сърцето. Беше точно след пладне и вече бяха прекосили района от обширни, стръмни хълмове и скалисти долини, който представляваше подстъп към планината Рейвъншорн. Беше им горещо, краката им се бяха подбили от ходене, а след като оставиха Раб и притоците й далеч след себе си, не се бяха къпали вече два дни. Никой не говореше много този ден, бяха концентрирали цялата си енергия, за да достигнат целта си преди мръкване, както бе преценил Кинсън. Въпреки страховитата репутация на Дарклин Рийч, по време на пътуването не срещнаха никакви опасности и общо взето, преходът им бе доста скучен. Затова за тях бе същинско облекчение да видят самотния, подобен на комин връх, който стърчеше към небето в ярката слънчева светлина, обляла малката долина пред тях. Те излязоха от заслона на смърчовете и елите, където сенките бяха тъй дълбоки, че трябваше да следват пътя си почти пипнешком, и тогава го видяха. Кинсън посочи натам, но Бремен и Марет вече кимаха и се усмихваха в знак, че са го забелязали.

Слязоха от хълмовете през туфи диви цветя към хладната сянка на дърветата, които изпълваха цялата долина. Вървяха в тишина сред високите дървета — червени брястове, бели и черни дъбове, калини и брези. Имаше и иглолистни, на стотици години, с гъсти иглички и мъхести стъбла, но широколистните преобладаваха. Затворени под балдахин от клони и зад стена от дебели дънери, те бързо изгубиха от поглед Камъка на сърцето. Кинсън водеше, като все още се оглеждаше за следи, но не откри нищо и вече започваше да се чуди защо. Ако Коглин живееше в долината, как така никога не се бе разхождал наоколо? Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Имаше птици и дребни животни, но нищо друго.

Прекосиха едно поточе и струя ситни, студени капчици ги окъпа там, където водата се спускаше надолу по бързеите. Кинсън плисна няколко шепи на лицето си със затворени заради студа очи и изми потта от челото си. После продължи, като примигваше от влагата, вслушваше се в тишината и току хвърляше поглед назад към Бремен и Марет, които го следваха на няколко крачки. Усети леко безпокойство, но не успя да определи причината. Инстинктите му на следотърсач му нашепваха, че нещо не е наред, но спътниците му не изглеждаха никак разтревожени.

Той изостана крачка назад, за да се изравни с тях и измърмори:

— Нещо като че ли не е наред.

Марет го погледна безучастно. Бремен само сви рамене. Ядосан, Кинсън избърза отново напред. Прекосиха една широка поляна към група високи ели и продължиха през завесата от клони. Внезапно Кинсън усети миризма на дим. Забави крачка и се върна да предупреди останалите.

— Погледни напред — прошепна му Бремен и му посочи с поглед нещо зад него. Кинсън видя, че очите на Марет са странно разширени.

Пограничникът се завъртя бързо и се озова пред най-огромната блатна котка, която някога бе виждал. Тя седеше на шест фута от него и го гледаше. Светещите й очи бяха искрящо жълти, муцуната й беше черна, а окраската на тялото й причудлива и напомняше ковьор, съшит от различни парчета. Това бяха редки животни и се говореше, че срещата с блатна котка обикновено е последното събитие в живота ти. Живееха предимно изолирано, в тресавищата на Източната земя. Беше много трудно да бъдат забелязани, защото можеха да сменят окраската си и да се сливат с обкръжаващата ги среда. Средната им дължина беше три метра, а на височина достигаха до метър. Тази обаче беше дълга пет метра от носа до опашката и поне метър и двайсет метра висока. Очите й бяха почти на нивото на очите на Кинсън и ако решеше да скочи отгоре му, щеше да го направи, преди той да успее да мигне.

— Бремен — каза той меко.

Иззад гърба си Кинсън чу странно писукане и блатната котка вдигна огромната си глава в отговор. Звукът се чу отново и сега Кинсън осъзна, че го издава Бремен. Блатната котка облиза муцуната си, издаде подобен звук в отговор, обърна се и се отдалечи.

Бремен се приближи до вцепенения пограничник и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Това е котката на Коглин. Бих казал, че сме вече близо до нашия човек, не мислиш ли?

Излязоха от елите, прекосиха една горска полянка, пресечена от криволичещо поточе, и свиха покрай огромен бял дъб. През цялото време блатната котка вървеше тихо пред тях, нито бързо, нито прекалено бавно, като че ли апатично, но в същото време им позволяваше да не я губят от поглед. Кинсън погледна въпросително към Марет, но тя поклати глава. Очевидно не знаеше повече от него.

Накрая стигнаха до обширно сечище, сред което бе построена малка хижа. Тя беше грубо изработена, доста стара и направо плачеше за ремонт. Дъските по стените бяха доста разхлабени, капаците висяха от пантите, а гредите по тясната веранда бяха изпокъртени и пропукани. Покривът изглеждаше достатъчно здрав и коминът беше в добро състояние, но в зеленчуковата градина от южната страна на хижата цареше пълен хаос, а буренаците заплашваха да погълнат основите й. Един човек стоеше пред хижата и ги чакаше. Като си спомни описанието, което Марет му бе дала, Кинсън веднага разбра, че това е Коглин. Беше висок и прегърбен, с кокалеста фигура, доста чорлав и размъкнат, с дрехи, които изглеждаха в същото състояние като самата хижа. Косата му беше тъмна, тук-там прошарена със сиво, и стърчеше от ъгловатата му глава подобно на таралежови бодли. Тясна, заострена брада украсяваше брадичката му, а горната му устна бе полузакрита от мустаци. Бръчки прорязваха обветреното му лице, подобно на бразди, прокарани не само от отминалите години. Той сложи ръце на хълбоците си и ги зачака да се приближат, широка усмивка разкриви лицето му.

— Я виж, я виж — извика той възторжено. — Момичето от Сторлок минава да ме навести. Не мислех, че ще те видя повече. Явно имаш повече кураж, отколкото предполагах. И май си открила истинския учител в занаята, а? Добра среща, Бремен от Паранор!

— Добра среща, Коглин — отвърна Бремен и протегна ръка, която другият моментално стисна. — Виждам, че си изпратил котката си да ни посрещне. Как му беше името? Неуловимият? Така стресна приятелите ми, че им съкрати живота с по пет години.

— Хм, имаме лек за това и ако този с теб е Кинсън Рейвънлок, той сигурно вече знае за какво говоря! — Коглин махна с ръка на пограничника. — Друидският сън ще ви върне тия годинки за минутка! — Той вирна ъгловатото си лице. — Нали знаеш за какво служи тази котка, приятелю? — Кинсън поклати глава. — Тя следи за неканени гости, което включва почти всеки. Единствените, които могат да стигнат дотук, са онези, които знаят как да говорят с него. Бремен знае, нали, старче?

Бремен се засмя:

— Старче, а? Присмял се хърбел на щърбел.

— Е, не мога нито да отрека, нито да се съглася. Значи момичето те откри? Отне й доста време. Нали, Марет? — Коглин леко се поклони. — Хубаво име за хубаво момиче. Надявам се, че си докарала всички онези друиди до пълно умопомрачение и крах.

Бремен пристъпи към него. Усмивката изчезна от лицето му.

— Друидите сами се докараха до крах, опасявам се. Преди по-малко от две седмици. Всички от Паранор са мъртви освен мен самия и още двама. Не си ли чул?

Коглин се взираше в него, като че се съмняваше в здравия му разум, после поклати глава.

— Нищичко. Но аз не съм излизал отдавна от долината. Всички мъртви? Сигурен ли си в това?

Бремен бръкна в робата си и извади Ейлт Друин. Вдигна го, за да може Коглин да го види, и го остави да се полюшва на светлината.

Другият стисна устни.

— Да, явно е съвсем сигурно. Това нямаше да е у теб, ако Атабаска беше жив. Значи казваш, че всички са мъртви! По дяволите! Кой го направи? Той ли беше?

Бремен кимна. Нямаше нужда да произнася името. Коглин тръсна отново глава, като обви с ръце гърдите си.

— Не исках да им се случи това. Никога не съм го искал. Но те бяха глупаци, Бремен, и ти го знаеш. Издигнаха стените си и се затвориха зад портите си, като съвсем забравиха целите си. Прогониха ни, нас, единствените, които имахме капка разум, единствените, които знаехме за какво става въпрос. Галафил щеше да се срамува от тях. Но всички мъртви… По дяволите!

— Затова дойдохме да поговорим — тихо каза Бремен.

Проницателните очи на другия мъж остро се взряха в неговите.

— Разбира се, че е така. Изминали сте целият този път да ми донесеш новината и да поговорим за нея. Колко мило. Е, познаваме се твърде добре, не мислиш ли? Единият от нас е стар, а другият направо древен. Единият ренегат, другият отлъчен. Но и двамата не лишени от цели. Ха!

Коглин се изкикоти сухо и безрадостно. Загледа се за миг в земята, после вдигна очи към Кинсън.

— Я кажи, следотърсачо, видя ли и другата по пътя насам, с твоето остро зрение?

Кинсън се поколеба.

— Коя друга?

— Ха! Така си и мислех! Другата котка, как коя! Не я ли видя? — сопна се Коглин. — Е, тогава всичко, което мога да кажа, е, че си голям късметлия, че Бремен ти е приятел, иначе вече щеше да си станал нечий обяд! — Той се изкикоти, после сякаш изгуби интерес към темата и разпери ръце.

— Е, хайде, хайде! Няма смисъл да висим отвън. На огъня ни чака храна. Предполагам, че ще искате и да се изкъпете. Ще ми отворите работа, не че това има значение за вас. Но аз съм добър домакин, нали така? Хайде!

Като мърмореше под нос, той се обърна и изкачи стъпалата към хижата, а гостите му се повлякоха послушно след него.

Те се измиха и изпраха дрехите си, изсушиха ги, доколкото можаха, облякоха ги отново и по залез вече бяха седнали да вечерят. Небето се обагри в оранжево и златно, после в алено, а накрая в индигово-аметистово, като накара дори Кинсън да се загледа в него с възхита през стената от дървета. Коглин им сервира ястие далеч над очакванията на пограничника — задушено месо със зеленчуци, хляб, сирене и изстуден ейл. Ядоха на маса навън, зад хижата, под нощното небе, изпъстрено от звездите. На масата грееха свещи, които изпускаха някакъв вид тамян, за който Коглин твърдеше, че държи насекомите надалеч. Кинсън реши, че в това има нещо вярно, защото не видяха нито една летяща гадинка наоколо по време на вечерята.

Блатните котки се присъединиха към тях, приближиха се с падането на здрача и се свиха близо до масата. Както им бе казал Коглин, котките бяха брат и сестра. Неуловимият, мъжкият, когото бяха срещнали по пътя си, беше по-едрият, докато женската, Дим, беше по-малка и по-слаба. Коглин каза, че ги е намерил още като малки котенца, изоставени в блатистите райони на Древен Мур, беззащитни плячки за въркозверите. Били гладни, изплашени и безпомощни, затова ги взел в дома си. Той се засмя при спомена. Тогава малки космати топчици, те бяха израснали доста бързо. Коглин не направил нищо, за да ги накара да останат с него; те сами избрали да постъпят така. Вероятно, защото им се поправила компанията му, вметна той.

Здрачът дойде и отмина, нощта стана дълбока, повяваше лек ветрец и всичко бе потънало в мека тишина. Те изядоха храната и се отпуснаха, отпивайки ейл в чаши от печена глина. Тогава Бремен разказа на Коглин какво се бе случило с друидите в Паранор. Щом свърши, бившият друид се облегна назад с чашата в ръка и поклати глава с възмущение.

— Проклети глупаци, всички до един — рече той. — Жал ми е за тях, жал ми е, че ги е застигнала подобна участ, но съм и вбесен, защото профукаха възможностите, които Галафил и останалите откриха пред тях, когато сформираха Първия Съвет. Изгубиха целите си, изгубиха съзнание за основната причина на своето съществуване. Това не мога да им простя.

Той се изплю в мрака. Дим го погледна и примигна стресната. Неуловимият изобщо не помръдна.

Кинсън гледаше ту към него, ту към тях — разчорлен отшелник и неговите блатни котки, и се чудеше какво ли може да причини животът на такова усамотено място на разсъдъка на човека.

— Когато напуснах друидите, отидох при Адския рог и говорих с духовете на мъртвите — продължи Бремен, отпи от ейла си и бръчките по лицето му се изостриха при спомена. — Яви ми се самият Галафил. Попитах го как мога да унищожа Брона. Той ми отговори с четири видения. — Описа ги едно по едно. — И точно видението за мъжа с меча ме доведе при теб.

— И от мен се очаква да ти помогна да намериш този мъж, така ли? — попита Коглин.

Бремен тръсна глава. На светлината на свещите сивата му коса изглеждаше фина като коприна.

— Обръщам се към теб не заради мъжа, а заради меча. Той е талисманът, който трябва да изкова. Видението разкри, че Ейлт Друин ще бъде трансформиран при това изковаване и ще стане част от оръжието. Оръжието, което ще бъде проклятие за Брона. Не претендирам, че съм наясно с подробностите, все още. Имам представа само за същността на оръжието, от което се нуждаем. Знам и че изковаването му трябва да бъде особено прецизно, за да стане мечът достатъчно здрав да надделее над магията на Брона.

— Значи си минал целия този път, за да ме попиташ за това? — каза другият като че ли току-що бяха вдигнали завеса и истината бе излязла наяве.

— Никой не знае повече от теб за металургията. В този процес на изковаване науката и магията ще трябва да се слеят, за да постигнем успех. Аз имам магия — моята собствена и тази на Ейлт Друин — която да вложа. Но се нуждая от твоите научни познания. Имам нужда от това, което само науката може да осигури — най-подходящата метална сплав, правилните температури за пещта при топенето на всеки от металите, както и точната продължителност на процеса. Как да бъде закален металът, за да стане достатъчно здрав да устои на всяка сила?

Коглин отхвърли всичко това с едно махване на ръка.

— Но не можеш да го постигнеш просто така. Пропуснал си много важен момент. Комбинацията между магия и наука е невъзможна. И двамата го знаем. Затова, ако искаш оръжие, изковано с магия, използвай магия. Нямаш нужда от мен.

Бремен поклати глава.

— Опасявам се, че ще трябва малко да престъпим правилата. Магията не е достатъчна за тази задача. Нужна е и наука. Наука от стария свят. Брона е магично създание и точно магията е тази, която го пази. Той не познава науката, не го е грижа за нея, не й обръща внимание. За него, както и за много други, науката е мъртва, част от стария свят. Но ние знаем, че не е така, нали? Науката все още дреме жива, както и магията преди. Сега магията е на почит, но това не значи, че няма място за наука. Тя може да се окаже необходима при изковаването на този меч. Ако мога да приложа най-добрите техники от науката на стария свят, ще имам още една сила, на която да разчитам. Нуждая се от нея. Сега сме само ние — аз, Кинсън и Марет. Има само още двама души, които са на наша страна, единият тръгна на изток, другият — на запад. Само това сме. Нашата магия е нищожна пред магията на врага ни. Как бихме преодолели Господаря на Магията и слугите му без оръжие, срещу което да не могат да устоят?

Коглин подсмъркна.

— Няма такова оръжие. Пък и не може да се твърди, че оръжие, изковано с помощта на науката — изцяло или отчасти — би могло да устои или пък да има по-добри шансове от оръжие, изковано с магия. Също толкова вероятно е да се каже, че магията може да бъде победена само с магия, и всяка форма на науката тук е ненужна.

— Не вярвам в това.

— Вярвай, в каквото си искаш. — Коглин разроши раздразнено косата си. Смръщи се и изкриви тънките си устни. — Оставих зад себе си света и повечето от традиционните му убеждения преди много време. И те никак не ми липсват.

— Но те все някога отново ще те връхлетят, рано или късно, както връхлетяха нас. Няма да изчезнат или отмрат, само защото ти ги отхвърляш. — Бремен бе приковал очи в неговите. — Брона ще дойде тук един ден, след като свърши с онези от нас, които не са успели да се покрият. Добре е да го знаеш.

Лицето на Коглин се изопна.

— И той ще се разкайва за този ден, обещавам ти!

Бремен чакаше, без да казва нищо, без да си дава труд да оспорва думите му. Кинсън се обърна към Марет. Тя срещна погледа му и го задържа. Той знаеше, че тя си мисли същото като него — че позата на Коглин е напразна и глупава, че преценката му е явно нелепа. И все пак Бремен не спори с него. Коглин помръдна неловко на пейката.

— Защо ме притискаш, Бремен! Какво точно очакваш от мен? Не искам да имам нищо общо с друидите!

Бремен кимна, лицето му бе спокойно, а погледът хладен.

— И те с теб. Тях вече ги няма. Нито пък е останало каквото и да било от тях. Вече сме само двамата, Коглин, двама старци, които са все още живи само благодарение на магията на Друидския сън. Силите вече ме напускат, но няма да си отдъхна, докато не сторя, каквото мога за онези, които не са живели толкова дълго — мъже, жени, деца от всички раси. Те имат нужда от помощта ми. Кажи ми, и с тях ли нямаме нищо общо?

Коглин понечи да отговори нещо, но спря. Всички около масата знаеха какво се опитваше да каже и колко глупаво щяха да прозвучат думите му. Мускулите на челюстта му се изопнаха от безсилие. В пронизващите му очи проблесна колебание.

— Какво ще ти струва, ако ни помогнеш? — настоя спокойно Бремен. — Ако наистина не искаш да имаш нищо общо с друидите, тогава помисли върху това. Друидите нямаше да ни помогнат — наистина, решиха да не го правят, когато имаха този шанс. Прецениха, че трябва да останат отделени, извън политиката на расите. И този избор ги погуби. Сега и ти си изправен пред същата дилема. Пред същата дилема, Коглин — не прави грешка. Да останеш встрани или да се намесиш. Кое от двете?

Те седяха в тишина около масата, друидът, бившият друид, следотърсачът и момичето, а нощта ги обгръщаше с плътната си, кротка прегръдка. Големите котки спяха, дишането им бе меко — леко просвирване на въздух, изпускан от влажни ноздри. Миришеше на горящо дърво, на храна и на гора. Цареше уют и покой. Четиримата бяха обвити като в пашкул в сърцето на Дарклин Рийч и Кинсън си помисли, че тук с малко повече усилия човек може да си представи, че нищо от външния свят не може да го достигне.

Бремен се наведе леко напред, но разстоянието между него и Коглин сякаш значително се скъси.

— Какво толкова има да му мислиш, приятелю? Ти и аз, и двамата сме знаели правилния отговор цял живот, не е ли така?

Коглин изсумтя насмешливо, махна с ръка пред себе си и се загледа в мрака. После се извърна отново раздразнено.

— Има метал, здрав като желязо, но далеч по-лек, по-еластичен и не така трошлив. По-скоро е сплав, смесица от метали, която се е използвала в стария свят и е изобретение на старата наука. Всъщност, пак е предимно желязо, но закалено с въглерод при висока температура. Меч, изкован от тази сплав, наистина би бил непобедим. — Той погледна косо към Бремен. — Но температурите при закаляването са далеч по-високи от тези, които който и да било ковач може да създаде. Необходими са машини, за да се достигне тази температура, а тези машини са изгубени за нас.

— Имаш ли процеса? — попита Бремен.

Коглин кимна и почука с пръст главата си.

— Да, тук. Ще ти го кажа. Ще ти кажа всичко, което може да ти свърши работа, и ще приключим този безсмислен разговор! И все пак, не виждам каква полза ще има. Без подходящата пещ…

Кинсън отново погледна към Марет. Тя се взираше право в него, тъмните й очи бяха станали огромни, засенчени от кичурите на късата й черна коса, лицето й бе гладко и ведро. В този миг той си помисли, че е на крачка от това да я разбере, така, както преди не бе могъл. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, в откритостта на изражението й, в заряда на погледа й. Но тогава тя неочаквано се усмихна, устата й потрепна в ъгълчетата и очите й се отместиха от лицето му към нещо зад него.

Тогава той се обърна да погледне и видя, че Неуловимият се е втренчил в него, огромната муцуна на котката бе само на няколко инча от лицето му. Светещите очи се бяха заковали в пограничника, сякаш той беше най-странното нещо, което животното някога бе виждало. Кинсън преглътна буцата в гърлото си. Усещаше топлия дъх на котката. Кога ли се беше събудила? Как се бе приближила толкова близо, без да я усети? Издържа погледа й още миг, после пое дълбоко дъх и се извърна.

— Предполагам, че няма да пожелаеш да дойдеш с нас? — обърна се Бремен към домакина им. — Само на няколкодневно пътуване, колкото да видиш изковаването на талисмана.

Коглин изсумтя и тръсна глава.

— Играй си игричките другаде, Бремен. От мен процеса на изковаване и най-добрите ми пожелания. Ако нещо от това ти свърши работа, моля. Но не мърдам оттук.

Той бе надраскал нещо на парче стар пергамент и сега го подаде на друида.

— Най-добрата наука, която мога да предложа — измърмори той. — Заповядай.

Бремен взе пергамента и го пъхна в робата си. Коглин се изправи и погледна към Кинсън и Марет.

— Грижете се за тоя старец — каза им. В очите му се бе появила тревога, сякаш внезапно бе открил нещо притеснително. — Той се нуждае от много повече грижи, отколкото предполага. Ти, следотърсачо, го вразумявай от време на време. Погрижи се да чува добре, когато има нужда от това. А ти, момиче, как ти беше името? Марет? Ти искаш нещо много повече, нали?

Никой не продума. Кинсън извърна очи към Марет. Лицето й бе напълно безизразно, но като че ли беше пребледняла.

Коглин я изгледа сурово.

— Няма значение. Просто го пазете от самия него. Пазете го добре.

Той млъкна внезапно, сякаш реши, че е казал твърде много. Измърмори нещо, което не успяха да чуят, после стана — развлечена, кокалеста фигура, — приличаше на карикатура на самия себе си.

— Прекарайте тук нощта и после потегляйте по пътя си — измърмори той с досада.

Огледа ги внимателно като че ли очакваше да открие нещо, което бе пропуснал, сякаш смяташе, че може би не са тези, за които се представят. След това се обърна и се отдалечи.

Те му пожелаха „Лека нощ“, но той не отговори. Отдалечаваше се решително, без да поглежда назад.