Харлан Коубън
Не казвай на никого (5)

4

Вик Лети се огледа наоколо и с накуцване влезе в пощата. Погледът му се плъзна из помещението. Не го наблюдаваше никой. Чудесно. Вик не успя да сподави усмивката си. Планът му беше железен. Нямаше начин да стигнат до него и щеше да спечели много пари.

Най-важна беше подготовката, знаеше го. Тя отличаваше добрите от великите. Великите прикриваха следите си. И предвиждаха всички случайности.

Първо взе фалшив документ за самоличност от онзи нещастник, братовчед му Тони. После с помощта на документа нае пощенска кутия на името на несъществуващата фирма Ю Уай Ес Ентърпрайсиз. Страхотно. Да използваш фалшив документ и псевдоним. Дори някой да подкупеше идиота на гишето, дори да откриеше кой е наел кутията на Ю Уай Ес Ентърпрайсиз, щеше да се добере само до името Роско Тейлър, вписано във фалшивия документ на Вик.

Нямаше начин да стигнат до самия него.

От отсрещния край на помещението Вик се опита да погледне в прозорчето на кутия 417. Не се виждаше много, но вътре имаше нещо. Великолепно. Той приемаше само пари в брой или записи. Никакви чекове, разбира се. Нищо, което да сочи към него. И когато взимаше парите, винаги се дегизираше. Като сега. Носеше бейзболна шапка и фалшиви мустаци. Освен това се преструваше, че куца. Някъде беше чел, че хората забелязват куците, така че ако помолеха някого да опише човека, използвал кутия 417, какво щеше да каже свидетелят? Че човекът е имал мустаци и е куцал. А ако някой подкупеше скапаняка на гишето, щеше да заключи, че Роско Тейлър има мустаци и куца.

А истинският Вик Лети бе гладко избръснат и вървеше нормално.

Беше взел и други предпазни мерки. Никога не отваряше кутията, когато наоколо имаше хора. Никога. Ако някой друг получаваше пощата си или просто се мотаеше наблизо, той се преструваше, че отваря друга кутия или че попълва някакъв формуляр. Когато хоризонтът се прояснеше — само тогава — Вик се приближаваше до кутия 417.

Знаеше, че човек никога не може да е прекалено предпазлив.

Взимаше мерки дори за идването си тук. Паркираше служебния си бус — работеше като техник в Кейбъл Ай, най-големия кабелен оператор на Източното крайбрежие — на четири преки от пощата. По пътя минаваше по две задни улички. Върху униформения си гащеризон носеше черно яке, така че никой да не види името му на десния джоб на ризата.

Сега мислеше за тлъстата сума, която навярно го очакваше в кутия 417, само на три-четири метра от него. Сърбяха го ръцете. Вик отново се озърна наоколо.

Две жени отваряха кутиите си. Едната се обърна и разсеяно му се усмихна. Той се запъти към кутиите от отсрещната страна на помещението, взе връзката, която носеше на колана си, и се престори, че търси нужния ключ. Държеше главата си наведена.

Пак предпазливост.

След две минути жените взеха пощата и си тръгнаха. Вик остана сам. Той бързо пресече помещението и отвори кутията.

Леле.

Пакет, адресиран до Ю Уай Ес Ентърпрайсиз. В кафява хартия. Без обратен адрес. И достатъчно дебел, за да е пълен с няколко яки пачки зелено.

Вик се усмихна и се зачуди дали така изглеждат петдесет бона.

Бръкна с треперещи ръце и взе пакета. Той приятно тежеше в дланта му. Сърцето му се разтуптя. Правеше го цели четири месеца. Хвърляше мрежата и вадеше тлъста риба. Но, мили боже, сега бе хванал цял кит!

Вик отново се огледа, прибра пакета в джоба на якето си и бързо излезе навън. Върна се при буса по друг път и потегли към службата. Пръстите му галеха пакета. Петдесет бона. Петдесет хиляди долара. Цифрата направо пръскаше мозъка му.

Когато стигна до Кейбъл Ай, вече беше тъмно. Той паркира отзад и пресече пешеходния мост до колата си, очукана хонда „Сивик“ от 1991 г. Намръщено я погледна и си помисли: „Скоро ще имам други“.

Служебният паркинг тънеше в тишина. Мракът започваше да му натежава. Чуваше стъпките си, умореното шляпане на работни обувки по асфалта. Студът проникваше през якето му. Петдесет бона. Носеше петдесет бона в джоба си.

Вик се прегърби и ускори крачка.

Честно казано този път се страхуваше. Трябваше да престане с изнудването. Идеята беше добра, несъмнено. Даже страхотна. Но сега си имаше работа с някакви големи момчета. Бе се усъмнил в разумността на такъв ход, беше претеглил плюсовете и минусите и бе решил, че великите — онези, които наистина променяха живота си — биха рискували.

А Вик искаше да е велик.

Идеята беше проста, което я правеше толкова изключителна. Всяка къща с кабелна телевизия има телефонна кутия. Когато поръчате допълнителен канал като НВО, добрият квартален кабелен техник идва и натиска няколко бутона. Тази кутия съдържа вашия кабелен живот. А съдържанието на кабелния ви живот всъщност съдържа цялата истина за вас.

Кабелните фирми и хотелите с кабелна телевизия по стаите винаги отбелязват, че в сметката ви няма да бъдат посочени имената на филмите, които гледате. Това може да е вярно, но не означава, че те не знаят. Опитайте някой път да оспорите обвиненията. Ще ви повтарят имената, докато посинеете.

С две думи, Вик беше научил, че изборът на канали се прави с кодове, предаващи информацията през кабелната кутия до компютрите в кабелната компания. Той се качваше на телефонните стълбове, отваряше кутиите и четеше номерата. Когато се връщаше в службата, въвеждаше кодовете и откриваше за кои канали са.

По този начин например можеше да разбере, че в 18:00 на 2 февруари семейството ви е гледало „Цар Лъв“ или че в 22:30 на 7 февруари сте поръчали „Преследването на мис Октомври“ по Сизъл ТВ.

Досещате ли се?

Отначало Вик избираше случайни къщи. Пращаше писмо на мъжа, който обитаваше къщата. Писмото беше кратко и вледеняващо. В него се посочваха порнофилмите, които мъжът бе гледал, по кое време и в кой ден. Ясно се отбелязваше, че тази информация ще бъде съобщена на всички членове на семейството му, на съседите и работодателя му. После Вик искаше петстотин долара, за да си държи устата затворена. Може би не бяха много пари, но той смяташе, че тази сума е най-подходяща — достатъчно голяма, за да му осигурява сериозен приход, и в същото време достатъчно ниска, за да не накара повечето жертви да се възпротивят.

И все пак отговаряха само десетина процента, което отначало го изненада. Не знаеше точно защо. Навярно гледането на порнофилми вече не беше позор като някога. Или съпругата на мъжа вече знаеше за това. По дяволите, дори може да гледаше заедно с него. Но истинският проблем бе, че изнудването на Вик е прекалено безразборно.

Трябваше да го насочи точно. Трябваше внимателно да подбира жертвите си.

И тогава му хрумна идеята да се съсредоточи върху хора с определени професии, които имат много за губене, ако информацията излезе наяве. Служебните компютри отново съдържаха всичко, от което се нуждаеше. Започна да избира учители. Гинеколози. Хора с професии, чувствителни към такъв скандал. Най-много се плашеха учителите, но те имаха най-малко пари. Освен това конкретизира писмата си. Споменаваше името на съпругата. Споменаваше името на работодателя. Обещаваше на учителите да залее Училищния инспекторат и родителите на учениците с „доказателства за перверзност“, израз, който сам измисли. Заплашваше лекарите да прати такова „доказателство“ на съответната лицензираща инстанция, местните вестници, съседите и пациентите.

Парите потекоха по-бързо.

До този момент беше спечелил близо четиридесет хиляди долара. А сега бе извадил най-голямата си риба — толкова голяма, че отначало се колебаеше дали да не се откаже. Но не можеше. Не можеше просто така да зареже най-апетитната мръвка в живота си.

Да, бе улучил видна личност. Много видна личност. Рандъл Скоуп. Млад, красив, богат, с хубава жена, деца, политически аспирации, очевиден наследник на семейното състояние. И Скоуп не беше поръчал само един филм. Или два.

В течение на един месец Рандъл Скоуп бе поръчал двадесет и три порнофилма.

Леле.

В продължение на две вечери Вик обмисляше исканията си, но накрая писмото му се придържаше към правилото — кратко, вледеняващо, много конкретно. Поиска от Скоуп петдесет бона. Поиска да бъдат в кутията му до днес. И ако не грешеше, петдесетте бона прогаряха дупка в джоба на якето му.

Искаше му се да погледне. Искаше му се да погледне още сега. Но нямаше да е нищо, ако не спазваше дисциплина. Щеше да почака, докато се прибере вкъщи. Щеше да заключи вратата, да седне на пода, да отвори пакета и да остави банкнотите да се изсипят.

Страхотен удар.

Паркира на улицата и се запъти по отбивката. Видът на жилището му — апартамент над порутен гараж — го изпълни с униние. Но нямаше да остане тук още дълго. Петдесетте бона плюс другите четиридесет, които бяха скрити в апартамента, плюс десетте хиляди от спестяванията му…

Тази мисъл го накара да спре за миг. Сто хиляди долара. Имаше сто хиляди долара в брой. По дяволите.

Веднага щеше да замине. Щеше да вземе парите и да тръгне за Аризона. Имаше приятел там, Сами Виола. Двамата със Сами щяха да започнат собствен бизнес, може би щяха да отворят ресторант или нощен клуб. На Вик му бе писнало от Ню Джърси.

Беше време да се премести. Ново начало.

Той се заизкачва по стълбището към апартамента. За протокола, Вик никога не изпълняваше заплахите си. Никога не пращаше каквито и да е писма на никого. Ако набелязаната жертва не платеше, въпросът приключваше. Нямаше полза да се занимава повече с тях. Той беше майстор на далаверата. Печелеше само с мозъка си. Използваше заплахи, да, но никога не ги изпълняваше. Така само адски щеше да вбеси някого и дори можеше да го разкрият.

Всъщност никога не бе наранявал човек. Какъв смисъл имаше?

Стигна на площадката и спря пред вратата си. Наоколо цареше пълен мрак. Проклетата крушка в коридора пак беше изгоряла. Вик въздъхна и вдигна голямата си връзка ключове. Примижа в тъмнината и се опита да види ключа. Наложи се да си помогне с опипване. Накрая улучи ключалката, отвори вратата, влезе вътре и усети, че нещо не е наред.

Под краката му имаше нещо.

Той се намръщи. Найлон, каза си Вик. Стъпваше по найлон. Като че ли го бе поставил бояджия, за да предпази пода. Натисна ключа на лампата и тогава видя мъжа с пистолета.

— Здрасти, Вик.

Той ахна и отстъпи назад. Непознатият пред него изглеждаше четиридесетинагодишен. Едър, дебел човек с шкембе, което се бореше с копчетата на ризата и поне на едно място печелеше. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен и имаше невъобразима прическа — осем сплетени кичура, опънати от ухо до ухо й прилепени към темето. Кожата на лицето му се бръчкаше от тлъстина. Краката му бяха вдигнати върху куфара, който Вик използваше за масичка. Ако в ръцете му вместо пистолет имаше дистанционно управление на телевизор, щеше да прилича на уморен татко, току-що прибрал се вкъщи от работа.

Другият, който препречваше вратата, представляваше пълна противоположност на дебелака — млад азиатец, нисък, мускулест, с кубично оформена изрусена коса, с една-две халки на носа и жълт уокмен на ушите. Човек можеше да си представи тези двамата заедно единствено в метрото, дебелакът — намръщен зад грижливо сгънатия си вестник, хлапето — загледано в теб, докато главата му леко се поклаща под ритъма на прекалено мощната музика, кънтяща в слушалките му.

Вик напрегна мозъка си. Трябваше да разбере какво искат. Да се договори с тях. „Ти си майстор на далаверата“, напомни си той. „Умен си. Ще откриеш начин да се измъкнеш.“

Вик се поизправи.

— Какво искате?

Дебелакът натисна спусъка.

Вик чу глухо изпукване и дясното му коляно избухна. Очите му се разшириха. Той извика и се строполи на земята, хванал крака си с ръце. Между пръстите му шуртеше кръв.

— Двайсет и втори калибър — посочи към пистолета дебелакът. — Малокалибрено оръжие. Както ще се убедиш, в него ми харесва това, че мога да те надупча целия, без да те убия.

Без да спуска крака от куфара, той отново стреля. Този път в рамото. Вик усети как се пръска костта. Ръката му увисна като врата на плевня с разбита панта. Той падна по гръб и се задъха. Обгърна го ужасна смесица от страх и болка. Очите му останаха разширени и немигащи. В този момент си спомни за нещо.

За найлона на земята.

Той лежеше отгоре му. Нещо повече. Кръвта му течеше по него. Затова го бяха опънали там. За да могат лесно да почистят.

— Искаш ли да пропееш онова, дето ми се ще да чуя — попита дебелакът, — или пак да стрелям?

Вик пропя. Каза им всичко. Каза им къде са останалите пари. Каза им къде са доказателствата. Дебелакът го попита дали има съучастници. Вик отрече. Мъжът простреля и другото му коляно. Отново го попита дали има съучастници. Същият отговор. Дебелакът простреля десния му глезен.

След един час Вик помоли дебелака да го застреля в главата.

След два часа дебелакът изпълни желанието му.