Тери Брукс
Първият крал на Шанара (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дневната светлина вече избледняваше и мракът се разстилаше откъм Анар, когато и последните редици от огромната армия на Господаря на Магията се изсипаха от прохода Дженисън към пасищата на северен Раб. Беше им отнело цял ден да се спуснат от Стрелехайм, тъй като Дженисън беше тесен и криволичещ и армията бе затруднена в насочването на товарните животни, обоза и каруците, които образуваха колона, дълга около две мили. Войните се движеха с различно темпо, кавалерията бе бърза и нетърпелива, леката пехота, лъконосците и стрелците бяха по-бавни, а най-тежковъоръжените пешаци бяха още по-бавни. Никое от подразделенията на армията обаче, не бе така тромаво и проблемно, както товарния обоз, който пълзеше през прохода безумно бавно, спираше на всеки няколко минути, заради счупени колела или оси, заради постоянната нужда да се оправят заплетените хамути и да се поят животните, както и заради честите сблъсъци, неразбории, задръствания на пътя и прочее подобни неща.

Всичко това породи чувство на ледено задоволство у Риска, който ги наблюдаваше от своето скривалище в Драконовите зъби, на половин миля на юг. Нека всичко забавя слугите на мрака, мислеше си той. Нека всичко забавя тяхното омразно движение на юг, към неговата родина.

По-голямата част от армията се състоеше от троли. Отпуснати, някак безчувствени, почти безлични — те приличаха повече на зверове, отколкото на разумни същества. Най-едри и свирепи бяха скалните троли, средният им ръст бе около шест фута, а всеки тежеше по сто-двеста килограма. Те представляваха ядрото на армията и техният дисциплиниран, стегнат марш доказваше, че са способни бойци. Останалите троли бяха като че ли по-скоро за пълнеж. Кавалерията и леката пехота се състояха предимно от гноми — дребни, жилави бойци, племенна раса като тролите, но не толкова опитни и по-зле тренирани. Те служеха в армията на Господаря на Магията по две причини. Първата, и най-важната, бе, че ужасно се плашеха от магията, а магията на Господаря на Магията далеч надхвърляше всичко, което бяха смятали за възможно. Втората и също много значителна причина бе, че знаеха какво се беше случило, когато по-едрите, по-свирепите и далеч по-добре въоръжени троли се бяха опитали да му се опълчат. Гномите бързо бяха решили да застанат на печелившата страна, преди някой друг да вземе решението вместо тях.

Сред армията имаше и създания, които нямаха имена, същества, доведени от отвъдното, изчадия, излезли от черните бездни, в които са били заточени преди векове. Сега те бяха освободени от магията на Брона. На дневна светлина стояха обвити в наметала и закачулени, като неясни форми сред прахоляка, вдиган от напредващите редици. Не принадлежаха към никоя раса или род, в познатия смисъл на тези думи. Но щом здрачът се спусна и сенките се удължиха, те започнаха да свалят покривалата си и да се разкриват — ужасяващи, безформени чудовища, от които всички страняха. Сред тях имаше черепоносци, крилатите ловци, най-близките сподвижници на Брона. Някога те бяха живели като хора — друиди, прекалено често и безмерно вкусвали от магията, която ги бе покварила. Сега се издигнаха в полет, заедно с отмирането на светлината, за да започнат да търсят жертви, с които да заситят глада си.

А в средата, в самия център на ордата, която се носеше в неумолимия си стремеж като сал в бурно море, се намираше огромната, черна, покрита с коприна носилка, в която бе самият Господар на Магията. Тридесет троли го носеха напред през редиците. Покривалото на носилката беше напълно непрозрачно дори на най-силна светлина, от железните прътове стърчаха шипове и остриета, а на флагчетата по нея бяха изрисувани бели черепи.

Риска наблюдаваше създанията около носилката приведен и прикрит, защото си даваше сметка, че те не могат да го видят, но господарят им може.

Щом нощта падна и цялата армия се спусна от Северната земя и продължи марша си на юг, за да завладее Анар и да пороби джуджетата, Риска изморено се измъкна от скалната цепнатина и остави сенките да го погълнат. Бремен бе прав, разбира се — за всичко. Брона бе оцелял в Първата война на расите и се беше спотайвал всичките тези години, набирайки сила, за да удари още веднъж. Сега се беше завърнал, но този път като Господаря на Магията, а тролите и гномите бяха във властта му, подчинени и служещи на каузата му. Ако друидите бяха унищожени, както бе предрекъл Бремен, а Риска вече не се съмняваше в това, значи не беше останал никой, който да заеме страната на трите раси, никой, владеещ магията. Народите щяха да падат един по един — джуджета, елфи, хора. Една по една Четирите земи щяха да бъдат поробени. И това щеше да се случи много скоро. Все още никой не вярваше, че подобно нещо е възможно. А когато най-после осъзнаеха истината, щеше да е късно. Риска вече сам бе видял армията на Господаря на Магията. Тя бе непреодолима, чудовищна. Единствената надежда на расите бе в обединението. Но щеше да мине много време, докато те сами се решат да го сторят. Политиците щяха да бавят всяко решение. Егоизмът щеше да породи допълнителна предпазливост. Трите раси щяха да обсъждат и обмислят, докато не се превърнат в роби, преди да са се усетили.

Бремен беше предсказал всичко това, а сега малцината, които му бяха повярвали, трябваше да намерят начин да го предотвратят.

Риска посегна към торбата си, извади оттам парче хляб, който бе купил в покрайнините на пограничните поселения, и започна да го дъвче разсеяно. Беше се разделил с Бремен и останалите от малката им група преди три дни близо до гърлото на Адския рог и бе поел на изток от Калахорн, за да занесе на джуджетата вестта за приближаването на Господаря на Магията, да ги предупреди за опасността и да ги убеди да дадат отпор на армията на Северната земя. Но когато достигна западните покрайнини на Раб, реши, че задачата му значително ще се улесни, ако докладва, че е видял настъпващата армия със собствените си очи. Тогава щеше да е в състояние да даде приблизителна оценка на размера и мощта й, което щеше да го направи доста по-убедителен. Затова се отклони на север и посвети целия втори ден да се добере до Джанисън. Там, на третия ден, той лежа прикрит в подножието на Драконовите зъби и наблюдаваше как армията на Господаря на Магията се спуска откъм Стрелехайм. Тя се точеше още и още, докато накрая започна да му се струва, че няма да има край. Беше преброил отрядите и взводовете, животните и каруците, флаговете с родови гербове и бойни знамена, докато накрая успя да си създаде представа за мащаба й. Изглеждаше като че ли цялата тролска нация е тръгнала на бой. Това бе най-голямата армия, която беше виждал. Джуджетата никога не биха могли да се справят сами с нея. Можеха да я забавят, но не и да я спрат. Дори и елфите да се присъединяха към тях, пак нямаше да достигнат нейните размери. А и не притежаваха такава магия, каквато владееха Брона, черепоносците и изчадията от отвъдното. Нямаха талисмани. Имаха само Бремен, Тей Трифънйъд и него самия — последните друиди.

Риска поклати глава, докато дъвчеше и преглъщаше. Нещата бяха несъизмеримо различни. Трябваше да намери начин някак да ги уравновеси.

Той изяде хляба и отпи голяма глътка от меха с ейл, който носеше на ремък през рамо. Надигна се и тръгна обратно към урвата, откъдето можеше да види лагеруващата долу армия. Сега там бяха запалени огньове, нощният мрак вече поглъщаше всичко, в равнините проблясваха пламъци, а въздухът се изпълваше с дим. Армията се бе разположила почти на цяла миля. Из нея цареше оживление — разнасяше се глъчка, виждаше се движение. Приготвяше се храна, разпъваха се постелки. Подхванати бяха нужните възстановителни работи, чертаеха се планове. От поста си Риска се взираше към тях, обезсърчен и гневен.

Ако силата на волята и гнева сама по себе си можеше да възпре тази лудост, неговата щеше да се окаже достатъчна. Той зърна двойка черепоносци, които кръжаха в мастиленото небе над аурата на огньовете в търсене на шпиони. Сви се в прикритието на скалите и сякаш се сля с планината — още един безцветен къс от суровия терен. Очите му обхождаха надлъж и шир лагера, но не смееха да се обърнат към черната копринена носилка, в която си почиваше Господаря на Магията. Сега тя бе спусната на земята, в средата на армията, обкръжена от троли и нечовешки създания, малък остров на тишина сред кипящото множество. Близо до нея не бяха запалени никакви огньове. Никой не се приближаваше към нея от светлото. Мракът се бе сгъстил около нея като езеро, изолирайки я и сякаш я белязваше като нещо, което не бива да бъде осквернявано.

Изражението на Риска стана още по-сурово. Всички беди започват и свършват с чудовището, което се крие в тази палатка, мислеше си той. Господаря на Магията е главата на звяра, който ни плаши толкова много. Ако отрежеш главата, звярът ще умре.

Убий Господаря на Магията, и опасността ще изчезне.

Убий Господаря на Магията…

Това бе безумна, безразсъдна и импулсивна мисъл и той не си позволи да се задълбочава в нея. Отхвърли я и се насили да обмисли това, което бе длъжен да направи. Бремен разчиташе на него. Трябваше да занесе вестта за тази армия на джуджетата, за да могат те да се подготвят за нападението срещу родината им. Трябваше да ги убеди да се изправят срещу многократно превъзхождаща ги сила, без всякаква надежда за победа. Трябваше да убеди Рейбър и старейшините от Съвета на джуджетата, че ще се намери начин Брона да бъде унищожен, а те просто трябваше да осигурят с цената на живота си времето, необходимо за това. Целта бе от висш порядък и щеше да изисква огромна жертва. На него щеше да се падне да ги води — друид-воин, който можеше да се изправи срещу всяко от създанията на Господаря на Магията.

Защото Риска бе роден за битки. Това беше всичко, което умееше. Бе израснал до зрелост в Рейвъншорн, син на родители, преживели целия си живот в пустошта на Западната земя. Баща му бе следотърсач, а майка му ловец. Баща му имаше осем братя и сестри, а майка му седем. Повечето от тях все още живееха близо един до друг и Риска бе расъл при всеки от тях по едно или друго време. Като дете виждаше по-често своите лели, чичовци и братовчеди, отколкото родителите си. Отговорността за отглеждането на децата се поделяше от всички в неговото семейство. Джуджетата от тази част на света бяха в непрекъсната война с гномските племена и в постоянна опасност. Но Риска беше способен да се справя. Научи се да се сражава и ловува още в най-ранна възраст и сам откри, че е много добър в това — всъщност дори повече от добър. Можеше да усети неща, които другите не могат. Успяваше да проучи онова, което оставаше скрито за останалите. Беше бърз, ловък и необичайно силен за годините си. Разбираше изкуството на оцеляването. Винаги успяваше да се измъкне.

Когато беше на дванадесет, го нападна един коден и Риска уби звяра. На тринадесет, когато групата им от двадесет души попадна на засада на гноми, единствено той успя да избяга. Когато майка му бе убита, той беше едва на петнадесет, но проследи убийците й и ги ликвидира съвсем сам. Когато баща му умря при ловен инцидент, той занесе тялото му в самото сърце на страната на гномите и го зарови там, за да може духът му да продължи битката с враговете. Дотогава половината от братята и сестрите му вече бяха мъртви, погубени в битки или от болести. Той живееше в жесток свят, непознаващ прошка, и животът му бе труден и несигурен. Но Риска оцеля и често се шушукаше, когато той не можеше да чуе, защото беше суеверен и не обичаше да се предизвиква съдбата, че още не е изковано острието, което може да го убие.

Когато стана на двадесет години, той слезе от Рейвъншорн в Кълхейвън и постъпи на служба при Рейбър — наскоро коронования крал на джуджетата, сам много почитан войн. Но Рейбър го задържа при себе си в Кълхейвън за кратко, защото го изпрати в Паранор при друидите. Кралят виждаше у Риска особени дарби и смяташе, че най-голяма полза за неговия народ би имало, ако младият мъж със сърце на войн и ловни умения бъде обучен от тях. Също като Куртан Балиндарох, Рейбър познаваше Бремен и му се възхищаваше. И затова на стареца бе изпратена нота с молба да вземе Риска под крилото си и да го направи свой ученик. Въоръжено с тази нота, младото джудже замина за Паранор, Крепостта на друидите, и остана там като верен последовател на Бремен, който искрено вярваше във възможностите на магията.

Очите му все още бяха втренчени в черната копринена палатка в лагера на врага, докато обмисляше как би могъл да си послужи с магията. След тази на Бремен, неговата бе най-силна — вероятно напоследък дори по-силна, като се имаше предвид собствената му младост и издръжливост и напредващата възраст на стареца. Риска бе твърдо убеден в това, макар да знаеше, че Тей Трифънйъд би поспорил по този въпрос. Също като Тей Риска бе изучавал усърдно уроците на Бремен. След прогонването на стареца джуджето продължи да се усъвършенства, като непрекъснато изпитваше силата си. Учи и се упражняваше в действителност съвсем сам, тъй като с изключение на Тей, никой друг сред друидите не се смяташе за войн и не се стремеше да изучава бойните изкуства. А що се отнасяше до Риска, той беше на мнение, че магията за него има едно-единствено полезно приложение — да защитава себе си и приятелите си и да унищожава враговете си. Останалите й употреби — лечителство, откриване на подпочвени води, предсказване на бъдещето, емнатия, овладяване на науките, елементализъм, историята и вълшебствата — не го интересуваха. Той бе боец и силата на оръжията беше неговата страст.

Спомените се възродиха, после избледняха и мислите му се върнаха към настоящия проблем. Какво да направи? Не можеше да пренебрегне отговорностите си, но не можеше да игнорира и собствената си същност. Долу копринените гънки на палатката сякаш се накъдряха от слабия танц на светлината от огньовете. Един взрив бе всичко, от което се нуждаеше. Колко лесно биха се разрешили всичките им проблеми, ако успееше да го направи!

Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Не се страхуваше от Брона. Съзнаваше колко е опасен и могъщ, но не се страхуваше. Той самият притежаваше значителна магия и ако успееше да я концентрира в директен удар, мислеше, че никой и нищо не биха могли да й устоят.

Затвори очи. Защо въобще се захващаше с това? Ако се провалеше, нямаше да има кой да предупреди джуджетата! Щеше да даде живота си за нищо!

Но ако успееше…

Той се промъкна обратно към скалите, отметна пътническото си наметало и започна да вади оръжията си. Усещаше, че в себе си вече е взел решението още когато идеята за това се породи в съзнанието му. Да убие Господаря на Магията и да сложи край на тази лудост. Той бе най-подходящият от всички за това. Сега бе идеалният момент — Северната армия все още бе близо до дома си и Брона смяташе, че не го грози атака. Дори и да загинеше, щеше да си струва. Беше готов за тази саможертва. Войнът винаги е готов за саможертва.

Когато остана по ботуши, панталони и туника, той пъхна един кинжал в колана си, запаса бойната си брадва и се спусна надолу по скалите. Вече наближаваше полунощ, когато достигни подножието на планината и тръгна през равнината. Над него все още кръжаха черепоносците, но засега той оставаше зад тях и се бе обгърнал с магия, която го правеше невидим за дебнещите им очи. Те бдяха за врагове отвън и нямаше да го забележат. Напредваше лесно, почти небрежно, погълнат от мрака и тишината, светлината от лагерните огньове го правеше незабележим в тъмното. Системата им от часови бе печално непълна. Стражите, гноми и троли, се бяха наредили твърде надалеч един от друг и прекалено близо до светлината, за да бъдат в състояние да видят каквото и да било, приближаващо се от мрака. Небето беше облачно, а нощният въздух — замъглен от дима и затова единствено най-зоркият поглед и то при най-добро стечение на обстоятелствата би забелязал движение в равнините.

И все пак джуджето не искаше да поема никакви рискове. Приведе се надве, когато прикритието от треви и шубраци започна да изтънява, и подбираше пътя си много внимателно. Избра един от гномите часови за цел. Като остави бойната си брадва във високата трева, той продължи, въоръжен само с кинжала. Гномът така и не го видя. Риска го повлече назад към тревата, скри го там, загърна се в неговото наметало, сложи си качулката, за да прикрие лицето си, взе отново брадвата и тръгна.

Някой друг на негово място би помислил два пъти, преди да се запъти направо към лагера на врага. Но Риска дори не се поколеба. Знаеше, че директният подход винаги е най-добър, когато се опитваш да заловиш някого неподготвен, защото човек е склонен да обръща далеч по-малко внимание на онова, което е точно пред очите му, отколкото на това, което се спотайва в ъгълчетата на полезрението. Обикновено пренебрегваме нещата, които смятаме за напълно безсмислени, а един самотен враг, запътил се направо към центъра на собствения ти, тежковъоръжен военен лагер е нещо напълно лишено от здрав смисъл.

Въпреки това, Риска продължи да се придържа извън светлината на огньовете, когато навлезе в лагера, и не свали наметалото. Не се опита да скрие или наведе главата си, защото това би било знак, че нещо около него не е наред. Движеше се, сякаш бе сред свои и не промени посоката. Той премина външния периметър от стражи и огньове и се запъти към центъра на лагера. Около него се кълбеше дим и той го използваше като предпазна завеса. Навсякъде се носеха викове и смях, мъжете ядяха и пиеха, разказваха си истории и си пробутваха лъжи. Броните и оръжията подрънкваха, товарните животни тъпчеха на място и пръхтяха в задимения мрак. Риска мина покрай тях, без да забавя крачка, без да отделя очи от целта си — сега острите върхове на прътите на носилката и тъмните флагчета се извисяваха над множеството. Той носеше бойната брадва ниско до бедрото си и с помощта на магията си се представяше в очите на околните като войник без всякакво значение — поредният гном-преследвач, тръгнал по своята си незначителна работа.

Навлезе дълбоко в лабиринта от огньове, покрити каруци и купчини припаси, минаваше покрай редиците завързани товарни животни и кърпачите, заети с поправката на хамутите и останалото снаряжение, покрай огромни стойки с пики и копия, с навирени към небето дръжки и остриета. Придържаше се, доколкото можеше, към онези части от лагера, в които имаше предимно гноми, но сега отново бе принуден да премине през няколко групи троли. Държеше се резервирано спрямо тях, както би направил гном — с почтителност, предпазливост, без да показва страх, но и в никакъв случай предизвикателно. Извръщаше се настрани, когато ги приближеше, не изгаряше от желание да види грубите им черти, безличните лица и озверели от битките погледи. Усещаше как очите им се спират на него и после се извръщат настрани. Никой не го спря, нито го извика. Никой не го разкри.

По гърба и под мишниците му се стичаше пот и то не заради топлата нощ. Сега мъжете се приготвяха да лягат, увиваха, се в наметалата си около огньовете и притихваха. Риска ускори ход. Нуждаеше се от шума и глъчката, за да прикрият движенията му. Ако всички заспяха, щеше да изглежда не на място, ако продължи да върви. Вече се приближаваше към убежището на Господаря на Магията — можеше да види балдахина му, който се издигаше в мрака. Колкото повече се приближаваше, толкова по-нарядко се виждаха огньове, а и войниците около тях бяха значително по-малко. Никой нямаше право да се приближава толкова близо до мястото на Господаря, пък и никой нямаше желание да го прави. Риска спря до последния от огньовете, около който спяха дузина мъже. Бяха троли, огромни бойци със сурови изражения, а оръжията им лежаха до тях. Той не им обърна никакво внимание, а започна да изучава празното място пред себе си. Черната палатка бе отделена на сто фута от всички страни от спящата армия. Не се виждаха никакви стражи. Риска се поколеба. Защо нямаше пазачи? Огледа се внимателно наоколо, като се опитваше да ги открие. Но такива нямаше.

И тогава за малко да се върне обратно. Усещаше, че има нещо гнило. Трябваше да има стражи. Дали не чакаха в палатката? Дали не бяха някъде, където не можеше да ги види? За да разбере това, трябваше да прекоси откритото пространство между последния огън и палатката. Беше достатъчно светло, за да видят приближаването му, затова се налагаше да използва магия за прикритие. Щеше да бъде съвсем сам и нямаше да има къде да се скрие.

Умът му препускаше. Дали там имаше черепоносци? Дали всички бяха излезли на лов, или някои бяха останали да защитават господаря си? Дали и други същества не стояха на стража там?

Въпросите го изгаряха, въпроси, за които нямаше отговор.

Той се колеба още известно време, като се озърташе наоколо, вслушваше се и душеше въздуха. После стисна по-здраво бойната си брадва и тръгна напред. Беше се обгърнал с магия, която трябваше да го прикрие, да му помогне да се смеси с нощта, да го направи неразличим в мрака. Но я използваше съвсем пестеливо, за да не може някой, вещ в нея, да го усети. Целият се изпълни с решителност. Можеше да го направи. Трябваше. Прекоси откритото пространство тих като облак, носен от вятъра в небето. До него не достигаше никакъв шум, не се забелязваше никакво движение. Дори сега не видя някой да пази палатката.

Вече бе до нея, сега въздухът изведнъж стана абсолютно неподвижен, звуците, миризмите и движенията на армията изчезнаха и заглъхнаха напълно. Стоеше до черната коприна и чакаше инстинктите му да го предупредят за капан. Но те не го сториха. Риска прокара острието на брадвата, наточено като бръснач, по черната плът на коприната и после отвори процепа.

Тогава чу нещо — въздишка, може би, или пък слаб стон. Пристъпи бързо през отвора.

Въпреки обгърналия го отвсякъде мрак, очите му успяха да се нагодят почти на мига. Там нямаше нищо — нито хора, нито мебели, нито оръжия, нито постелки, никакъв признак на живот. Палатката беше празна.

Риска се втренчи, неспособен да повярва на очите си.

После някакво съскане разкъса тишината, ниско й пронизително, и въздухът точно пред лицето му се раздвижи. Мракът започна да се сгъстява и в празното пространство се заоформя нещо. Една увита в черно наметало фигура се очерта пред очите му. Риска схвана какво се случва и по тялото му плъзна ужасяващ студ. Господаря на Магията бе стоял там през цялото време, там — в мрака, невидим, беше го наблюдавал и очаквал. Вероятно дори знаеше за идването му. Той не бе, както си беше въобразявало джуджето, същество от плът и кръв, което може да бъде убито с обикновено оръжие. Беше се освободил от смъртната си обвивка чрез своята магия и сега можеше да приеме всяка форма или просто да се разтвори в пространството. Нямаше нищо чудно в липсата на стражи. Те просто не бяха необходими.

Господаря на Магията посегна към него. За миг на Риска му се стори, че не може дори да помръдне и реши, че ще умре, без да е успял да вдигне и пръст, за да се защити. Но после огънят на решителността му разкъса страха и сякаш го съживи. Той изрева предизвикателно към ужасната черна фигура, към скелето подобната ръка, протегната към него, към червените като кръв очи, към собствения си страх, към съдбата-изменница. Бойната му брадва се вдигна, за да опише огромен мах, а огънят на собствената му магия плъзна по цялата й дължина. Господаря на Магията направи движение с ръце и Риска усети как сякаш железни окови приковават ръцете му към тялото.

С небивало усилие той ги разкъса и запрати брадвата. Тя се удари в покритата с мантия форма и експлодира в пламъци.

Риска, не дочака да види резултата от удара си. Той инстинктивно усещаше, че не може да спечели тази битка. Физическата сила и бойните умения никак не бяха достатъчни, за да повалят такъв противник. В момента, в който хвърли брадвата, се шмугна през отвора в палатката, скочи на крака и хукна да бяга. Около огньовете вече се чуваха викове, войните се събуждаха. Риска не погледна назад, но усещаше присъствието на Брона като черен облак, който се протяга към него, опитвайки се да го завлече обратно. Хукна през откритото пространство, скочи в най-близкия огън и зарита из умиращите вече пламъци. Навсякъде се пръснаха искри и горящи главни. Той грабна един меч от спящия наблизо и се плъзна наляво в дима от разровения огън.

Във всички части на лагера се вдигна тревога. Ръката на Господаря на Магията все още се протягаше към него, стягаше се около гърдите му, но постепенно започна да отслабва, щом той увеличи дистанцията.

Мислите на Риска бяха напълно разпилени и той се опита да ги събере. Пред него изникна трол и препречи пътя му. Джуджето остави кинжала си, забит в гърлото му. Реагира инстинктивно, все още не можеше да мисли ясно. Навсякъде около него се въртяха мъже, тичаха във всички посоки, в търсене на причината за бъркотията, все още неразбрали, че причината всъщност е той. Риска се принуди да забави ход, да не обръща внимание на бесните удари на сърцето си и на стягането в гърдите. По дяволите! Бе стигнал толкова близо?

Сега вървеше бързо, но не тичаше. Ако се втурнеше в бяг, само щеше да привлече внимание. Той призова магията си, за която бе забравил в мига на бягството си. Осъзна, че за първи път почти изцяло бе изгубил контрол върху нея, че почти се бе оставил на страха. Обви се бързо в магията си и се отправи наляво, към равнините — посока, обратна на тази, от която бе дошъл и в която нямаше да го търсят. Ако го разкриеха и се наложеше да си пробива път с бой, със сигурност щеше да загине. Те бяха твърде много за него. Твърде много за когото и да било — друид или не.

В долната част на лагера ускори крачка, гневът от срещата му с Господаря на Магията заплашваше да го задуши. Насили се да диша равномерно, да не обръща внимание на суматохата сред пробуждащата се армия, на виковете и крясъците, на тропота на ботушите, когато отделения въоръжени войници бяха разпратени във всички посоки. Пред себе си вече виждаше мрачните равнини, ширналата се празнота, която се простираше отвъд кръга от лагерни огньове. Имаше стражи по целия периметър, но те се взираха към мрака, в очакване на нападатели отвън. Той изпитваше почти неустоимо желание да погледне през рамо, да види какво ще се случи, но нещо в него го предупреждаваше, че ако го стори, ще се разкрие. Вероятно Господаря на Магията щеше да види очите му и да разбере кой е дори и от убежището си. Вероятно щеше да разпознае лицето му. Може би това щеше да е достатъчно, за да го погуби. Риска не се обърна. Продължи напред, като забави крачка, за да избере отправната точка на бягството си, щом наближи края на лагера.

— Ти и ти! — извика той на двойка гноми, когато мина между тях, без да спре, за да не видят лицето му. Обърна се към тях на собствения им език. Беше се научил да го говори съвсем гладко още десетгодишен. После им направи знак да го последват и рече: — Елате с мен.

Те не понечиха да възразят. Войниците рядко го правеха. Риска се държеше и изглеждаше като офицер и те тръгнаха, без да спорят. Той закрачи към мрака, сякаш знаеше какво прави и изпълнява някаква задача. Отведе ги доста надалеч в нощта, после ги разпрати в различни посоки и просто продължи напред. Не се и опита да се върне за оръжията и наметалото си, защото знаеше, че е твърде опасно. Беше щастливец, че въобще остана жив, и нямаше намерение да предизвиква повече съдбата. Вдишваше дълбоко нощния въздух, като се опитваше да успокои сърцето си.

Зачуди се дали Бремен знае каква е природата на врага му. Дали старецът осъзнава каква сила притежава Господаря на Магията? Сигурно да, защото той бе ходил в убежището му и го беше шпионирал. Прииска му се да бе разпитал по-подробно стареца, когато беше имал възможност за това. Ако го беше сторил, никога нямаше да се опита да убие Брона сам. Щеше да знае, че няма подходящото оръжие за това. Нищо чудно, че Бремен търсеше талисман. Нищо чудно, че разчиташе на виденията на мъртвите за съвет.

Огледа небето за черепоносци, но не видя нито един. Въпреки това остана все така обвит в магията си. Навлезе в Раб и сви на югоизток към Анар. Преди светлината на утрото да го разкрие, щеше да е на сигурно място, под прикритието на дърветата. Беше се измъкнал, за да се сражава отново в бъдеще, и с пълно право можеше да се нарече късметлия.

Но как трябваше да се бори срещу враг като Господаря, на Магията? Какво можеше да каже на джуджетата, за да им вдъхне надежда?

Отговорите му се изплъзваха. Той вървеше в нощта и ги търсеше.