Харлан Коубън
Не казвай на никого (34)

33

Карлсън седеше в колата. Вратовръзката му все още беше педантично завързана. Сакото му висеше на дървена закачалка на задната врата. Климатикът усилено работеше. Той прочете надписа на плика: „Елизабет Бек, доклад 94-87002“. Започна да развързва канапчето на капака. Пликът се отвори. Агентът извади съдържанието и пръсна листовете на дясната седалка.

Какво бе искал да види доктор Бек?

Стоун вече му беше дал очевидния отговор: дали нещо не го уличава. Това се вписваше в първите им предположения, а в крайна сметка именно Карлсън бе започнал да се съмнява във възприетата версия за смъртта на Елизабет Бек. Той пръв беше повярвал, че убийството не е такова, каквото изглежда — че всъщност доктор Дейвид Бек, съпругът, е подготвил убийството на жена си.

Тогава защо вече не вярваше?

Внимателно бе обмислил противоречията в теорията, ала Стоун също толкова убедително беше закърпил дупките. Всеки случай има празноти. Знаеше го. Всеки случай има противоречия.

Тогава защо продължаваше да се съмнява във виновността на Бек?

Навярно имаше нещо общо с това, че случаят ставаше прекалено логичен, че всички улики ненадейно се бяха строили в редица и потвърждаваха тяхната теория. А може би съмненията му се основаваха на нещо несигурно, наречено „интуиция“, макар че Карлсън никога не бе обичал точно този аспект на следователската работа. Интуицията често представляваше начин за пресичане напряко, страхотно средство за замяна на твърдите доказателства и факти с нещо далеч по-ефимерно и своенравно.

Той взе първата страница. Обща информация. Елизабет Паркър Бек. Адрес, дата на раждане (двадесет и пет годишна по време на убийството), бяла жена, висока метър и седемдесет, тегло четиридесет и четири килограма. Слаба. Външният оглед показваше, че трупът вече не е вкочанен. По кожата имало мехури и от отворите течала течност. Това означаваше, че смъртта е настъпила преди повече от три дни. Причината за смъртта била рана от нож на гърдите, довела до загуба на кръв и пробива дясната аорта. Имало също още порезни рани по дланите и пръстите, вероятно защото се е опитвала да се защити от ножа.

Карлсън извади бележника си и скъпа писалка. Записа „рани от самозащита?!?!“, после няколко пъти го подчерта. Рани от самозащита. Това не беше в стила на Келъртън, който измъчваше жертвите си. Завързваше ги с въже, вършеше си работата и накрая ги убиваше.

Защо по дланите й бе имало порезни рани от самозащита?

Продължи да чете. Прескочи цвета на косата и очите, после по средата на втората страница отново откри нещо странно.

Елизабет Бек беше жигосана след настъпването на смъртта.

Препрочете този момент. Извади бележника си и записа „след настъпването на смъртта“. Не се връзваше. Келъртън винаги бе жигосвал жертвите си приживе. На процеса надълго и широко бяха обяснявали, че обичал миризмата на цвърчаща плът, че се наслаждавал на писъците на жертвите си, докато ги горял.

Първо раните от самозащита. Сега и това. Нещо не се връзваше.

Карлсън си свали очилата и затвори очи. Пълна каша, помисли си той. Бъркотията го разстройваше. Логическите празноти се очакваха, да, ала тези тук се превръщаха в зейнали рани. От една страна, аутопсията подкрепяше първоначалната хипотеза, според която убийството на Елизабет Бек беше извършено така, че да го припишат на Келъртън. Но ако това тук бе вярно, теорията се разпадаше от другата страна.

Опита се да мисли стъпка по стъпка. Първо, защо Бек толкова много беше искал да види доклада? На пръв поглед отговорът бе очевиден. Всеки, който подложеше тези резултати на внимателен анализ, щеше да разбере, че има огромна вероятност Келъртън да не е убил Елизабет Бек. Това обаче не беше задължително. Въпреки всичко, което може би сте чели, серийните убийци не са хора на навика. Келъртън можеше да е променил начина си на действие или да е потърсил разнообразие. И все пак в този доклад имаше достатъчно неща, които да накарат човек да се замисли.

Ала всичко това бледнееше в сравнение с основния въпрос: защо до този момент никой не бе забелязал тези очевидни противоречия?

Карлсън прехвърли възможностите. Келъртън не беше съден за убийството на Елизабет Бек. Сега причините се изясняваха. Може би следователите бяха подозирали истината. Може би бяха разбрали, че Елизабет Бек не се връзва, но разгласяването на този факт само е щял да помогне на защитата. Проблемът с осъждането на сериен убиец е, че хвърляте ужасно голяма мрежа и няма как нещо да не ви се изплъзне. Защитата само трябва да вземе един от случаите, да открие противоречията в едно от убийствата и бам, другите случаи са компрометирани по аналогия. Затова без признание рядко го съдите едновременно за всички убийства. Правите го стъпка по стъпка. Разбирайки това, следователите може би просто бяха искали убийството на Елизабет Бек да остане на заден план.

Но и в тази версия имаше големи проблеми.

Бащата и чичото на Елизабет Бек, и двамата от правоохранителните органи, бяха видели трупа. По всяка вероятност бяха прочели и този доклад. Нима не се бяха зачудили за противоречията? Нима бяха оставили убиеца да остане на свобода само за да гарантират осъждането на Келъртън? Карлсън се съмняваше.

И докъде го довеждаше всичко това?

Той продължи да чете доклада и се натъкна на още един странен факт. Климатикът в колата вече го вледеняваше чак до костите. Агентът отвори прозореца и извади ключа. На листа пишеше: „Токсикологичен доклад“. Според тестовете в кръвта на Елизабет Бек бяха открили кокаин и хероин. Нещо повече, следи бяха регистрирани в космите и тъканите й, което показваше, че употребата им не е била случайна.

Това съответстваше ли?

В този момент мобифонът му иззвъня. Той отговори.

— Карлсън.

— Имаме нещо — каза Стоун.

— Какво?

— Бек. Запазил си е място за самолет до Лондон на „Денели“. След два часа.

— Идвам.

 

 

Тайрис в движение постави ръка на рамото ми.

— Курви — за кой ли път каза той. — Не можеш да им имаш доверие.

Не си направих труда да отговоря.

Отначало се изненадах, че толкова бързо успя да открие Хелио Гонзалес, но уличната мрежа беше отлично развита. Попитай някой пласьор от единия край на града за негов колега в другия и той ще го открие за минути. Ако трябва да препоръчам на свой пациент, който и да е друг лекар в щата, ще ми е нужен само един телефонен разговор. Защо уличните престъпници да са по-различни?

Хелио току-що излизаше след четиригодишна присъда за въоръжен грабеж. Личеше му. Слънчеви очила, бяла тениска и дебела риза, на която бе закопчано само най-горното копче, така че приличаше на пелерина или криле на прилеп. Ръкавите бяха навити нагоре, разкривайки груби затворнически татуировки върху затворнически мускули. Затворническите мускули са изключително специфични, гладки като мрамор, за разлика от по-изкуствените им аналози, направени във фитнес клуб.

Седнахме на една веранда някъде в Куинс. Не знаех точно къде. Латино ритми отекваха в гърдите ми. Наоколо се мотаеха тъмнокоси жени по потници с тънки презрамки. Тайрис ми кимна. Обърнах се към Хелио. На лицето му се изписа самодоволна усмивка. В главата ми се появи една дума. Измет. Безчувствена измет. Трябваше само да го погледнеш, за да разбереш, че ще продължава да оставя след себе си опустошения. Въпросът бе още колко време. Съзнавах, че тези възгледи не са съвместими с принципите на благотворителните организации. Съзнавах и че на пръв поглед същото може да се каже за Тайрис. Нямаше значение. Елизабет може и да беше вярвала, че тези закалени от улицата и морално анестезирани същества подлежат на спасение. Аз все още работех по въпроса.

— Преди няколко години са те арестували за убийството на Брандън Скоуп — започнах аз. — Знам, че са те освободили и не искам да ти причинявам неприятности. Но трябва да ми кажеш истината.

Хелио си свали очилата и хвърли поглед към Тайрис.

— Ченге ли си ми довел?

— Не съм ченге. Аз съм съпругът на Елизабет Бек.

Исках реакция. Не получих такава.

— Тя е жената, която ти е осигурила алиби.

— Знам коя е.

— С теб ли беше онази нощ?

Хелио не отговори веднага.

— Да — бавно потвърди той и ми се усмихна с жълтите си зъби. — Беше с мен през цялата нощ.

— Лъжеш.

Хелио пак погледна Тайрис.

— К’во е това, бе пич?

— Трябва да ми кажеш истината — настоях аз.

— Мислиш, че съм убил оня Скоуп ли?

— Знам, че не си.

Това го изненада.

— Какво става тук, по дяволите? — попита той.

— Трябва да потвърдиш нещо.

Хелио зачака.

— Беше ли с жена ми онази нощ, да или не?

— Какво искаш да ти кажа, бе пич?

— Истината.

— Ами ако истината е, че цялата нощ сме били заедно?

— Това не е истината.

— Защо си толкова сигурен?

— Кажи на човека каквото те пита — намеси се Тайрис.

— Тя сама го каза. Оправих я, това е. Съжалявам, пич, обаче си беше така. Ебахме се цяла нощ.

Погледнах Тайрис.

— Остави ни за малко сами.

Той кимна. Стана и се запъти към колата си. Облегна се на вратата до Брутъс и скръсти ръце. Отново се обърнах към Хелио.

— Къде се запозна с жена ми?

— Във фондацията.

— Тя се е опитала да ти помогне, така ли?

Той сви рамене, но без да ме гледа.

— Познаваше ли Брандън Скоуп?

На лицето му трепна страх.

— Тръгвам си, пич.

— Тук сме само двамата, Хелио. Можеш да ме претърсиш за подслушвателно устройство.

— Да не искаш да се откажа от алибито си?

— Да.

— Защо?

— Защото някой очиства всички, свързани със случилото се с Брандън Скоуп. Снощи са убили една приятелка на жена ми в студиото й. Днес хванаха и мен, обаче Тайрис се намеси. Искат да убият и жена ми.

— Мислех, че вече е мъртва.

— Това е дълга история, Хелио. Но ако не разбера какво се е случило навремето, ще избият всички ни.

Не знаех дали казвам истината, или преувеличавам. А и не ме интересуваше.

— Къде беше онази нощ? — попитах аз.

— С нея.

— Мога да докажа, че не сте били заедно.

— Какво?

— Жена ми беше в Атлантик Сити. Пазя стария й бележник. Мога да го докажа. Мога да направя алибито ти на пух и прах, Хелио. И няма да се поколебая. Знам, че не си убил Брандън Скоуп. Но ако не ми кажеш истината, ще ги оставя да те екзекутират.

Блъф. Огромен блъф. Ала виждах, че е захапал въдицата.

— Кажи ми истината и ще останеш свободен — продължих аз.

— Не съм убил оня пич, кълна се.

— Знам.

Той се замисли.

— Не знам защо го е направила жена ти, чаткаш ли?

Кимнах в опит да го накарам да продължи да говори.

— Оная нощ обрах една къща във Форт Лий. Затова нямах алиби. Мислех, че съм изгубен. Тя ми спаси кожата.

— Попита ли я защо?

Хелио поклати глава.

— Просто потвърдих лъжата. Моят адвокат ми предаде какво е казала. И ме пуснаха.

— Оттогава виждал ли си жена ми?

— Не. — Той ме погледна. — Защо беше толкова сигурен, че жена ти не се е чукала с мен?

— Познавам жена си.

Той се усмихна.

— Мислиш, че никога не ти е изневерявала ли?

Не отговорих.

Хелио се изправи.

— Кажи на Тайрис, че ми е длъжник.

Той се подсмихна, обърна се и се отдалечи.