Харлан Коубън
Не казвай на никого (21)

20

В два часа през нощта се мушнах в леглото и се отпуснах по гръб. Таванът започна алкохолното си надигане и спускане. Вкопчих се в ръбовете на леглото.

Шона ме беше попитала дали някога съм се изкушавал да изневеря след женитбата си. Бе прибавила онова последното за женитбата, защото вече знаеше за другия случай.

Строго погледнато, аз наистина бях изневерил веднъж на Елизабет, макар че думата не е точна. Изневярата означава нанасяне на вреда. Аз не навредих на Елизабет, сигурен съм, но през първата си година в колежа все пак участвах в доста жалък ритуал на посвещаване, известен като „колежанското бдение“. От любопитство, предполагам. Чисто експериментално и стриктно физически. Не ми хареса много. Ще ви спестя старомодните баналности, че сексът без любов не се брои. Но макар да смятам, че е сравнително лесно да правиш секс с някого, когото не познаваш или не харесваш особено, трудното е да издържиш цяла нощ. Привличането бе чисто хормонално. След, хм, освобождаването, аз се отпуснах. Сексът е за всички — последиците са за влюбените.

Удобно обяснение, не смятате ли?

Ако има някакво значение, подозирам, че Елизабет е постъпила по подобен начин. Договорихме се да се опитаме да „опознаем“ — „да опознаем“ бе толкова неясна, всеобхватна дума — други хора, когато отидем в колежа. Ето защо всякаква недискретност можеше да се смята също за изпитание на връзката ни. Винаги, когато се повдигаше този въпрос, Елизабет отричаше, че е имало друг. Но и аз правех същото.

Леглото продължаваше да се вълнува, докато се питах: „Какво да направя сега?“.

Трябваше да изчакам до пет часа следобед. Но дотогава не можех просто да седя със скръстени ръце. Вече достатъчно бях бездействал. Въпреки че не ми се щеше да го призная дори пред себе си, навремето на езерото се бях поколебал. Защото се страхувах. Измъкнах се от водата и спрях. Това даде на противника ми време да ме удари. И след онзи първи удар аз не му отвърнах. Не му се нахвърлих. Не се вкопчих в него, даже не свих юмруци. Просто паднах. Прикрих се с ръце, предадох се и оставих по-силния мъж да отведе жена ми.

Повече нямаше да го допусна.

Замислих се дали пак да не се обърна към тъст си — не ми бе убегнало от вниманието, че по време на предишното ми гостуване Хойт се беше държал доста дистанцирано — но каква полза имаше? Или ме лъжеше, или… или не знаех какво. Ала съобщението бе ясно. „Не казвай на никого.“ Единственият начин да го накарам да проговори, беше да му разкажа какво съм видял на онази улична камера. Но все още не бях готов да го направя.

Станах от леглото и се настаних пред компютъра. Отново започнах да сърфирам. До сутринта вече имах нещо като план.

Гари Ламонт, съпругът на Ребека Скейс, не изпадна в паника веднага. Жена му често работеше до много късно, понякога дори прекарваше нощта на една стара кушетка в десния ъгъл на студиото. Затова, когато в четири сутринта се претърколи и Ребека още я нямаше, той само се обезпокои.

Поне така си каза.

Гари се обади в студиото, но се включи телефонният секретар. Това също не се случваше рядко. Когато работеше, Ребека мразеше да я прекъсват. Дори нямаше дериват в тъмната стая. Той остави съобщение и пак си легна.

Ала не можа да заспи. Замисли се дали да не направи нещо друго, но това само щеше да вбеси Ребека. Тя бе свободен дух и единственото напрежение в иначе пълноценната им връзка беше свързано с опитите му да подрязва творческите й криле в съответствие със сравнително „традиционния си начин на живот“. Според думите на жена му.

Затова й даваше простор. За да не й подрязва крилете.

До седем сутринта загрижеността му прерасна в нещо като искрен страх. Обаждането му събуди Артуро Рамирес, мършавия асистент на Ребека, който винаги ходеше в черно.

— Току-що се прибрах — сънено отвърна той.

Гари му обясни положението. Артуро, който беше заспал с дрехите, не си направи труда да се преоблече и се втурна навън. Гари му обеща да го чака в студиото.

Артуро пристигна пръв и завари вратата открехната. Той я отвори.

— Ребека?

Никакъв отговор. Отново извика името й. Тишина. Асистентът влезе и се огледа наоколо. Нямаше я. Отвори вратата на тъмната стая. Все още господстваше обичайната остра миризма на киселини за проявяване на филми, но имаше още нещо, нещо едва доловимо, което накара косата му да се изправи.

Нещо определено човешко.

Гари зави зад ъгъла навреме, за да чуе вика.