Харлан Коубън
Не казвай на никого (44)

43

Духаше вятър, дърветата танцуваха, лилаво-оранжевите багри на залеза започваха да избледняват. Със страх осъзнах, че вечерният въздух е точно както преди осем години, когато за последен път бях идвал в светите земи.

Зачудих се дали хората на Грифин Скоуп са се сетили да държат под око езерото Чармейн. Всъщност нямаше значение. Елизабет бе прекалено умна, за да се подведе. По-рано споменах, че преди дядо да купи имота, там беше имало летен лагер. Тайната дума, която ми предаде Шона, „Делфин“, бе името на една от хижите, онази, в която бяха спали най-големите деца, най-навътре в гората, при която рядко смеехме да ходим.

Взетата под наем кола влезе през някогашния служебен вход на лагера, макар че той вече не съществуваше. Високата трева го скриваше от главния път, също като входа на Пещерата на прилепите. За всеки случай го бяхме преградили с верига и надпис „Частна собственост“. Веригата и табелата все още бяха там, ала годините на забрава си личаха. Спрях автомобила, откачих веригата и я увих около дървото.

Отново седнах зад волана и потеглих нагоре към столовата на стария лагер. От нея не беше останало почти нищо. Все още се виждаха ръждясалите преобърнати останки от печки. По земята бяха пръснати няколко тенджери и тигани, но през годините повечето бяха потънали в пръстта. Слязох и усетих сладкия аромат на зеленина. Опитвах се да не мисля за баща си, но на поляната, когато зърнах езерото, когато видях искрящата по повърхността сребърна луна, отново чух стария призрак и този път се зачудих дали не вика за мъст.

Тръгнах по пътеката, макар че и тя вече почти не се забелязваше. Странно, че Елизабет бе избрала такова място за срещата ни. Преди споменах, че тя никога не беше обичала да играем в развалините на стария летен лагер. Когато се натъквахме на спални чували и наскоро изпразнени консерви, ние с Линда се питахме от кой ли скитник са останали и дали той не е някъде наблизо. Много по-умната Елизабет не играеше с нас. Странните места и несигурността я плашеха.

Пътят дотам ми отне десет минути. Хижата се намираше в забележително добро състояние. Таванът и стените бяха запазени, макар че дъсчените стъпала пред вратата бяха на трески. Надписът „Делфин“ още си стоеше, увиснал на единия гвоздей. Мъх и всевъзможни непознати ми растения обгръщаха постройката, провираха се през дупките и прозорците и я превръщаха в естествена част от пейзажа.

— Ти се върна — сепна ме един глас.

Мъжки глас.

Реагирах, без да се замисля. Отскочих настрани, хвърлих се на земята, претърколих се, извадих глока и се прицелих. Мъжът само вдигна ръце. Погледнах го. Не беше такъв, какъвто очаквах. Гъстата му брада приличаше на гнездо на червеношийка след нападение на врана. Имаше дълга, сплъстена коса. Камуфлажните му дрехи бяха в дрипи. За миг ми се стори, че отново съм в града и стоя пред поредния бездомен просяк. Ала поведението му бе странно. Мъжът спокойно стоеше с високо изправена глава. Гледаше ме право в очите.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.

— Мина много време, Дейвид.

— Не те познавам.

— Не, всъщност не. Но аз те познавам. — Той посочи с глава към хижата зад мен. — Теб и сестра ти. Някога ви гледах как играете тук.

— Не разбирам.

Мъжът се усмихна. Зъбите му, всички запазени, бяха ослепително бели на фона на брадата му.

— Аз съм Торбалан.

В далечината чух семейство гъски да крякат, докато кацаха в езерото.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Абсолютно нищо — все още усмихнат, отвърна той. — Може ли да спусна ръце?

Кимнах. Свалих пистолета, ала не го прибрах. Замислих се върху думите му.

— Откога се криеш тук?

— От… — Той сякаш пресметна на пръсти. — От трийсет години. — И широко се усмихна на смаяното ми изражение. — Да. Наблюдавам те, откакто беше ей толкова висок. — Брадатият показа с ръка до равнището на коляното си. — Гледах как растеш и… — Кратко мълчание. — Много време не си идвал тук, Дейвид.

— Кой си ти?

— Казвам се Джеремая Ренуей.

Името не ми говореше нищо.

— Крия се от закона.

— Тогава защо сега се показваш?

Той сви рамене.

— Предполагам, че се радвам да те видя.

— Откъде знаеш, че няма да те издам на полицията?

— Мисля, че си ми длъжник.

— Защо?

— Аз ти спасих живота.

Усетих, че земята под краката ми се разлюлява.

— Какво?

— Кой мислиш те извади от водата?

Онемях.

— Кой мислиш те занесе в къщата? Кой мислиш повика линейка?

Отворих уста, ала думите бяха заседнали в гърлото ми.

— И — усмивката му стана още по-широка, — кой мислиш изрови ония трупове, за да ги намерят?

Трябваше ми известно време, за да си възвърна дар словото.

— Защо? — успях да попитам аз.

— Не съм сигурен. Виждаш ли, много отдавна направих нещо лошо. Сигурно съм си мислил, че така ще получа възможност за изкупление или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че си видял…

— Всичко — довърши вместо мен Ренуей. — Видях ги да хващат жена ти. Видях ги да те удрят с бухалката. Видях ги да обещават да те извадят, ако тя им каже къде е скрила нещо. Видях жена ти да им дава ключ. Видях ги да се смеят и да я натикват в колата, докато ти потъваше.

Тежко преглътнах.

— Видя ли как ги застрелват?

Ренуей пак се усмихна.

— Достатъчно дълго си приказвахме, синко. Тя те чака.

— Не разбирам.

— Тя те чака — повтори Джеремая и се обърна. — До дървото. — После без предупреждение тичешком потъна в гората, промъквайки се през храстите като елен. Изпратих го с поглед, докато се скри.

Дървото.

Втурнах се. Клоните шибаха лицето ми. Не ме интересуваше. Краката ми ме молеха да спра. Не им обръщах внимание. Дробовете ми протестираха. Казах им да търпят. Когато най-после завих надясно при полуфалическата скала, видях дървото. Приближих се и усетих, че очите ми се навлажняват.

Издълбаните ни инициали „ЕП+ДВ“ бяха потъмнели от годините. Както и тринадесетте резки. За миг се загледах в тях, после протегнах ръка и колебливо ги докоснах. Не инициалите. Не тринадесетте резки. Пръстите ми проследиха осемте нови линии, все още бели и лепкави от дървесния сок.

После я чух да казва:

— Знам, че го смяташ за тъпо.

Сърцето ми избухна. Обърнах се. И тя беше там.

Не можех да помръдна. Не можех да говоря. Просто изпивах с поглед лицето й. Прекрасното й лице. И онези нейни очи. Чувствах се така, сякаш шеметно падах в тъмна шахта. Лицето й бе по-слабо, северняшките й скули — по-отчетливи. Мисля, че никога през живота си не бях виждал нещо толкова съвършено.

Спомних си за дразнещите сънища — онези нощни мигове на бягство, в които я прегръщах, галех лицето й и през цялото време усещах, че нещо ме тегли, знаех, че това блаженство не е истинско, че скоро ще се върна в света на будните. Страхът, че и сега може да е същото, ме обгърна и изтласка въздуха от дробовете ми.

Елизабет като че ли прочете мислите ми и кимна, сякаш казваше: „Да, истина е“. Тя колебливо пристъпи към мен. Едва дишах, но успях да поклатя глава. Посочих към новоиздълбаните резки.

— Мисля, че е романтично.

Тя сподави риданието си с длан и се затича към мен. Разперих ръце и Елизабет се хвърли в прегръдките ми. Притиснах я към себе си. Притиснах я с всичка сила. Затворих очи. Усетих дъха на люляк и канела в косата й. Тя зарови лице в гърдите ми и се разплака. Пуснахме се и пак се прегърнахме. Елизабет все още… се събираше в мен. Очертанията на телата ни не се нуждаеха от приспособяване. Обхванах с шепа тила й. Косата й беше по-къса, ала когато я докосвах, не я чувствах променена. И двамата треперехме.

Първата ни целувка бе възхитителна, позната и ужасяващо отчаяна, двама души, които най-после са изплували на повърхността, след като не са преценили правилно колко е дълбока водата. Годините започнаха да се топят, зимата отстъпваше мястото си на пролетта. В мен се блъскаха множество чувства. Не се опитвах да ги подредя и осмисля. Просто се наслаждавах на момента.

Тя повдигна глава, вгледа се в очите ми и аз отново се вцепених.

— Съжалявам — каза Елизабет.

Стори ми се, че сърцето ми пак ще се пръсне.

Здраво я прегърнах и се зачудих дали някога ще рискувам да я пусна.

— Просто повече не ме напускай.

— Никога.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Останахме прегърнати. Притисках се към прелестната й кожа. Галех мускулите на гърба й. Целувах лебедовата й шия. Дори се взирах в небесата и просто я държах в обятията си. Как, питах се аз. Как може това да не е поредната жестока шега? Как може тя да е жива и да се е върнала при мен?

Не ме интересуваше. Исках само да е наистина. Исках да е завинаги.

Ала докато я притисках към себе си, звънът на мобифона започна да ме откъсва от нея като нещо от дразнещите сънища. За миг си помислих дали да го оставя да си звъни, но след всичко случило се не можех да го направя. Бяхме изгубили приятели. Не можехме да ги забравим. И двамата го знаехме. Прегърнал с една ръка Елизабет — за нищо на света нямаше да я пусна — аз вдигнах мобифона към ухото си.

Беше Тайрис. И докато говореше, усетих, че всичко започва да ми се изплъзва.