Харлан Коубън
Не казвай на никого (25)

24

Можех да мисля единствено за Вашингтон Скуеър парк, макар че до срещата оставаха цели четири часа. Въпреки спешните случаи този ден бях свободен. Свободен като птичка — която щеше да кацне във Вашингтон Скуеър парк.

Тъкмо излизах от болницата, когато пейджърът ми отново запя жалката си песен. Въздъхнах и проверих номера. Мобифонът на Хестър Кримстийн, с код за спешност.

Едва ли искаше да ми съобщи добра новина.

За миг-два се замислих дали да не й се обадя, но имаше ли някакъв смисъл? Върнах се в кабинета си. Вратата беше затворена и червената лампичка над нея светеше. Това означаваше, че друг лекар използва стаята.

Тръгнах по коридора, завих наляво и намерих свободна стая в акушеро-гинекологичното отделение на болницата. Чувствах се като шпионин във вражески лагер. Стаята блестеше от прекалено много метал. Заобиколен от магарета и други устройства с ужасяващо средновековен вид, аз набрах номера.

Хестър Кримстийн не си направи труда да ме поздрави.

— Имаме страхотен проблем, Бек. Къде си?

— В болницата. Какво става?

— Отговори ми на един въпрос — каза адвокатката. — Кога за последен път си виждал Ребека Скейс?

Сърцето ми се сви.

— Вчера. Защо?

— А преди това?

— Преди осем години.

Кримстийн изруга под нос.

— Какво става? — повторих аз.

— Снощи Ребека Скейс е била убита в студиото си. Някой два пъти я е прострелял в главата.

Усещане за потъване, като миг преди да заспите. Коленете ми омекнаха. Стоварих се на едно столче.

— Божичко…

— Изслушай ме, Бек. Внимателно ме изслушай.

Спомних си как бе изглеждала предишния ден Ребека.

— Къде беше снощи?

Отдалечих слушалката от главата си и си поех дъх. Ребека бе мъртва. Странно, пред очите си постоянно виждах прекрасната й лъскава коса. Помислих си за мъжа й. За онова, което щяха да му донесат нощите, докато лежеше сам в леглото и си спомняше как се е пръскала по възглавницата онази коса.

— Бек?

— Вкъщи — отвърнах аз. — Бях си вкъщи с Шона.

— А после?

— Разходих се.

— Къде?

— Наоколо.

— Къде наоколо?

Не отговорих.

— Чуй ме, Бек. Открили са оръжието на убийството в дома ти.

Чух думите, но смисълът им не можеше да стигне до главния ми мозък. Стаята изведнъж ми се стори тясна. Задъхах се.

— Чуваш ли ме?

— Да. — После прибавих: — Не е възможно.

— Виж, сега нямаме много време за това. Ще те арестуват. Разговарях с прокурора, който се занимава с твоя случай. Той е хуй и половина, но се съгласи да ти позволи да се предадеш.

— Ще ме арестуват ли?

— Слушай ме, Бек.

— Не съм извършил нищо.

— Сега това няма значение. Ще те арестуват. Ще ти предявят обвинения. После ще те освободим под гаранция. Идвам в болницата. Да те взема. Стой там и никъде не мърдай. Не казвай нищо на никого, чуваш ли ме? Нито на ченгетата, нито на федералните, нито на новото си приятелче в килията. Разбираш ли?

Погледът ми попадна върху часовника над масата за прегледи. Два и няколко минути. Вашингтон Скуеър. Замислих се за Вашингтон Скуеър.

— Не мога да позволя да ме арестуват, Хестър.

— Всичко ще се оправи.

— Кога?

— Моля?

— Кога ще ме пуснат под гаранция?

— Не мога да отговоря със сигурност. Смятам, че самата гаранция няма да е проблем. Ти нямаш досие и си почтен член на обществото с традиции и връзки. Сигурно ще трябва да си предадеш паспорта…

— Кога?

— Не те разбирам, Бек.

— Кога ще изляза?

— Виж, ще се опитам да им дам зор. Но даже да се разбързат, а не твърдя, че ще го направят, пак ще трябва да пратят отпечатъците ти в Олбъни^[1]. Такъв е законът. Ако извадим късмет, искам да кажа, ако извадим голям късмет, ще уредим освобождаването ти до полунощ.

Полунощ?

Страхът стегна гърдите ми сякаш в стоманени обръчи. Затворът означаваше да пропусна срещата във Вашингтон Скуеър парк. Връзката ми с Елизабет и без това беше адски несигурна. Ако не бях на Вашингтон Скуеър в пет часа…

— Не става — казах аз.

— Какво?

— Трябва да ги забавиш, Хестър. Да отложиш арестуването ми до утре.

— Майтапиш се, нали? Виж, те сигурно вече са там и те наблюдават.

Надникнах през вратата и се озърнах по коридора. Виждах само част от регистратурата, десния ъгъл, но това ми бе достатъчно. Там имаше две ченгета, може би повече.

— Господи — изпъшках аз и отскочих назад.

— Бек?

— Не мога да вляза в затвора — повторих аз. — Не и днес.

— Недей да изперкваш, Бек. Просто остани там. Не мърдай, не разговаряй, не прави нищо. Стой си в кабинета и чакай. Идвам веднага.

Тя затвори.

 

 

Ребека бе мъртва. И смятаха, че съм я убил аз. Смешно, разбира се, но трябваше да има някаква връзка. Предишния ден я бях посетил за пръв път от осем години. И същата нощ я бяха убили.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Отворих вратата и подадох глава навън. Полицаите не гледаха към мен. Излязох от стаята и закрачих по коридора. Имаше заден авариен изход. Можех да се измъкна оттам. Можех да стигна до Вашингтон Скуеър парк.

Наистина ли ми се случваше всичко това? Наистина ли щях да избягам от полицията?

Не знаех. Ала когато стигнах до вратата, рискувах и хвърлих поглед назад. Едно от ченгетата ме забеляза, посочи с ръка и забърза към мен.

Отворих вратата и се затичах.

Не можех да повярвам. Бягах от полицията.

Изходът водеше към тъмна улица точно зад болницата. Може да ви прозвучи странно, обаче не познавах този квартал. Идвах, работех и си отивах. Стоях заключен в сграда без прозорци, измъчван от липсата на слънчева светлина като някой намусен бухал. Само на една пряка от болницата бях на абсолютно чужда територия.

Без конкретна причина завих надясно. Зад себе си чух вратата да се отваря.

— Стой! Полиция!

Наистина извикаха тези думи. Не спрях. Дали щяха да стрелят? Съмнявах се. Не и с всички последствия от стрелба по невъоръжен бягащ човек. Не беше невъзможно, поне не в този квартал, но не бе вероятно.

На улицата нямаше много хора, ала малцината минувачи ме зяпаха с нещо повече от бегло любопитство. Продължавах да тичам. Светът се превърна в мъгла. Минах край опасен наглед мъж с опасен наглед ротвайлер. На ъгъла седяха старци и се жалваха един на друг. Жени мъкнеха прекалено тежки чанти. Деца, които навярно трябваше да са на училище, се размотаваха наоколо, всички облечени като за авангардно ревю.

А аз… аз бягах от полицията.

Умът ми не го побираше. Краката ми вече изтръпваха, но образът на Елизабет, изправена пред онази камера, ме караше да продължавам напред.

Дишах прекалено бързо.

Чували сте за адреналина, знаете, че ви дава неестествени сили, но това си има и лошата страна. Човек изгубва самообладание. Сетивата се вцепеняват до степен на парализа. Трябва да овладееш силата, иначе ще те задуши.

Втурнах се по една пряка, както винаги правят по филмите, но тя се оказа задънена с няколко от най-отвратителните контейнери за смет. Смрадта ме накара да се закова на място като кон. По едно време, май че кмет беше Лагуардия, контейнерите бяха зелени. Сега целите бяха в ръжда. Тук-там ръждата бе прояла метала и улесняваше многобройните плъхове, които се изливаха като тиня от тръба.

Потърсих някакъв изход, врата или нещо друго, ала нямаше нищо. Абсолютно нищо. В първия момент си помислих да разбия някой прозорец, но всички на първия етаж бяха с решетки.

Можех само да се върна там, откъдето бях дошъл — и където полицаите несъмнено щяха да ме видят.

Бях в капан.

Погледнах наляво, надясно и после, колкото и да е странно, нагоре.

Противопожарните стълби.

Над мен имаше няколко. Все още използвайки помощта на адреналина, подскочих с всички сили, протегнах двете си ръце нагоре и паднах по задник. Отново опитах. Стълбите бяха прекалено високо.

Ами сега?

Навярно можех да домъкна някой от контейнерите, да се кача отгоре му и да скоча. Но капаците им бяха напълно проядени. Дори да успеех да намеря опора върху купищата боклук, пак щеше да е прекалено ниско.

Поех си дъх и се опитах да се съсредоточа. Започвах да усещам смрадта — тя проникна в ноздрите ми и като че ли завинаги се настани там. Запътих се обратно към входа на уличката.

Пращене. Като от полицейска радиостанция.

Светкавично прилепих гръб към стената и се заслушах.

Да се скрия. Трябваше да се скрия.

Пращенето се усилваше. Чух гласове. Ченгетата се приближаваха. Бях на открито.

Сирени разцепиха неподвижния въздух.

Сирени за мен.

Стъпки. Със сигурност се приближаваха. Можех да се скрия само на едно място.

Бързо определих кой контейнер не изглежда чак толкова отвратителен, затворих очи и скочих вътре.

Вкиснато мляко. Много вкиснато. Това беше първата миризма, която ме лъхна. Но не и единствената. Нещо приличаше на повръщано. Даже по-лошо. И аз седях в него. Нещо влажно и гнило. Полепваше по мен. Гърлото ми реши да задейства рефлекса на повдигането. Стомахът ми също реагира.

Чух някой да претичва край входа на уличката. Приведох се.

По крака ми полази плъх.

Едва не изкрещях, но нещо в подсъзнанието ми не ми позволи. Господи, преживяването ми се струваше абсолютно нереално. Затаих дъх. Това продължи прекалено много. Опитах се да дишам през устата, но пак ми се доповръща. Притиснах ризата си към носа и устата си. Това помогна, ала не съвсем.

Пращенето заглъхна. Стъпките също. Бях ли успял да ги заблудя? Дори да беше така, нямаше да е за дълго. Включиха се нови полицейски сирени, които влязоха в тон с другите, истинска рапсодия в синьо. Ченгетата получаваха подкрепление. Някой скоро щеше да се върне насам. Щяха да проверят уличката. И тогава?

Хванах се за ръба на контейнера, за да се надигна. Ръждата поряза дланта ми. Ръката ми полетя към устата ми. Кръв. Педиатърът в мен ме предупреди за опасността от тетанус, останалата част от личността ми отбеляза, че тетанусът е най-малката ми тревога.

Заслушах се.

Не се чуваха стъпки. Нито пращене. Сирените виеха, но какво бях очаквал? Още подкрепления. В нашия честен град вилнееше убиец. Добрите момчета трябваше да мобилизират силите си. Щяха да блокират района и да го претърсят.

На какво разстояние се бях отдалечил?

Не можех да кажа. Но знаех едно. Трябваше да продължа да бягам. Колкото може по-далеч от болницата.

Това означаваше да се махна от тази уличка.

Пак се насочих към началото й. Все още не се чуваха стъпки и пращене. Добър признак. Замислих се. Бягството беше страхотен план, но щеше да е още по-добре, ако имах цел. На изток, реших аз, въпреки че пътят натам минаваше през още по-опасни квартали. Спомних си, че съм виждал въздушна железница.

Метрото.

Така щях да се измъкна оттук. Само трябваше да се кача на метрото, да направя няколко неочаквани прехвърляния и може би щях да успея да изчезна. Но къде бе най-близкият вход?

Опитвах се да начертая мислена карта на метрото, когато в уличката зави полицай.

Изглеждаше невероятно млад и адски добре подстриган. Сините му ръкави бяха грижливо навити нагоре, прихванати с лентички върху издутите му бицепси. Той ме зяпна — не по-малко сепнат от самия мен.

И двамата се вцепенихме. Но неговото вцепенение продължи стотна от секундата повече.

Ако го бях нападнал като боксьор или каратист, сигурно щяха да ми вадят зъбите от черепа. Но аз не го направих. Паникьосах се. Реагирах от страх.

Нахвърлих му се.

Наведох глава, притиснах брадичка към гърдите си и се прицелих в абсолютния му център като ракета. Елизабет играеше тенис и веднъж ми обясни, че когато противникът ти е до мрежата, често е най-добре да забиеш топката право в корема му, защото нямало да знае накъде да се насочи. Така забавяш реакцията им.

Така се случи и сега. Тялото ми се блъсна в неговото. Вкопчих се в раменете му като маймуна, увиснала на ограда. Полетяхме на земята. Свих колене и ги забих в гърдите му. Главата ми продължаваше да е наведена и темето ми опираше в брадичката на младия полицай.

Паднахме с ужасно тупване.

Чух изхрущяване. Пареща болка прониза черепа ми. Ченгето тихо изпъшка и въздухът напусна дробовете му. Челюстта му беше счупена. Паниката окончателно овладя действията ми. Отскочих от него, като че ли бе електрошоково устройство.

Бях нападнал полицай.

Нямах време да мисля за това. Просто исках да избягам. Успях да се изправя на крака и се канех да се обърна и да се затичам, когато усетих ръката му на глезена си. Погледнах надолу и очите ни се срещнаха.

Болеше го. По моя вина.

Запазих равновесие и му нанесох ритник. Улучих го в ребрата. Този път от гърлото му се изтръгна влажно пъшкане. От устата му потече кръв. Не можех да повярвам, че го правя. Пак го ритнах. Точно колкото пръстите му да се отпуснат. Отскубнах се.

И се затичах.