Тери Брукс
Първият крал на Шанара (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Облаци покриха краищата на непълната луна, като хвърляха причудливи сенки, пробягващи по лицето на земята, подобно на нощни птици, пред напредващите джуджета. Нижеха се протяжните предутринни часове, когато смъртта е по-близо и сънищата превземат напълно ума. Нощта беше топла и тиха. Сякаш всичко вървеше на бавни обороти и времето пропускаше по някоя и друга секунда в безспирния си бяг, а животът за миг се откъсваше от неумолимия си път към смъртта — само за няколко скъпоценни момента.

Джуджетата се бяха измъкнали от гората на Анар в лъкатушещ ред от тъмни силуети, напомнящ течението на река. Бяха няколко хиляди и се спуснаха през Улфсктааг към Нефритения проход, десетина мили северно от лагера на армията на Господаря на Магията. Минаха два дни откакто армията бе тръгнала на юг от Сторлок и макар че наблюдаваха отблизо похода й, джуджетата бяха решили да отложат атаката до този момент.

Сега те се промъкваха през редиците дървета, където Раб водеше началото си като плитка вада от рекичка, наречена Нун. Северната армия бе избрала, много неблагоразумно, точно това място за установяване на лагера си. Вярно, че местността предлагаше храна, прясна трева, както и достатъчно пространство, но откриваше и много възможности за нападателите и двата фланга на армията оставаха незащитени от анфиладен удар. Имаше поставени часови, но с всеки от тях се справиха бързо и дори присъствието на кръжащите черепоносци не можеше да възпре джуджетата в тяхното отчаяние.

Риска им осигури прикритие, когато приближиха достатъчно близо за нападение. Той изпрати илюзорни образи на самия себе си южно от Нун, за да отвлече вниманието на черепоносците, а когато облаците закриха луната и звездите напълно, джуджетата започнаха атаката. Те пропълзяха бързо последната миля, която разделяше ударния им отряд от спящата армия, избиха часовите, преди те да успеят да вдигнат тревога, изкачиха височината, която се издигаше от север и изток над реката и нападнаха. Строят им бе разгърнат по билото на хълма на половин миля във всички посоки. Бяха въоръжени с лъкове и прашки и обсипваха тролите, гномите и изчадията на мрака с дъжд от стрели. Армията се разбуди, разнесоха се викове и проклятия, войниците се втурнаха към оръжията и броните си, падаха ранени и мъртви насред крачка. Кавалерийски отряд се откъсна от центъра на суматохата, но това беше обречена контраатака. Групата набързо се разпокъса при опита си да се измъкне от хаоса в лагера.

Един от черепоносците изникна от мрака и се спусна към джуджетата за отплата с оголени нокти и зъби. Но Риска бе подготвен за това и когато чудовището се появи, той го изчака да се приближи почти до земята, преди да хвърли срещу му Друидския си огън и да го запрати настрани пищящо и цяло в пламъци.

Атаката беше бърза и пресметната. Вредата, която успяха да нанесат, бе по-скоро повърхностна и без особени последици за армия с тези размери, така че джуджетата не биваше да губят време. Първостепенната им цел беше да предизвикат объркване и да отклонят врага от поетия курс. В това бяха постигнали успех. Те се оттеглиха бързо към гората по най-прекия път, после свърнаха на север отново към Нефритения проход. Врагът не се забави да прати след тях потеря. Огромен отряд на коне се втурна да ги преследва, тъй като все още нямаха представа за размера на силите им. По изгрев преследвачите вече настигаха джуджетата близо до Нефритения проход. Всичко бе протекло според плана на Риска.

— Там — обяви тихо Гефтен, сочейки към дърветата в началото на прохода.

Долу последните редици джуджета се изливаха в клисурата и изчезваха сред скалите горе, заемайки позиции до другарите си, които вече ги чакаха там — четири хиляди души. Зад тях, на по-малко от миля, преследвачите вече се забелязваха сред неподвижните, дълбоки сенки на пред изгревната гора. Риска виждаше как редиците им се разширяват и разпростират все по-нашироко, подобно на появата на водни кръгове, предизвикани от хвърлен в средата на спокойно езеро камък. Силите на преследвачите бяха значителни и нямаше да се справят с тях в директен сблъсък, макар по-голямата част от армията на джуджетата да бе събрана тук.

— Колко остава? — попита той Гефтен.

Следотърсачът сви рамене съвсем леко и пестеливо, каквито бяха по принцип жестовете му, какъвто беше и самият той — дискретен и сдържан. Чорлава, неравна сива коса увенчаваше странната му продълговата глава.

— Час, ако спрат да обсъдят доколко е мъдро да влизат в прохода без никакъв план.

Риска кимна.

— Ще спрат. Вече на два пъти се опариха. — Той се ухили на по-възрастния си другар, закален ветеран от войните по границата с гномите. — Дръж ги под око. Аз ще кажа на краля.

Той изостави позицията си и тръгна назад през скалите. Чувстваше как се изпълва с дива възбуда, подхранвана от предстоящата битка. Ударът по лагера на Северната армия само бе изострил апетита му. Вдишваше утринния хлад и се чувстваше силен и готов. Цял живот бе чакал това. През всичките години, прекарани в изолация в Паранор, за да упражнява бойните си умения, военните тактики и боравенето с оръжия. Всичко беше заради този шанс да се изправи пред враг, който бе далеч по-голямо предизвикателство от онова, което Паранор би могъл да му предложи. Това го караше да се чувства жив по начин, който не можеше да игнорира, и дори отчаянието от обстоятелствата не успяваше да намали въодушевлението му.

Бе стигнал при джуджетата три дни по-рано и веднага бе отишъл при Рейбър. Кралят вече беше предупреден за присъствието на Северната армия и намеренията й и го прие. Риска просто потвърди онова, което той вече знаеше, и само даде още един тласък на решението му да предприеме някакви действия. Рейбър бе крал-войн така, както Риска бе друид-войн, мъж, прекарал целия си живот в битки. Подобно на Риска, той още като момче се беше сражавал срещу нахлуването на гномите в Долен и Централен Анар, които джуджетата смятаха за свои земи, откакто се помнеха. Когато стана крал, Рейбър продължи да преследва каузата си с решителността, с която влизаше в бой. Като поведе армията си дълбоко във вътрешността на тези земи, той отблъсна гномите и разшири границите на родината си почти двойно, а враговете бяха изтикани далеч на север от Раб и на изток от Сребърната река, така че повече да не представляват заплаха. За първи път от векове по земите между двете реки се възцари мир и спокойствие, в които джуджетата можеха да се установят и живеят.

Но сега отново се бе появило предизвикателство, този път в лицето на приближаващата армия. Рейбър беше мобилизирал джуджетата за предстоящата битка. Битка, която всички знаеха, че не може да бъде спечелена без чужда помощ, и въпреки всичко трябва да бъде поведена, за да оцелеят. Риска им беше казал, че елфите идват. Бремен бе наредил това да стане, а Тей Трифънйъд, на когото той вярваше като на самия себе си, бе заминал на изток, за да изпълни тази заръка. За джуджетата оставаше само да спечелят времето, нужно на подкрепленията да пристигнат. Рейбър разбра това. Той беше близък с Бремен и Куртан Балиндарох и познаваше и двамата като много достойни мъже. Те щяха да сторят всичко по силите си. Но времето беше скъпо и нищо не биваше да се приема за даденост. Кралят добре осъзнаваше и това. Затова Кълхейвън беше евакуиран — Северната армия щеше да нахлуе първо там, — а джуджетата нямаше да могат да защитят столицата си от толкова огромна сила. Жени, деца и старци бяха изпратени дълбоко във вътрешността на Анар, където щяха да са на сигурно място, докато опасността отмине. Междувременно армията на джуджетата се отправи на север през Улфсктааг, за да посрещне врага. Рейбър се обърна при приближаването на Риска и извърна поглед от командирите и съветниците си, от Уирик и Флиър, най-възрастните от петимата му синове, от картите, които изучаваха, и плановете, които чертаеха.

— Идват ли? — попита той бързо.

Риска кимна.

— Гефтен наблюдава приближаването им. Смята, че имаме час преди удара.

Рейбър кимна и направи знак на друида да тръгне с него. Кралят беше едро джудже, не висок, но широкоплещест, със силни гърди, главата му беше много голяма, с изпъкнали черти, брадатото му обветрено лице бе набраздено от бръчки. Гърбавият нос и рунтавите вежди му придаваха леко зловещ вид, но под внушителната си външност, той бе сърдечен, жизнерадостен и винаги готов да се засмее. По-възрастен от Риска с петнадесет години, кралят с нищо не отстъпваше във физическо отношение на друида и му беше съвсем равен в боя. Двамата бяха близки, в някои отношения дори по-близки, отколкото със семействата си, тъй като споделяха сходни схващания и опит и бяха минали през множество трудности и изпитания.

— Кажи ми отново как мислиш да го постигнеш — нареди кралят, като прихвана Риска с ръка и го отдели от останалите.

— Вече знаеш как — сопна се Риска. Планът бе общ, измислен от него и одобрен от краля и макар да го бяха споделили в общи линии с останалите, все още пазеха някои подробности само за себе си.

— Нищо, кажи ми все пак. — Кралят го погледна смръщен, после пак извърна лице. — Угоди ми. Аз съм твоят крал.

Риска кимна и се усмихна.

— Тролите и гномите и всякакви подобни ще се приближат към прохода. Ние ще се опитаме да ги спрем в началото му. Ще направим добро представление, после ще се оттеглим, видимо победени. Ще ги забавяме през планината няколко дни, но няма да ги спрем. Междувременно останалите им сили ще трябва да се отправят на юг, към Сребърната река. Джуджетата ще бягат при приближаването им. Ще намерят Кълхейвън изоставен. И ще открият, че няма кой да им се противопостави. Ще решат, че цялата ни армия сигурно се бие при Улфсктааг.

— Което няма да е много далеч от истината — изсумтя Рейбър, поглаждайки брадата си с огромната си ръка.

— Което няма да е много далеч от истината — повтори Риска. — Предусещайки победата, защото те познават добре тези планини, ще се отправят към Прохода на Примката и ще чакат другарите си да ни изтласкат на юг през долината направо в ръчичките им. Гномите ще ги уверяват, че има само два изхода от Улфсктааг — през Нефритения проход на север и през Прохода на Примката на юг. Ако нашата армия ги хване в капан между тях, те нямат шанс да се измъкнат.

Рейбър кимна, като хапеше горната си устна и края на мустаците си със здравите си зъби.

— Ами ако се придвижат към нас твърде бързо или твърде…

— Не, няма — прекъсна го Риска. — Няма да им позволим. Освен това, няма да поемат такъв риск. Ще бъдат предпазливи. Ще се опасяват, че можем да намерим заобиколен път, ако напредват твърде бързо. Най-лесно за тях ще е просто да ни изчакат. Ще чакат, докато ни видят, и тогава ще ударят.

Те отидоха до една плоска скала и седнаха един до друг, загледани в планината. Денят беше ясен и слънчев, но Улфсктааг, далече от подстъпа към прохода, дълбоко в долините и хребетите, които прорязваха огромната й шир, беше покрита със саван от мъгли.

— Това е добър план — каза накрая Рейбър.

— Най-добрият, който успяхме да измислим — поправи го Риска. — Бремен може би щеше да измисли по-добър, ако беше тук.

— Е, той скоро ще е при нас — обяви меко Рейбър. — Както и елфите. Тогава ще пратим този агресор на място, което няма да му е много по вкуса.

Риска кимна, без да отвърне, но се замисли за срещата си с Брона само преди няколко нощи, спомни си какво бе почувствал, когато осъзна какъв е обхватът на неговата мощ, как го бе вцепенил и почти задушил. Такова чудовище нямаше да бъде победено лесно, без значение каква сила излезе насреща му. Това беше повече от обикновена война, в която се сражаваха хора с оръжия, тази война се водеше с магия. А в подобна битка джуджетата щяха неизменно да бъдат в неизгодна позиция, докато видението на Бремен за талисмана не станеше реалност.

Чудеше се къде ли е сега старецът. Колко ли от четирите му видения бяха добили плът.

— Черепоносците ще се опитат да ни шпионират — размишляваше Рейбър.

Риска сви устни и отвърна:

— Ще се опитат, но Улфсктааг няма да е много приветлива към тях. Нито пък ще успеят да различат каквото и да било. Когато осъзнаят какво сме направили, ще бъде вече твърде късно.

Кралят се размърда на мястото си.

— Те ще дойдат за теб — каза той внезапно и се взря в друида. — Знаят, че ти си тяхната най-голяма заплаха, единствената заплаха, освен Бремен и Тей Трифънйъд. Ако те убият, няма да разполагаме с никаква магия в своя защита.

Риска сви рамене и се ухили.

— Тогава ще трябва да се грижиш по-добре за мен, кралю мой.

На северняците им отне повече време, отколкото бе изчислил Гефтен, да се впуснат в атака, но затова пък тя бе изключително яростна. Нефритеният проход беше широк там, където се отваряше към източен Анар, а после рязко се стесняваше между два върха, които всъщност бележеха входа към Улфсктааг. Предварително подготвена, че съпротивата на джуджетата ще бъде силна, армията на Господаря на Магията хвърли цялата си мощ в прохода, с намерението да победи още при първия опит. Срещу по-слабо подготвен противник щяха да успеят. Но джуджетата бяха удържали проходите през Улфсктааг с години срещу гномските конници и се бяха научили на някои трикове. Количественото превъзходство на северняците донякъде бе изгубило значение заради теснината на клисурата и неравността на терена. Джуджетата не се опитаха да блокират устрема им, а ги нападнаха от прикритието на склоновете. По криволичещия проход бяха изкопани скрити ями. Огромни канари бяха хвърлени отгоре, за да се издигнат барикади. Валяха стрели и копия. Стотици нападатели измряха при първия щурм. Тролите бяха особено напористи — огромни, силни и бронирани срещу остриетата. Но за сметка на това те бяха тромави и бавни и много от тях попаднаха в ямите или бяха смазани от канарите. И все пак продължаваха да настъпват.

Най-накрая бяха спрени в другия край на прохода. Рейбър бе наредил там да се изгради стена от трупи зад окоп, пълен с колове и при приближаването на северняците запалиха всичко. Тласкани напред от онези, които ги следваха, и твърде тежки, за да изкачат стената, тролите умираха на място, изгорени до кости. Писъците и зловонието на горящата им плът изпълни въздуха и атаката бе възпряна.

Настъпиха отново по пладне, този път не така безразсъдно, но отново бяха отблъснати. Следващата атака беше по здрач. И всеки път джуджетата бяха изтласквани по-навътре в прохода. Заели позиции от двете страни на клисурата, Рейбър и синовете му ръководеха армията си, като удържаха, доколкото позволяваше разума, преди да свирят отбой, и отстъпваха територията неохотно, но благоразумно, за да не бъдат погубени повече животи, отколкото бе необходимо. Рейбър командваше левия фланг заедно с Гифън, а Уирик и Флиър ръководеха десния. Риска бе оставен сам да избере къде да се сражава. Джуджетата се биеха храбро, притискани на всяка крачка от поне три пъти по-голяма сила. Но те бяха обръгнали от безкрайните битки през годините. По светло не се появиха нито крилати ловци, нито изчадията от отвъдното, така че не се наложи Риска да хаби магията си, за да подсилва защитата. Все пак планът им не бе да печелят битката, а да я изгубят възможно най-бавно.

По здрач сражението секна и над планините отново се спусна тишина. Мъгла се просмукваше от по-високите нива, заедно с бавното изтляване на светлината, за да обгърне както защитници, така и нападатели. Тишината стана още по-дълбока, щом видимостта намаля, а лек, влажен ветрец се плъзна от скалите и ги загали с дразнещата си милувка. В докосването на този бриз имаше живи същества, невидими, безформени, но осезаеми. Те бяха същества от Улфсктааг, създадени от магия, древни като самото време и петимни за допир като човешки души. Джуджетата знаеха за съществуването им и бяха предпазливи относно намеренията им. Те бяха предвестници на по-големи и мощни създания и не биваше да бъдат слушани. Нашепваха лъжи и фалшиви обещания, изпращаха сънища и предателски видения и да се вслушаш в тях, бе все едно да поканиш смъртта. Джуджетата разбираха това. И точно това знание ги пазеше.

Но не беше така с гномите, които бяха устроили лагера си в началото на прохода. Те бяха ужасени от тази планина и от съществата, които я обитаваха. Суеверни варвари, те се бояха от всяко проявление на магия и особено от вида, който се срещаше тук. Биха предпочели изобщо да не стъпват в Улфсктааг. Тук имаше богове, към които трябваше да се отправят молитви, и духове, които да бъдат умилостивявани. Тази земя беше свещена. Но мощта на Господаря на Магията и неговите мрачни последователи ги плашеше повече, затова те се държаха близо до доста по-стабилните и не така впечатлителни троли. Но вършеха това с неохота и свито сърце, а джуджетата бяха готови да използват страха им срещу тях.

Както бе предвидил Риска, армията на Северната земя предприе нова атака няколко часа преди зазоряване, когато тъмнината и мъглата все още прикриваха движението им. Те настъпиха тихо и яростно и заляха цялата клисура и по-ниските склонове над нея, с намерението да пометат джуджетата с числеността си. Но Рейбър бе изтеглил своята защитна линия на стотина метра по-назад от мястото, където бе завършила последната битка по здрач. Между тези две линии джуджетата бяха издигнали купчини неизсушени трупи и листа, готови за палене. Из прохода бяха издигнати нови барикади, а между кладите бяха изкопани ровове. Когато северняците достигнаха мястото, където смятаха, че е защитната линия на джуджетата, те откриха позициите изоставени. Дали джуджетата не бяха избягали от прохода? Дали не се бяха изтеглили под прикритието на мрака? За миг объркани, те се поколебаха, като се мотаеха насам-натам, докато водачите им вземат решение. Накрая отново се впуснаха напред. Но джуджетата вече бяха разбрали за атаката. Риска използва магията си, за да запали огньовете, които бяха пръснати по склоновете и из самия проход, и внезапно враговете им се оказаха погълнати от плътен дим, който ги давеше и заслепяваше. Очите им сълзяха, буци свиваха гърлата им, но те продължаваха упорито напред.

Тогава Риска призова своите привидения. Създаде някои от тях от магия, други извая от мъглата, и ги изпрати към дима да си поиграят. Озъбени същества, с оголени нокти, с кървава паст и черни очи, въплъщения на най-големите страхове, привиденията приближаваха към давещите се и полу ослепени северняци. Гномите подивяха и запищяха от страх. Нищо не бе в състояние да ги спре. Те напуснаха редиците и побягнаха. И сега джуджетата удариха — прашкари, стрелци, лъконосци изпратиха своите смъртоносни остриета и камъни към самото сърце на нападателите им и постепенно успяха да отблъснат враговете. Атаката загуби инерция и започна да се разпада, когато враговете падаха мъртви на всяка крачка. На зазоряване проходът отново беше в ръцете на джуджетата.

Северняците атакуваха отново на следващия ден, като отказваха да се предадат, решени да осъществят пробив. Загубите им бяха огромни, но и джуджетата бяха изгубили мнозина от своите и също не можеха да си позволят повече жертви. В ранния следобед Рейбър бе започнал да подготвя отстъплението на силите си. Бяха удържали цели два дни срещу тази армия и това бе предостатъчно. Сега беше време да отстъпят малко, да примамят врага напред. Изчакаха до здрач, докато мракът се спусне отново над тях. Тогава запалиха последния изкоп със сухо дърво, закрит отгоре с листа и зелени фиданки, за да може димът да прикрие движението им и се запромъкваха назад. Риска изостана, за да се увери, че врагът няма да ги последва твърде бързо. С една малка група джуджета-преследвачи, той отбраняваше най-тесните места във вътрешността на прохода срещу неуверените атаки, преди да се присъединят назад към останалите. Веднъж се появи един черепоносец, опита се да се спусне под пластовете дим и мъгла, но Риска го отблъсна с Друидския огън и го запрати настрани.

Вървяха цялата нощ, навлизайки дълбоко в планината. Гефтен — ветеран от безброй походи, ги водеше. Той познаваше добре каноните и дефилетата, хребетите и склоновете, знаеше накъде да върви и как да стигне дотам. Избягваха мрачните теснини, обитавани от чудовища — същества, оцелели още от древни времена и извор на суеверен страх за гномите. Придържаха се, където беше възможно, към високите, открити местности, като мракът и мъглата им осигуряваха достатъчно прикритие. Северната армия естествено щеше да изпрати съгледвачи, но те щяха да са гноми, а гномите щяха да са предпазливи. Силите на Рейбър се движеха бързо и решително. Когато армията на Господаря на Магията ги откриеше, тя отново щеше да е на избран от джуджетата терен.

На следващия ден, след като спряха да починат за няколко часа на зазоряване и после отново поеха на път, пристигна вестоносец от по-малката армейска част, която защитаваше Прохода на Примката на юг в планините. Останалата част от армията на Господаря на Магията била пристигнала и настъпваше откъм долното течение на Раб, за да установи лагера си. Атаката се очакваше по здрач. Джуджетата щяха да удържат прохода най-много ден, преди да отстъпят. Рейбър погледна към Риска и се усмихна. Денят щеше да бъде доста дълъг.

Те оставиха Северната армия да се спусне от Нефритения проход в преследване. Беше вече следобед и слънцето се скриваше зад върховете, а мъглата запълзя надолу от по-високите нива, подобно на лоза, устремяваща се към светлината. Джуджетата чакаха врага в един каньон, където теренът се издигаше и спускаше стъпаловидно през лабиринт от гигантски скали и коварни пропасти. Атакуваха, щом северняците се измъкнаха от една открита падина. Удържаха позициите си само колкото да възпрепятстват напредъка им, после отново се изтеглиха. Мракът се спусна и преследвачите им бяха принудени да спрат, без да успеят да си отмъстят.

По изгрев джуджетата вече бяха изчезнали. Северняците продължиха похода си, нетърпеливи да приключат с тази игра на котка и мишка. Но джуджетата ги изненадаха отново по пладне, като този път ги привлякоха в един задънен проход и се врязаха в незащитените им флангове, щом враговете се опитаха да се изтеглят. Докато Северната армия успее да възстанови редиците си, джуджетата бяха изчезнали отново. Целият ден измина в серия от удари и отстъпления, по-малката сила дразнеше и унижаваше по-голямата. Но южните подножия на планината вече бяха близо и северняците, вбесени от неспособността си да се приближат до джуджетата, започнаха да набират кураж от мисълта, че плячката им вече няма да има къде да се скрие.

Сега борбата ставаше сериозна. Една погрешна стъпка, и с джуджетата беше свършено. Вестоносци препускаха напред-назад между онези, които примамваха врага да слезе от север, и другите, които все още удържаха Прохода на Примката на юг. Нямаше време за губене. Врагът от юг настъпваше решително, за да преодолее Прохода на Примката, но джуджетата удържаха твърдо позициите си. Южният проход беше по-лесен за защита и труден за превземане, без значение каква сила настъпваше през него. Но джуджетата щяха да отстъпят по изгрев и нарочно да се изтеглят бавно, като накарат северняците да решат, че са ги надвили. Армията на Господаря на Магията щеше да превземе прохода и после да изчака другарите си да изтласкат малобройните и обкръжени джуджета към ударното й чело.

Зората вече беше близо и докато едната част от силите на северняците превземаше Прохода на Примката, другата настъпваше безмилостно на юг. Джуджетата, хванати в капан между тях, нямаше къде да бягат.

Целия ден армията на Рейбър се би, за да забави настъплението на юг. Кралят на джуджетата използваше всички тактики, които бе усъвършенствал през тридесетте години борба с гномите, за да притиска нашествениците при всяка възможност, или създаваше такива, когато не се появяваха сами. Той раздели армията си на три, като предаде командването на най-голямата част на своите генерали, за да бъде тя най-очевидната цел за преследвачите. Двете по-малки групи, едната под негово командване, а другата под ръководството на най-големия му син, Уирик, се превърнаха в клещи, които тормозеха северняците на всяка крачка. Действайки в унисон, те примамваха врага първо в една посока, а после в друга. Когато единият фланг на враговете оставаше открит, заради едната група, другата веднага нападаше. Джуджетата кръжаха около многобройната армия влудяващо неуловими. Северняците не успяваха да ги притиснат.

По здрач враговете вече бяха изтощени. Дори по-лошо, джуджетата на север получиха подкрепление от другарите си от юг. Двете групи се сляха. Бяха се изтеглили колкото бе възможно и изведнъж вече нямаше място за никакво отстъпление. Нощта и мъглата ги обгърнаха напълно, тъй че беше най-добре да изчакат до сутринта. Но вместо това преследването продължи, защото северняците бяха твърде гневни, за да чакат. Проходът на Примката беше само на няколко мили по-нататък. Джуджетата бяха в капан, лишени от възможност за маневриране или укритие, и сега, най-накрая, северняците бяха сигурни, че многочислената им сила ще постигне своето дълго чакано отмъщение.

Щом нощта се спусна и мъглата се сгъсти по протежение на последните пет мили от долината, към която джуджетата се бяха изтеглили, Рейбър разпрати съгледвачи, за да съобщят за напредъка на врага. Времето изтичаше и трябваше да действат бързо. Гефтен беше извикан и джуджетата най-после започнаха подготовката за бягството, планирано още от самото начало. То щеше да започне под прикритието на мрака и да свърши в полунощ, като отбележи кулминацията в плана, който кралят и Риска бяха измислили, когато друидът се завърна от Паранор. План, основан на знание, притежавано единствено от джуджетата. Единствено на тях бе известно, че през планината има и трети път. Близо до мястото, на което се бяха събрали, недалеч от доста по-достъпния Проход на Примката, имаше серия от свързани помежду си дефилета, тунели и тераси, които криволичеха на изток от Улфсктааг към горите на централен Анар. Самият Гефтен бе открил този таен проход. Беше го изследвал с шепа другари и докладвал на Рейбър преди около осем години. Това беше внимателно пазена тайна. Само малцина избраници сред джуджетата бяха използвали прохода от време на време, за да се уверят, че все още е проходим, да запомнят извивките и завоите му, но никой от останалите не познаваше пътя. Риска бе научил за него от Рейбър при едно посещение у дома преди няколко години. Кралят на джуджетата сподели тайната с единствения, който му бе близък като собствен син. Риска си бе припомнил това, когато Северната армия настъпи на изток, и планът му започна да се оформя.

Сега джуджетата привеждаха този план в действие. Те бавно започнаха да намаляват броя си, като заизливаха част от силите си в дълга, стабилна колона, отправяща се на изток през планината, следвайки пътя за бягство, добросъвестно начертан от Гефтен. Северняците наближиха началото на долината и съгледвачите се върнаха да докладват. Все още предстоеше най-опасната част от схемата. Северняците трябваше да бъдат забавени, докато джуджетата се изтеглят на безопасно разстояние. Заедно с Риска, Рейбър поведе малка група от двадесет доброволци на север. Те заеха позиции сред група скали, от които се виждаше широкия проход към долината. И когато първите редици от армията на Господаря на Магията се появиха, атакуваха.

Това бе прецизна, светкавична атака, целяща единствено да обърка и всее смут, тъй като джуджетата бяха само шепа бойци срещу огромна сила. Те изстрелваха стрели от прикритието на скалите, само колкото да привлекат вниманието върху себе си, преди да се оттеглят. Но дори така бягството беше трудно. Северняците се насочиха яростно към тях. Сред скалите беше тъмно и опасно — лабиринт от назъбени издатини и дълбоки пропасти, а светлината, както винаги в Улфсктааг, бе оскъдна. Мъглата се кълбеше надолу от високите върхове и закриваше всичко в долината. По-запознати с терена от своите преследвачи, джуджетата бързо се измъкнаха от лабиринта, но северняците бяха навсякъде и се тълпяха по скалите. Неколцина от нападателите бяха повалени. Някои свърнаха по грешен път и бяха убити. Битката беше яростна. Риска използва магията си, като изпрати Друидския огън сред тълпата преследвачи и ги отблъсна. Появиха се и няколко от изчадията от отвъдното, които се хвърлиха безумно след джуджетата, и Риска бе принуден да остане още малко, за да се справи и с тях.

Те почти го достигнаха. Приближиха го от три страни, привлечени от блясъка на магията. Създанията на мрака се хвърлиха към него, опитвайки се да го завлекат надолу. Той се биеше яростно и екзалтирано, чувстваше се по-жив от всякога, войн в стихията си. Беше силен и бърз и нямаше да го надвият. Отблъсна нападателите, използва друидската магия, за да прикрие движението си, и се измъкна от тях.

После се оказа от задната страна на лабиринта и хукна след последните от джуджетата. Силите им се бяха стопили наполовина, а онези, които бяха останали, бяха изтощени и целите в кръв. Рейбър се забави, докато Риска го настигне. Лицето му бе помръкнало и лъскаво от пот в слабата светлина. Бойната брадва, която носеше, бе окървавена и с едно строшено острие.

— Трябва да побързаме — предупреди той, катерейки се напред. — Почти ни настигат.

Риска кимна. Копия и стрели летяха към тях от скалите долу. Те се втурнаха нагоре по склона над долината. Чуваха виковете на северняците, които ги преследваха. Едно от джуджетата падна пред тях със стрела в гърлото. Останаха само двайсетина. Риска се извърна, щом усети, че нещо се спуска от небето, изпрати огнена мълния към един крилат ловец и бързо го отблъсна встрани. Мъглата започна да се сгъстява. Ако успееха да се откъснат от преследвачите си за още няколко минути, щяха да им избягат.

Така и сториха, продължаваха да тичат до пълно изтощение, водени единствено от силата на волята си. Бяха останали само осмина. Достигнаха сборното място на другарите си, което вече беше пусто. Беше останал само Гефтен. Без да продумат, те забързаха след нетърпеливия следотърсач, който ги поведе към възвишенията и върховете отвъд.

Зад тях северняците нахлуха в долината, прекършвайки дървета и храсти, виещи от гняв. Джуджетата се бяха скрили някъде, но бяха в капан. Скоро щяха да ги открият. Преследването продължаваше, придвижваха се все по на юг към Прохода на Примката. Риска си помисли, че ако имат късмет, двете половини на армията на Господаря на Магията щяха да връхлетят една върху друга в мрака и мъглата и всяка щеше да реши, че се е натъкнала на врага. С повече късмет, мислеше си, ще избият доста от своите, преди да разберат грешката си.

Той се придвижи към скалите, които бележеха началото на високите нива. Нямаше да ги последват тук, не и в тази тъмница, а на сутринта те вече щяха да са прекосили точката, след която следите им нямаше да могат да бъдат открити.

Рейбър изостана назад и потупа с доволство широкото рамо на другаря си. Риска се усмихна на своя крал, но неочаквано почувства студ и тревога. Бе преценил мащаба на армията, която ги преследваше. Бе осъзнал що за сила я ръководи. Да, този път джуджетата се бяха измъкнали. Бяха въвлекли северняците в дълго и безплодно преследване, бяха забавили настъплението им и бяха оживели за бъдещи сражения. Но щеше да дойде денят на разплатата. И Риска се опасяваше, че той ще настъпи доста скоро.