Харлан Коубън
Не казвай на никого (18)

17

Щом се настани в студиото на Ребека Скейс, Лари Гандъл се обади на жена си по мобифона.

— Ще закъснея — каза той.

— Не забравяй да си изпиеш хапчето — напомни му Пати.

Гандъл имаше лека форма на диабет, която се контролираше с диета и хапчета. Без инсулин.

— Няма.

Ерик У, все още с вездесъщия си уокмен, внимателно остави до вратата един топ найлон.

Лари затвори телефона и си сложи латексови ръкавици. Претърсването бе подробно и отнемаше време. Подобно на повечето фотографи, Ребека Скейс пазеше тонове негативи. С тях бяха пълни четири метални кантонерки. Провериха графика й. Бе на снимки и след около час щеше да се върне в студиото, за да работи в тъмната стая. Нямаха достатъчно време.

— Знам какво ще ни помогне — каза У.

— Какво?

— Да имаме някаква представа какво търсим.

— Бек получава ония загадъчни имейли — отвърна Гандъл. — И какво прави? За пръв път от осем години се втурва при най-старата приятелка на жена си. Трябва да разберем защо.

Известно време У продължи да гледа през него.

— Защо просто не я почакаме? Можем да я попитаме лично.

— Ще го направим, Ерик.

Кореецът бавно кимна и се извърна.

Гандъл забеляза дълга метална маса в тъмната стая. Той я опита. Здрава. И достатъчно голяма. Колкото някой да легне отгоре й, така че крайниците му да могат да се завържат за краката й.

— Колко изолирбанд имаме?

— Достатъчно — отвърна У.

— Тогава моля те, опъни найлона под масата.

 

 

След половин час получих съобщението на „Улицата на прилепите“.

Демонстрацията на Шона ме беше сварила неподготвен като ляво кроше. Чувствах се замаян и победен. Но се случи нещо странно. Успях да се съвзема и се отърсих от унеса си.

Бяхме в моята кола. Шона настоя да дойде вкъщи с мен. След няколко часа щеше да я вземе лимузина. Знам, че искаше да ме утеши, но бе също толкова ясно, че още не й се ще да се прибере.

— Не разбирам нещо — казах аз.

Тя се обърна към мен.

— Федералните смятат, че съм убил Елизабет, нали така?

— Точно така.

— Тогава защо ми пращат имейли от нейно име?

Шона не можеше да ми отговори.

— Помисли — продължих аз. — Ти твърдиш, че това е някакъв сложен план, който цели да ме накара да се издам. Но ако съм убил Елизабет, аз ще знам, че това е номер.

— Те се опитват да ти въздействат психически.

— Но просто няма логика. Ако искаш да ми въздействаш психически, трябва да ми пратиш имейл от името на… не знам, може би на някой, който е бил свидетел на убийството.

Шона се замисли.

— Според мен просто се опитват да те извадят от равновесие, Бек.

— Да, и все пак. Не се връзва.

— Добре, още колко време има до следващото съобщение?

Погледнах часовника си.

— Двайсет минути.

Тя се отпусна назад.

— Ще почакаме.

* * *

Ерик У постави лаптопа си на пода в ъгъла на студиото.

Първо провери служебния компютър на Бек. Все още на изчакващ режим. Часовникът показваше малко след осем. Болницата отдавна беше затворена. Прехвърли се на домашния му компютър. В продължение на няколко секунди нямаше нищо. И после:

— Бек току-що влезе онлайн — съобщи кореецът.

Лари Гандъл бързо се приближи.

— Може ли да видим съобщението преди него?

— Да, но не бива.

— Защо?

— Ако го отворим преди него и после той се опита да го направи, ще разбере, че някой знае потребителското му име и паролата му.

— И ще се досети, че го следят.

— Да. Но това няма значение. Ние го наблюдаваме в реално време. Ще прочетем съобщението едновременно с него.

— Добре, само ми кажи кога.

У с присвити очи погледна екрана.

— Току-що влезе в сайта bigfoot.com. Всеки момент ще получи съобщение.

 

 

Написах „bigfoot.com“ и натиснах ентър.

Десният ми крак започна да играе. Винаги прави така, когато съм нервен. Шона постави длан на коляното ми. Кракът ми спря. Тя вдигна ръка. Коляното ми остана неподвижно за миг, после заигра. Шона пак постави ръка на крака ми. Цикълът започна наново.

Тя се преструваше на хладнокръвна, ала знам, че крадешком ме наблюдаваше. Шона беше най-добрата ми приятелка. Щеше да ме подкрепя докрай. Но в този момент само идиот не би се зачудил дали не ми хлопа дъската. Казват, че подобно на сърдечносъдовите заболявания или интелекта, лудостта била наследствена. Тази мисъл ме измъчваше, откакто бях видял Елизабет на уличната камера.

Когато бях на двадесет, баща ми загина в автомобилна катастрофа. Колата му паднала от мост. Според един свидетел, шофьор на камион от Уайоминг, буикът на татко полетял право към ръба. Вечерта беше студена. Пътят, макар почистен от снега, бил хлъзгав.

Мнозина предполагаха — е, поне шепнешком — че се е самоубил. Не вярвам. Да, през последните си няколко месеца той наистина бе по-затворен. Да, често съм се питал дали всичко това не го беше направило по-податлив към злополука. Но да се самоубие? В никакъв случай.

Майка ми, която винаги е страдала от привидно леки неврози, реагира, като постепенно си изгуби разсъдъка. Буквално се сви в себе си. Линда цели три години се опитваше да се грижи за нея, докато накрая дори тя се съгласи, че мама трябва да постъпи в психиатрия. И тръгна редовно на свиждане. Аз не.

След няколко секунди се отвори страницата на bigfoot.com. Намерих полето за потребителско име и написах „Улицата на прилепите“.

Натиснах табулатора и в полето за парола въведох „тийнейджърски“. Натиснах отново ентър.

Не се случи нищо.

— Забрави да кликнеш иконката за влизане — отбеляза Шона.

Погледнах я. Тя сви рамене. Кликнах иконката.

Екранът стана бял. После се появи реклама на магазин за компактдискове. Долната лента започна да описва бавни вълнообразни движения. Процентите на зареждането постепенно се увеличаваха. Когато стигнаха осемнадесет, всичко изчезна и след секунди се появи съобщение.

„Грешка — потребителското име или паролата не фигурират в нашата база данни.“

— Опитай пак — каза Шона.

Опитах. Появи се същото съобщение за грешка. Компютърът ми казваше, че такава сметка изобщо не съществува.

Какво означаваше това?

Нямах представа. Напрегнах се да се сетя за вероятна причина.

Погледнах часовника: 20:13:34.

„Време за целувки.“

Дали това беше отговорът? Дали тази сметка, също като вчерашната връзка, просто все още не съществуваше? Замислих се. Имаше вероятност, разбира се, но съвсем малка.

— Може би трябва да почакаме до осем и петнайсет — сякаш прочела мислите ми, каза Шона.

Опитах пак в осем и петнадесет. В осем и осемнадесет. В осем и двадесет.

Все същото съобщение за грешка.

— Федералните трябва да са затворили кранчето — предположи Шона.

Поклатих глава. Още не бях готов да се откажа.

Кракът ми отново заигра. Тя го спря с една ръка, с другата вдигна мобилния си телефон. Започна да се кара на някого. Погледнах часовника. Пак опитах. Нищо. Още два пъти. Нищо.

Вече минаваше осем и половина.

— Ами, може да закъснее — каза Шона.

Намръщих се.

— Когато вчера си я видял — попита тя, — не си успял да разбереш къде е, нали?

— Не.

— Значи може да е в друга часова зона. Може би затова закъснява.

— В друга часова зона ли? — Отново се намръщих.

Шона сви рамене.

Изчакахме още един час. За нейна чест, Шона нито веднъж не ми натякна: „Нали ти казах“. След известно време тя сложи ръка на гърба ми.

— Хей, хрумна ми нещо.

Обърнах се към нея.

— Ще почакам в другата стая. Може да помогне.

— Защо?

— Виждаш ли, ако това беше филм, в този момент щеше да ми писне от твоите щуротии, да изхвърча навън, и после хоп, съобщението пристига, нали разбираш, така че да го видиш само ти и всички да продължат да те смятат за луд. Като Скуби Ду, когато само двамата с Шаги виждат призрака и никой не им вярва.

Замислих се.

— Струва си да опитаме — отвърнах аз.

— Добре. Ще ида в кухнята. Когато пристигне съобщението, тихо ме викни.

Тя се изправи.

— Подиграваш ми се, нали? — попитах аз.

Шона замислено свъси вежди.

— Да, сигурно.

После излезе. Обърнах се към компютъра, и зачаках.