Харлан Коубън
Не казвай на никого (10)

9

Оставих колата на паркинга на две преки от болницата. Никога не успявах да намеря място по-близо от първата пряка.

Шериф Лоуъл се материализира, придружен от двама мъже с къси коси и сиви костюми. Двамата с костюмите се облегнаха на голям кафяв буик. Пълна физическа противоположност. Единият висок, слаб и бял, другият нисък, дебел и чернокож — заедно малко приличаха на топка за боулинг, която се опитва да събори последната кегла. Те ми се усмихнаха. Лоуъл остана сериозен.

— Доктор Бек? — каза високата бяла кегла. Имаше безукорен вид — намазана с гел коса, сгъната носна кърпичка в джоба, вратовръзка, завързана прецизно, и тюркоазносини маркови очила, каквито носят актьорите, когато искат да изглеждат интелигентни.

Погледнах Лоуъл. Той мълчеше.

— Да.

— Аз съм специален агент Ник Карлсън от Федералното бюро за разследване — продължи безукорно облеченият. — Това е специален агент Том Стоун.

Те показаха служебните си карти. Стоун, по-ниският и неугледен от двамата, повдигна панталона си и ми кимна. После отвори задната врата на буика.

— Бихте ли дошли с нас?

— След петнайсет минути имам пациенти — отвърнах аз.

— Вече сме се погрижили за това. — Карлсън посочи с дългата си ръка към вратата, като че ли показваше награда в телевизионно състезание. — Моля.

Влязох. Карлсън седна зад волана. Стоун се вмъкна на предната дясна седалка. Лоуъл не се качи. Останахме в Манхатън, но въпреки това пътуването ни отне четиридесет и пет минути. Стигнахме до Бродуей, близо до Дуейн стрийт. Карлсън спря пред сградата на Федеръл Плаза 26.

Фоайето не се отличаваше от всяка друга офис сграда. Мъже в костюми, при това изненадващо хубави, с чаши кафе в ръце. Имаше и жени, но определено бяха малцинство. Влязохме в заседателна зала. Поканиха ме да седна, както и направих. Понечих да кръстосам крака, но не ми се стори редно.

— Някой ще ми каже ли какво става? — попитах аз.

Инициативата взе бялата кегла Карлсън.

— Ако ви интересува, правим най-лошото кафе на света.

Той ми се усмихна. Отговорих на усмивката му.

— Изкушавате ме, но не, благодаря.

— Нещо безалкохолно? Имаме ли безалкохолни, Том?

— Естествено, Ник. Кола, диетична кола, спрайт, каквото пожелае докторът.

Пак ме дариха с усмивки.

— Няма нужда, благодаря — казах аз.

— Плодов сок? — опита Стоун. Той отново вдигна панталона си. Шкембето му беше кръгло и трудно можеше да намери място, по което платът да не се плъзга. — Имаме най-различни видове.

Едва не се съгласих, за да свършим с това, но просто поклатих глава. На масата, покрита с някаква изкуствена материя, нямаше нищо друго, освен голям светлокафяв плик. Не знаех какво да правя с ръцете си, затова ги сложих пред себе си. Стоун се наклони настрани и остана в тази поза. Карлсън, който все още държеше инициативата, седна на ръба на масата и се завъртя, за да ме погледне.

— Какво можете да ни кажете за Сара Гуудхарт? — попита той.

Не бях сигурен как да отговоря. Продължавах да се опитвам да отгатна какво става, но не ми хрумваше нищо.

— Докторе?

Погледнах го.

— Защо питате?

Двамата агенти се спогледаха.

— Името Сара Гуудхарт се появи във връзка с едно текущо следствие — поясни Карлсън.

— Какво следствие?

— Предпочитаме да не ви казваме.

— Не разбирам. Какво общо имам аз?

Бялата кегла въздъхна. Той погледна топчестия си колега и изведнъж всички усмивки се стопиха.

— Сложен въпрос ли задавам, Том?

— Не, Ник, мисля, че не.

— И аз така мисля. — Карлсън отново се обърна към мен. — Може би възразявате срещу начина на задаване на въпроса. Така ли е, докторе? Тогава ще ви го задам по друг начин. Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?

Това не ми харесваше. Не ми харесваше отношението им, не ми харесваше, че са поели контрола от ръцете на Лоуъл, не ми харесваше, че ме разпитват в тази заседателна зала. Трябваше да знаят какво означава това име. Не беше чак толкова сложно. Само трябваше да хвърлят един поглед на името и адреса на Елизабет. Реших да карам по-полека.

— Второто име на жена ми е Сара.

— Второто име на моята жена е Гертруд — каза Карлсън.

— Господи, Ник, това е ужасно.

— Как е второто име на жена ти, Том?

— Макдауд. Това е фамилно име.

— Обичам, когато използват фамилно име за второ. Така се изразява почит към предните.

— И аз смятам така, Ник.

Двамата отново се обърнаха към мен.

— Как е вашето второ име, докторе?

— Крейг.

— Крейг — повтори Карлсън. — Добре, значи ако ви попитам дали името, да речем… — той драматично разпери ръце — Крейг Дипуад ви говори нещо, можете да се плеснете по челото: „Хей, второто ми име е Крейг“, така ли?

Агентът пак ме стрелна с поглед.

— Предполагам, че не — отвърнах аз.

— И аз така предполагам. Така че хайде пак да повторим. Чували ли сте името Сара Гуудхарт? Да или не?

— Искате да кажете изобщо ли?

— Господи — възкликна Стоун.

Карлсън почервеня.

— На семантични игрички ли ще си играем сега, докторе?

Имаше право. Държах се глупаво. Лутах се като сляп и онзи последен ред от имейла — „Не казвай на никого“ — постоянно мигаше в главата ми като неон. Обзе ме смут. Те трябваше да знаят за Сара Гуудхарт. Просто проверяваха дали ще им окажа съдействие. Ясно. Може би. И за какво да им съдействам?

— Жена ми е израснала на Гуудхарт Роуд — казах аз. Двамата се поотдръпнаха назад и скръстиха ръце. Заведоха ме при море от тишина и аз идиотски се хвърлих в него. — Виждате ли, затова казах, че Сара е второто име на жена ми. Името Гуудхарт ме кара да си мисля за нея.

— Защото е израснала на Гуудхарт Роуд ли? — попита Карлсън.

— Да.

— Като че ли думата „Гуудхарт“ е нещо като катализатор.

— Да.

— Звучи ми логично. — Бялата кегла погледна своя колега. — Звучи ли ти логично, Том?

— Естествено — съгласи се Стоун и се потупа по корема. — Той не се е опитвал да ни мотае. Думата „Гуудхарт“ е била катализатор.

— Ясно. И му е напомнила за жена му.

Пак ме погледнаха. Този път се насилих да запазя мълчание.

— Жена ви някога използвала ли е името Сара Гуудхарт? — попита Карлсън.

— Как да го използва?

— Някога казвала ли е: „Здрасти, аз съм Сара Гуудхарт“? Имала ли е документ с това име? Регистрирала ли се е в хотел с някое гадже…

— Не — прекъснах го аз.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Това ли е истината?

— Да.

— И нямате нужда от друг катализатор?

Изправих гръб и реших да проявя твърдост.

— Не ми харесва отношението ви, агент Карлсън.

Широката му усмивка на човек, който се гордее със зъболекаря си, отново се появи, но в по-жесток вариант. Той вдигна ръка.

— Извинете ме, да, това беше грубо от моя страна. — После се огледа наоколо, като че ли мислеше как да продължи.

Зачаках.

— Някога били ли сте жена си, докторе?

Въпросът ме удари като камшик.

— Какво?

— Това възбужда ли ви? Да биете шамари на жена?

— Какво… да не сте се побъркали?

— Каква застраховка живот получихте след смъртта на жена си?

Вцепених се. Погледнах го в очите, после се обърнах към Стоун. Абсолютно безизразни. Не можех да повярвам на ушите си.

— Какво става тук?

— Моля, просто отговорете на въпроса. Освен, разбира се, ако не криете нещо.

— Това не е тайна — отвърнах аз. — Застраховката беше за двеста хиляди долара.

Стоун подсвирна.

— Двеста бона за една мъртва жена. Хей, Ник, къде да се наредя на опашката?

— Това е доста голяма застраховка за една двайсет и осем годишна жена.

— Братовчед й започваше работа като застрахователен агент — запелтечих аз. Странно, макар да знаех, че не съм извършил нищо лошо, поне не каквото си мислеха те, започвах да се чувствам виновен. Неописуемо усещане. Под мишниците ми изби пот. — Тя искаше да му помогне, затова се застрахова за толкова голяма сума.

— Много мило от нейна страна — подметна Карлсън.

— Адски мило — прибави Стоун. — Семейството е много важно, не смятате ли?

Не отговорих. Карлсън отново седна на ръба на масата. Усмивката му се стопи.

— Погледнете ме, докторе.

Погледнах го. Успях да не извърна очи, но не бе лесно.

— Този път ми отговорете — бавно каза той. — И не ми се правете на смаян или обиден. Някога удряли ли сте жена си?

— Никога.

— Нито веднъж ли?

— Нито веднъж.

— И даже не сте я блъскали?

— Никога.

— Нито сте я зашлевявали от гняв? По дяволите, всички сме го правили, докторе. Една лека плесница. Това не е престъпление. Съвсем естествено е, когато става въпрос за сърдечни въпроси, нали разбирате какво искам да кажа?

— Никога не съм удрял жена си — настоях аз. — Никога не съм я блъскал, нито съм я зашлевявал от гняв. Никога.

Карлсън погледна Стоун.

— Това изяснява ли ти нещата, Том?

— Естествено, Ник. Той казва, че никога не я е удрял, ясно.

Бялата кегла се почеса по брадичката.

— Освен.

— Освен какво, Ник?

— Ами, освен ако дам на доктор Бек още един от тия катализатори.

Погледите отново се отправиха към мен. Собственото ми дишане отекна в ушите ми, ускорено и неравномерно. Виеше ми се свят. Карлсън изчака малко, после взе големия плик. Бавно развърза връзките му с дългите си тънки пръсти, после го отвори. Вдигна го високо във въздуха и остави съдържанието му да падне на масата.

— Това става ли за катализатор, докторе?

Снимки. Агентът ги побутна към мен. Погледнах ги и усетих, че дупката в сърцето ми се уголемява.

— Доктор Бек?

Очите ми се разшириха. Колебливо се пресегнах и докоснах повърхността.

Елизабет.

Снимки на Елизабет. Първата показваше лицето й, снимано отблизо. Беше в профил и отмяташе с дясната си ръка косата от ухото си. Окото й бе мораво и подуто. Имаше дълбока рана и още една синина на тила, под ухото.

Като че ли плачеше.

На втората снимка беше от кръста нагоре. Носеше само сутиен и сочеше към голямо петно на гръдния си кош. Очите й бяха зачервени. Светлината бе странно силна, сякаш самата светкавица се беше опитвала да я нарани и се бе приближила към обектива.

Имаше още три фотографии — всички от различни ъгли и на различни части на тялото. Всички подчертаваха различни наранявания.

— Доктор Бек?

Вдигнах очи. Почти се сепнах от присъствието им в залата. Лицата им бяха неутрални, търпеливи. Погледнах Карлсън, после Стоун и накрая отново Карлсън.

— Да не мислите, че съм го направил аз?

Агентът сви рамене.

— Вие ще ни кажете.

— Не съм, разбира се.

— Знаете ли как жена ви е получила тези наранявания?

— В автомобилна злополука.

Те се спогледаха така, сякаш им бях казал, че кучето ми е изяло домашното.

— Блъснал я някакъв агресивен тип — поясних аз.

— Кога?

— Не съм съвсем сигурен. Три-четири месеца преди… — за миг думите заседнаха в гърлото ми — преди да умре.

— Ходила ли е в болница?

— Не, едва ли.

— Не знаете ли?

— Не бях там.

— А къде бяхте?

— По онова време откривах педиатричен кабинет в Чикаго. Когато се прибрах вкъщи, тя ми разказа за случая.

— След колко време ви разказа?

— Имате предвид колко време след случая ли?

— Да, докторе, колко време след случая.

— Не знам. Може би два-три дни.

— Вече бяхте ли женени?

— Едва от няколко месеца.

— Защо не ви е казала веднага?

— Каза ми. Веднага щом се прибрах. Предполагам, че не е искала да ме безпокои.

— Разбирам. — Карлсън погледна колегата си. Двамата не си направиха труда да скрият скептицизма си. — Значи вие сте направили тези снимки, докторе.

— Не съм — възразих аз. И ми се прииска да не го бях правил.

Те отново се спогледаха, доста зловещо. Карлсън наклони глава и се приближи към мен.

— Някога виждали ли сте тези снимки?

Не отговорих. Те чакаха. Замислих се. Не ги бях виждал, но… откъде ги бяха взели? Защо не знаех за тях? Кой ги беше направил? Погледнах лицата на агентите, ала те не издаваха нищо.

Удивително е, но когато се замислиш, ние научаваме най-важните житейски уроци от телевизията. Огромна част от информацията ни за разпитите, правата на арестуваните, самообвиненията, кръстосаните разпити, свидетелските списъци, системата на съдебните заседатели произхожда от различни телевизионни предавания.

Погледнах ги и зададох класическия въпрос:

— Заподозрян ли съм?

— Заподозрян в какво?

— В каквото и да е. Подозирате ли, че съм извършил каквото и да е престъпление?

— Това е доста неясен въпрос, докторе.

А това бе доста неясен отговор. Не ми харесваше обратът, който взимаха нещата. Реших да използвам друга реплика, която знаех от телевизията.

— Искам да повикам адвоката си.