Тери Брукс
Първият крал на Шанара (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Същата нощ, на северозапад от мястото, където Бремен се бе изправил пред сянката на Галафил дълбоко в скалното лоно на Драконовия зъб, Сирид Лок инспектираше стражата на Паранор. Някъде към полунощ той прекоси открития двор по южните парапети и за миг вниманието му бе привлечено от внезапен проблясък далеч в небето. Той поспря, вгледа се и се вслуша в тишината. По целия хоризонт се бяха струпали облаци, закривайки луната и звездите и обгръщайки света в мрак. Проблясъкът се появи още веднъж, разчупвайки за секунда нощта, после изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Последва гръмотевица, която разкъса тишината, дълбок, протяжен тътен, който отекна във върховете на планините. Бурята се зараждаше на юг от Паранор, но въздухът миришеше на дъжд, а тишината бе плътна и тягостна.

Капитанът на друидската стража постоя замислено още минута, после влезе през вратата на кулата в крепостта. Той извършваше тези обиколки всяка вечер, пренебрегвайки съня. Беше силен мъж, който никога не нарушаваше привичките си в работата. Смяташе, че най-опасните мигове са точно преди полунощ и часовете преди зазоряване. Тогава умората и сънят притъпяват сетивата и те правят небрежен. Ако ги заплашваше атака, тя щеше да дойде точно тогава. Защото той вярваше, че Бремен не би ги предупредил без причина. А и тъй като беше предпазлив по природа, беше решил да бъде особено внимателен следващите няколко седмици. Вече бе увеличил броя на стражите на всеки пост и бе започнал трудния процес по укрепване на портите. Колебаеше се дали да изпрати нощни патрули в околните гори, като допълнителна мярка, но се опасяваше, че те ще са твърде уязвими извън защитата на крепостните стени. Стражата му бе многобройна, но все пак не беше армия. Можеше да осигури защита отвътре, но не би могла да води битка навън.

Сирид Лок слезе по стълбите на кулата към предния двор и го прекоси. Половин дузина стражи бяха разположени при входа и отговаряха за портите, подвижната решетка и за наблюдателниците, които гледаха към главния път към крепостта. При появата му те веднага се изпънаха. Той поговори с началника на смяната, убеди се, че всичко е наред, и продължи нататък. Прекоси отново открития двор и чу как нова гръмотевица разкъсва дълбоката тишина. Погледна на юг, за да види отблясъка на светкавицата, но осъзна, че тя вече сигурно вече е изчезнала. Не беше лесно да понася напрежението на отговорността си, особено тази вечер. Понякога си мислеше, че твърде дълго се е застоял в Паранор. Вършеше работата си добре. Беше горд с хората си: всички, които понастоящем се числяха към стражата, бяха избрани и обучени от него. Бяха стабилна група, на която можеше да се разчита. Но той вече не беше първа младост, а възрастта замъгляваше сетивата и предразполагаше към самодоволство. Не можеше да си позволи това. Поробването на Северната земя и слуховете за Господаря на Магията правеха времената доста опасни. Сирид усещаше промяната във въздуха. Нещо зло се приближаваше към Четирите земи и най-вероятно щеше да помете друидите в своя устрем. Нещо зло идваше и Сирид Лок се тревожеше, че няма да успее да разпознае лицето му, преди да е станало твърде късно.

Той мина през една врата в дъното на двора и тръгна надолу по коридор, който водеше към северната стена и към портата там. Крепостта имаше четири порти, по една за всеки подстъп към нея. Имаше и още няколко вратички, но те бяха изградени от камък и споени със стомана. Повечето от тях бяха много хитро замаскирани. Можеше да ги откриеш само ако се вгледаш много внимателно, но за да го направиш, трябваше да застанеш пред самата стена, където имаше достатъчно светлина, а тогава стражите на бойниците щяха да те видят. Въпреки това, Сирид поставяше по един човек на всяка врата в часовете между залез и изгрев, за всеки случай. Той подмина две от тези вратички по пътя си към западната порта, които бяха на петдесет метра една от друга по един лъкатушещ коридор. Стражите на всяка от вратите го поздравиха отривисто. Нащрек и готов! — гласеше поздравът им. Сирид отвърна и на двамата с одобрително кимване и отмина.

Но щом се изгуби от погледа им, се намръщи, обезпокоен от разпределението. Мъжът на първата врата беше трол от Кершалт, ветеран, но на втората беше млад елф, новак. Не обичаше да поставя новаци сами на стража. Отбеляза си наум да поправи това преди следващия караул.

Беше се залисал в тази мисъл, докато изкачваше задното стълбище, което се спускаше от спалните помещения на друидите, и затова не забеляза потайното движение на тримата мъже, скрити там.

Те се притиснаха плътно към каменната стена, когато капитанът на друидската стража мина покрай тях, без да ги забележи. Останаха така притихнали, докато той отмине, после се отделиха от стената и продължиха надолу. И тримата бяха друиди, всеки с повече от десет години стаж в Съвета, всеки, хранещ фанатичното убеждение, че е предопределен за велики дела. Защото бяха живели по друидския ред и се дразнеха от неговите правила, намираха ги за глупави, безцелни и незадоволителни. Силата бе нужна само ако имаш цел в живота. Човешките постижения за тях нямаха смисъл, ако не водеха до лична облага. Какъв смисъл имаха проучванията, ако не можеха да се приложат на практика? Какъв смисъл имаше да се ровиш във всички тези тайни на науката и магията, ако никога не можеш да ги изпробваш? Това се питаха тези тримата, в началото всеки сам себе си, а после един друг, щом разбраха, че споделят общи възгледи. Те, разбира се, не бяха единствените недоволни. И други мислеха като тях, но никой така ревностно, докато те бяха готови да се поддадат на покварата.

За тях нямаше никаква надежда. Господаря на Магията ги бе търсил дълго, докато планираше отмъщението си към друидите. Накрая ги беше открил и подчинил. Отне му време, но малко по малко ги покори, точно както бе покорил и онези, последвали го от крепостта преди триста години. Такива хора винаги имаше, те чакаха да бъдат призовани, да бъдат използвани. А Брона действаше много лукаво. В началото не се разкри, накара ги да чуват гласа му, сякаш е техният собствен глас, насочваше ги към възможностите, към усета за власт, към обаянието на магията. Накара ги сами да се обвържат към него, със собствените си ръце, подтикна ги да изковат веригите на надеждите и алчността, да се превърнат в слуги на нарастващата си страст към измамните мечти. Накрая те сами го умоляваха да ги вземе със себе си, дори и след като разбраха кой е всъщност и каква е цената, която трябваше да платят.

Сега тримата се прокрадваха из коридорите на Паранор, водени от зловещото си намерение, поели път, който щеше да ги обрече завинаги. Измъкнаха се тихо от стълбището и тръгнаха по коридора към вратата, до която стоеше на стража младият елф. Придържаха се към сенките, където не достигаше светлината от факлите, използвайки малки магически трикове, на които ги беше научил Господаря — о, колко сладък бе вкусът на силата, — за да станат невидими за очите на младия пазач.

После се нахвърлиха върху него, единият го удари силно по главата и го повали в безсъзнание. Другите двама се справиха бързо и яростно с ключалките на вратата, като ги освободиха една по една, задърпаха желязната решетка, повдигайки масивните пречки от техните легла и накрая напънаха, разтвориха самата врата и Паранор остана отворен за нощта и създанията, които чакаха в нея.

Друидите отстъпиха пред първото от тях, което се промъкна под светлината. Беше черепоносец, прегърбен и грамаден в черната си мантия. Огромните му нокти стърчаха пред него. Цялото в остри израстъци, чудовището изпълни коридора и сякаш изсмука всичкия въздух от него. Червените му очи изгаряха тримата, треперещи пред него. Създанието ги избута от пътя си пренебрежително. Кожестите му крила трепкаха леко. С доволно свистене то забеляза младия елф, разкъса гърлото му и го захвърли настрани. Друидите потръпнаха, щом кръвта на жертвата ги опръска.

Черепоносецът направи знак с глава към тъмнината и други същества заприиждаха през вратата, същества със зъби и нокти, разкривени и безформени, със стърчащи туфи черна козина, въоръжени и готови, а погледите им бързо обхождаха всичко наоколо. Зверовете се промъкваха, без да нарушават тишината. Някои трудно можеха да бъдат определени — може би някога са били троли. Други бяха създания от отвъдното и видът им нямаше нищо общо с човешкия. Всички те се бяха спотайвали още след падането на здрача в мрачните ниши, под прикритието на външните стени, където не можеха да бъдат забелязани от бойниците. Бяха се крили, знаейки, че тези три жалки създания, които сега трепереха пред тях, са покорени от Господаря и ще им осигурят достъп до крепостта.

Вече бяха вътре и изгаряха от нетърпение да започнат обещаното им кръвопролитие.

Черепоносецът изпрати едно от създанията обратно в нощта, за да извика онези, които бяха останали в гората. Бяха няколкостотин и чакаха сигнал за нападение. Щяха да ги забележат от бойниците, щом излезеха от прикритието на дърветата, но тревогата щеше да дойде твърде късно. Докато защитниците на Паранор ги достигнат, те вече щяха да са проникнали в крепостта.

Черепоносецът се обърна и пое надолу по коридора. Тримата друиди не го интересуваха, за него те не значеха абсолютно нищо. Остави ги зад себе си като ненужни остатъци. Беше работа на Господаря да реши какво да прави с тях. Черният ловец имаше една-единствена цел — да избие всичко по пътя си.

Нападателите се разделиха на малки групи. Някои от тях се запромъкваха нагоре по стълбата към спалните на друидите. Други завиха надолу по втория коридор, който водеше към сърцето на крепостта. Повечето продължиха с черепоносеца по прохода, който водеше към главните порти. Скоро се чуха писъци.

Сирид Лок тичаше през вътрешния двор откъм северната порта, когато най-накрая бе обявена тревога. Първи дойдоха писъците, после воят на боен рог. Капитанът на друидската стража разбра всичко за миг. Пророчеството на Бремен се бе сбъднало. Господаря на Магията беше проникнал през портите на Паранор. Тази увереност плъзна като лед по костите на Сирид. Докато тичаше, викаше хората си, с надеждата, че все още не всичко е изгубено. Те се втурнаха към крепостта и надолу по коридора, който водеше към вратата, която друидите изменници бяха отворили. Щом завиха зад ъгъла, зърнаха на входа черни, сгърбени силуети, които се провираха през отвора от мрака навън. Бяха твърде много за тях, осъзна Сирид. Той веднага изтегли хората си, а зверовете се спуснаха в преследване. Стражите излязоха от долното ниво и хукнаха нагоре по стълбите към следващото, като затваряха вратите и дърпаха решетките след себе си, опитвайки се да възпрат нападателите.

Това бяха отчаяни действия, но Сирид Лок не можа да измисли нищо друго.

На горния етаж те успяха да затворят по-малките входове и се отправиха към главното стълбище. Бяха петдесет силни мъже, но това съвсем не бе достатъчно. Сирид изпрати един от тях да събуди друидите и да ги моли за помощ. Някои от по-възрастните умееха да си служат с магия, а сетне щяха да се нуждаят от всяка сила, която друидите успееха да призоват, за да оцелеят. Умът му препускаше бясно, докато прегрупираше хората си. Това не бе насилствено нахлуване. В крепостта имаше предател. Зарече се, че ще открие виновника по-късно. И щеше да се разправи с него лично.

Стражите се строиха на върха на главното стълбище. Елфи, джуджета, троли и един-двама гноми чакаха рамо до рамо, готови и решителни. Сирид Лок стоеше пред тях с оголен меч. Не се заблуждаваше; предстоеше им отчаяна битка, предварително обречена. Вече бе обмислил възможностите. Нищо не можеха да направят за защитата на външните стени; те вече бяха изгубени. Все още държаха вътрешните стени и крепостта, входовете бяха запечатани, хората му — готови да окажат съпротива. Но всички тези усилия само щяха да забавят непоколебимия им враг. Имаше твърде много начини да се проникне през, над и под вътрешните стени и друидската стража нямаше да успее да ги удържи задълго. Рано или късно нападателите щяха да ги ударят в гръб. И когато това се случеше, щяха да са принудени да бягат, за да спасят живота си.

Атаката дойде отдолу, водена от черепоносеца. Чудовища с разкривени крайници прииждаха по стълбите — приличаха на огромни възли от зъби, нокти и оръжия. Сирид поведе хората си в контраатака и нападението бе отблъснато. Чудовищата настъпиха отново и друидската стража пак ги запрати обратно. Но вече половината от защитниците бяха или мъртви, или ранени, а никой не идваше на помощ.

Сирид Лок се огледа наоколо с отчаяние. Къде бяха друидите? Защо не бяха отговорили на сигнала за тревога?

Чудовищата атакуваха за трети път, като четинеста лавина от блъскащи тела и млатещи крайници, от зейналите им гърла изригваха викове и крясъци. Друидската стража отвърна на атаката, врязвайки се в изчадията, изблъсквайки ги обратно по стълбата. Половината от защитниците паднаха бездиханни по осеяния с кървави стъпки под. В отчаянието си Сирид изпрати още един от хората си да намери отнякъде помощ. Но точно преди войникът да тръгне, той го сграбчи за куртката и го придърпа по-близо.

— Намери друидите и им кажи да бягат веднага, докато все още могат! — прошепна му той така, че да не чуят останалите. — Кажи им, че Паранор е загубен! Върви бързо, кажи им. А после бягай и ти!

Лицето на вестоносеца пребледня и той хукна нататък, без да каже и дума.

Долу, в сенките, се надигаше още една атака, тръпнеше безформена маса от мрачни силуети, ехтяха гърлени крясъци. После, отнякъде високо в крепостта, където спяха друидите, се извиси пронизителен крясък.

Сирид усети как сърцето му спира. „Свърши се!“ — помисли си той. Не беше нито уплашен, нито натъжен, а само отвратен.

Няколко секунди по-късно изчадията на Господаря на Магията наново заприиждаха по стълбите. Сирид и малобройната му група се приготвиха да ги посрещнат с вдигнати оръжия.

Но този път нападателите бяха твърде много.

Кал Рис спеше в Друидската библиотека, когато звуците от нападението го събудиха. Беше работил до късно, каталогизираше докладите, които бе съставял в продължение на последните пет години, за особеностите на атмосферните условия и техния ефект върху посевите. Накрая беше заспал на бюрото си. Стресна се и се събуди, сепнат от виковете на ранените мъже, от звъна на оръжията и тропота на ботуши. Повдигна посивялата си глава и се огледа неуверено, после се изправи, остана неподвижен за момент, за да се опомни, и тръгна към вратата.

Надникна предпазливо навън. Сега виковете бяха още по-силни и по-ужасяващи, викове на паника и болка. Мъже от друидската стража тичаха покрай вратата му. Кал разбра, че крепостта е нападната. Предупреждението на Бремен беше останало нечуто и сега те щяха да платят цената за своето пренебрежение. Изненада се от увереността, която изпитваше по отношение на случващото се и неговата развръзка. Вече знаеше, че няма да преживее нощта.

И въпреки всичко се поколеба, все още не желаеше да приеме онова, което знаеше. Коридорът сега беше пуст, звуците от битката долитаха накъде отдолу. Реши да отиде и да види какво става, но още докато обмисляше намерението си, един мрачен силует изскочи от задното стълбище. Кал веднага се мушна обратно зад вратата, като остави само малък процеп, през който да наднича.

Черни, безформени създания изникнаха пред очите му, невиждани същества, чудовища от най-страшните му кошмари. Той пое дъх и го сдържа. Те влизаха от стая в стая, вършейки скверното си дело, и напредваха по коридора, в чийто край чакаше той.

Затвори тихо вратата на библиотеката. За момент просто остана на мястото си, неспособен да помръдне. Пред очите му се стрелнаха хиляди видения, спомени за ранните му дни като чирак-друид, за последващото му назначение като друид-книжник, за неуморните му усилия да събере и съхрани писанията на стария свят и света на магията. Толкова много неща се бяха случили за съвсем кратко време. Той поклати глава с почуда. Как така всичко се беше изнизало толкова бързо?

Сега виковете прозвучаха съвсем близо, идваха от коридора отвъд вратата, по който кръстосваха чудовищата. Времето отлиташе.

Той отиде бързо до писалището си и взе оттам кожената кесийка, която Бремен му беше дал. Може би трябваше да замине със стария си приятел. Може би трябваше да се спаси, докато все още можеше. Но кой щеше да защити Друидските хроники, ако го беше сторил? На кого другиго можеше да разчита Бремен? А и това беше мястото, на което принадлежеше. Знаеше толкова малко за света навън; много време беше минало, откакто беше излизал в него. Нямаше да е от полза за никого отвъд тези стени. Тук поне все още можеше да послужи на предназначението си.

Той отиде до библиотечния шкаф, който маскираше скритата вратичка към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники, и натисна механизма. Влезе вътре и се огледа. Помещението бе пълно с огромни, подвързани с кожа книги. Те бяха там, лавица след лавица, подредени и номерирани, хранилищата на знанието, на, всички познания, събрани от друидите от времето на Първия Събор и епохата на магията, от времето на възхода на човешката раса и Великите войни. Всяка страница от тези книги беше изпълнена с информация. Част от нея бе разбрана, друга все още тънеше в мистерия — всичко, останало от науката и магията. Повечето от написаното в тези книги бе дело на ръката на Кал, всяка заострена буква, всеки ред; бяха му отнели повече от петдесет години. Тези записки бяха най-голямата гордост на стареца, плод на усилията на целия му живот, най-голямото му постижение.

Той се приближи до най-близкия стелаж, пое си дълбоко дъх и развърза шнура на кожената кесийка. Отнасяше се с огромно недоверие към всички проявления на магията, но сега нямаше друг избор. Освен това, знаеше, че Бремен никога не би го подвел. Съхраняването на Хрониките беше най-важното нещо и за двамата. Те щяха да донесат спасението за всички. Кал загреба пълна шепа от блестящия сребрист прах и го хвърли към една от секциите на библиотеката. В този миг цялата стена, до която бяха наредени книгите, започна да трепти, подобно на мираж в силна лятна жега. Кал се поколеба, после хвърли още прах по размиващите се форми. Рафтовете и книгите изчезнаха. Той бързо мина нататък, като хвърляше шепи от праха по всяка от секциите на библиотеката и ги гледаше как затрептяват и избледняват, докато изчезнат съвсем.

Няколко секунди по-късно Друидските хроники вече ги нямаше. Остана само стая с четири голи стени и дълга маса за четене в средата.

Кал Рис кимна със задоволство. Сега Хрониките бяха на сигурно място. Дори и да разкриеха помещението, съдържанието му щеше да си остане скрито. Беше много повече от това, на което се бе надявал.

Той тръгна обратно, внезапно изтощен. По вратата на библиотеката имаше огромни драскотини, сякаш гигантски нокти се бяха опитвали да хванат дръжката и да я завъртят. Кал се обърна и внимателно затвори вратата на хранилището. Остави почти празната кожена кесийка в джоба на робата си, отиде до писалището си и остана прав до него. Нямаше никакви оръжия. Нито път за бягство. Оставаше му само да чака.

Тежки туловища блъскаха по вратата отвън и я разцепиха. Секунда по-късно тя поддаде, отвори се и се удари с трясък в стената. Три сгърбени чудовища се вмъкнаха в стаята, червените им очи се присвиха и се втренчиха с омраза в него. Той гледаше приближаването им, без да трепне.

Най-близкото от тях държеше късо копие. Нещо в поведението на мъжа го разгневяваше още повече. Щом стигна до Кал Рис, то заби копието в гърдите му и го уби мигновено.

Когато всичко свърши и оцелелите от стражата бяха заловени и изклани, останалите живи друиди бяха натирени от скривалищата си към Заседателната зала и принудени да паднат на колене, обградени от чудовищата. Намериха и Атабаска, все още жив, и го изправиха пред черепоносеца. Изчадието се втренчи във внушителния белокос Върховен друид, после му заповяда да коленичи и да го признае за свой господар. Когато Атабаска отказа, горд и надменен, въпреки поражението си, създанието го сграбчи за врата, взирайки се в изпълнените му със страх очи, и го изгори с огъня, който блъвна от пастта му.

Докато Атабаска се гърчеше в агония на пода, в Заседателната зала настъпи внезапна тишина. Съскането и глъчката замряха. Простъргването на нокти и скърцането на зъби изчезна. Спусна се тишина, мрачна и зловеща. Всички очи бяха вперени към главния вход на залата, където тежките двойни врати висяха разбити и изтръгнати от пантите.

Там, в неравния отвор, сенките като че ли започнаха да се събират, съединявайки се в мрак, който бавно започна да приема формата на висока, облечена в роба фигура, която не стоеше на пода като жив човек, а висеше във въздуха над него, лека и нематериална, като дим. С появяването й в залата започна да се просмуква студ, който бързо изпълни помещението и плъзна по костите на пленените друиди. Един по един нападателите им се свлякоха на колене, наведоха глави и грубият им шепот се понесе:

— Господарю, господарю.

Господаря на Магията погледна със задоволство към победените друиди. Сега те вече бяха негови. Паранор беше негов. Най-после, след толкова време бе осъществил отмъщението си.

Той заповяда на изчадията си да се изправят отново на крака, след това протегна обгърнатата си от мантията ръка към Атабаска. Без да може да се противопостави, ослепен и обзет от агония, Върховният друид беше издърпан нагоре сякаш от невидими въжета. Той увисна над пода, над останалите друиди, крещейки от ужас. Господаря на Магията направи въртеливо движение с ръка и Върховният друид застина зловещо. Последва второ въртеливо движение и Атабаска започна да вика с ужас и болка в дрезгавия си глас:

— Господарю, господарю, господарю.

Друидите, струпани под него, извърнаха очи от срам и ярост. Някои се разридаха. Огромните изчадия на Господаря на Магията изсъскаха от удоволствие и вдигнаха възторжено ноктестите си крайници. Господаря на Магията кимна и черепоносецът с ужасяваща бързина разкъса гърдите на Атабаска и изтръгна все още биещото му сърце. Върховният друид отметна назад глава и изкрещя, щом раздраха гърдите му, после се свлече напред и издъхна.

Няколко дълги секунди Господаря на Магията го задържа да виси отпуснат над събратята си, като парцалена кукла, с процеждаща се от тялото му кръв. Залюля го напред-назад, наляво-надясно и най-накрая го остави да се стовари на каменния, под където се превърна в безформена маса от разкъсана плът и строшени кости.

После нареди всички заловени друиди да бъдат подкарани като стадо добитък до най-затънтените кътчета на подземията на Паранор и там да бъдат зазидани живи.

Щом и последният от писъците им се разтвори в тишината, той тръгна из коридорите и стълбищата на крепостта в търсене на Друидските хроники. Беше унищожил друидите; сега трябваше да унищожи и знанията им. Или да вземе от тях онова, което би му послужило. Движеше се бързо, тъй като вече се чуваше глъчка някъде от вътрешността на бездънния кладенец на крепостта, където скритата магия се пробуждаше в отговор на присъствието му. В своите владения той можеше да се справи с всичко. Но тук, под небето на най-големите си врагове, имаше вероятност и да не успее. Откри библиотеката и я претърси. Намери стелажа, зад който бе скрит входът към помещението от другата страна, но то беше празно. Усети, че е използвана магия, но не можеше да определи нито произхода й, нито целта й. А колкото до Хрониките, от тях нямаше и следа.

Врявата от дълбините на Друидския кладенец се засили. Нещо беше излязло на свобода, предизвикано от появата му, и се надигаше, за да го намери. Това го притесни, някой бе призовал сила от подобно естество, за да го предизвика. Надали беше дело на тези жалки смъртни, които така лесно беше покорил. Те вече не бяха в състояние да направят нищо. Сигурно беше работа на онзи, който беше проникнал наскоро във владенията му, на онзи, когото слугите му бяха проследили, на друида Бремен.

Той тръгна обратно към Заседателната зала, нетърпелив да се махне възможно най-скоро. Беше постигнал целта си. Тримата, предали Паранор, бяха доведени пред него. Господаря не им заговори с думи, те не заслужаваха да хаби дъха си, остави мислите му да им говорят. Те раболепничеха и се държаха като послушни овце. Жалки, глупави създания, които жадуваха повече, отколкото заслужаваха.

— Господарю! — скимтяха те с жаловити гласове. — Господарю, ние служим единствено на теб!

„Кой друг от друидите, освен Бремен, напусна Крепостта?“

— Само трима, господарю. Едно джудже — Риска, един елф — Тей Трифънйъд и едно момиче от Южната земя — Марет.

„С Бремен ли тръгнаха?“

— Да, с него.

„И никой друг ли не е избягал?“

— Не, господарю, никой.

„Те ще се върнат. Ще чуят за падането на Паранор и ще искат да се уверят в това. Вие ще ги чакате. Ще завършите онова, което аз започнах. Тогава ще станете като мен.“

— Да, господарю, да.

„Станете.“

Те се изправиха припряно, с нетърпение — покварени души и умове, попаднали под властта му. Все още не притежаваха силата да извършат онова, което се изискваше от тях, затова трябваше да бъдат променени. Той ги докосна с магията си, оплете ги с нишки, тънки като паяжини и здрави като стомана, и отне и последните остатъци от човешкото в тях.

Писъците им ехтяха в празната зала, докато той неумолимо ги оформяше в нещо ново. Краката и ръцете им се мятаха, главите им диво се тресяха, а очите им се изцъклиха.

Когато приключи, тримата друиди бяха неузнаваеми. Той ги остави и следван покорно от останалите си слуги, се стопи обратно в нощта, изоставяйки крепостта на умиращите и мъртвите.