Харлан Коубън
Не казвай на никого (33)

32

Старите доклади за аутопсии се съхраняваха в Лейтън, Ню Джърси, недалеч от границата с Пенсилвания. Специален агент Ник Карлсън отиде там сам. Не обичаше много складовете. От тях го побиваха тръпки. Денонощно отворени, без охрана, със символична видеокамера на входа… Бог знаеше какво лежеше заключено в тези бетонни сгради. Карлсън беше наясно, че много от тях са претъпкани с дрога, пари и всевъзможна контрабанда. Това не го безпокоеше особено. Ала си спомняше случая отпреди няколко години, когато бяха отвлекли един шеф от нефтената промишленост и го бяха оставили в такъв склад, затворен в сандък. Човекът се бе задушил. Карлсън присъстваше, когато го откриха. Оттогава си представяше и живи хора, необяснимо изчезнали, само на няколко метра от него, оковани в мрака и със запушена уста.

Хората често отбелязваха, че светът е ужасен. Нямаха си и представа колко са прави.

Окръжният патолог Тимъти Харпър излезе от напомняща на гараж постройка с голям светлокафяв плик в ръка. Той подаде на Карлсън доклада за аутопсия, на който беше написано името на Елизабет Бек.

— Трябва да се разпишете — каза Харпър.

Агентът се подписа.

— Бек не ви ли каза защо иска да го види? — попита той.

— Все повтаряше, че бил опечален съпруг, но иначе… — Патологът сви рамене.

— Разпитва ли нещо друго за случая?

— Нищо особено.

— Сигурен ли сте?

Харпър се замисли за миг.

— Пита дали си спомням кой е разпознал трупа.

— А вие спомняхте ли си?

— Отначало не.

— Кой го разпозна?

— Баща й. После ме попита колко време му е отнело.

— Кое?

— Разпознаването.

— Не разбирам.

— Честно казано, и аз не разбрах. Питаше дали баща й веднага е разпознал трупа, или са му трябвали няколко минути.

— Защо е искал да знае такова нещо?

— Нямам представа.

Карлсън се опита да проумее смисъла на последната информация, ала не му хрумна нищо.

— Как му отговорихте?

— Казах му истината. Че не си спомням. Предполагам, че е разпознал дъщеря си веднага, иначе щеше да ми направи впечатление.

— Нещо друго?

— Всъщност не — отвърна патологът. — Вижте, ако сме свършили, чакат ме двама хлапаци, смачкали един „Сивик“ в телефонен стълб.

Карлсън стисна папката в ръка.

— Да, свършихме — каза той. — Но ако се наложи да ви потърся?

— Ще бъда в службата.

 

 

„Питър Фланъри, адвокат“, пишеше с избелели златни букви на вратата от матово стъкло, в която имаше дупка, колкото юмрук. Някой я беше залепил със сив изолирбанд, който изглеждаше стар.

Бях нахлупил шапката колкото може по-надолу. Вътрешностите ми ме боляха от премеждието с едрия азиатец. Бяхме чули името ми по радиото — вече официално бях издирван беглец.

Умът ми не го побираше. Здравата бях загазил, и все пак всичко ми се струваше странно далечно, като че ли се случваше с някой друг, когото смътно познавах. И не ме интересуваше особено много. Имах една цел: да открия Елизабет. Останалото нямаше значение.

Тайрис беше с мен. В чакалнята имаше пет-шест души. Двама бяха с шинирани шии. Един носеше кафез с птица. Нямах представа защо. Никой не ни обърна внимание, като че ли бяха преценили евентуалната полза от усилието да насочат очи към нас и бяха решили, че не си струва.

Секретарката имаше отвратителна перука и ни изгледа така, като че ли току-що сме изскочили от кучи гъз.

Поисках да се срещна с Питър Фланъри.

— Той е с клиент.

Тайрис се намеси. Като ловък илюзионист, той измъкна пачка пари, по-дебела от китката ми.

— Кажи му, че ще му платим. — После ухилено прибави: — И за теб ще има, веднага щом се уреди да влезем при него.

След две минути бяхме въведени в кабинета на Фланъри. Миришеше на дим от пури и лимонов освежител. Разнородните мебели имитираха дъб и махагон с ласвегаско тупе^[1]. На стената не висяха университетски дипломи, само ония фалшиви глупости, които хората закачат, за да впечатляват впечатлителните. Една от тях твърдеше, че Фланъри бил член на „Международната асоциация на дегустаторите на вино“. Друга витиевато посочваше, че участвал в юридическата конференция на Лонг Айлънд през 1996 г. Леле-мале. Забелязах избелели от слънцето снимки на по-младия Фланъри с различни хора, навярно известни личности или местни политици, които обаче не познавах. На най-видното място зад бюрото висеше фотография на четирима души в екипи за голф.

— Заповядайте — широко махна с ръка адвокатът. — Седнете, господа.

Седнах. Тайрис остана прав, скръсти ръце и се облегна на задната стена.

— Е — разтягайки думата като дъвка, каза Фланъри, — с какво мога да ви помогна?

Питър Фланъри имаше вид на пенсиониран спортист. Някога златистите му къдрици бяха оредели. Лицето му постоянно менеше изражението си. Носеше костюм с жилетка и дори имаше малко джобче, от което висеше фалшив златен ланец.

— Искам да ви попитам за един стар случая — отвърнах аз.

Очите му все още запазваха ледената синева на младостта и той ги насочи към мен. На бюрото забелязах негова снимка с пълна жена и момиченце на около четиринадесет години, което определено страдаше от тежък пубертет. И тримата се усмихваха, ала сякаш се бяха приготвили за удар.

— Какъв стар случай? — попита адвокатът.

— Преди осем години жена ми е дошла при вас. Трябва да знам каква е била причината на посещението й.

Погледът на Фланъри се насочи към Тайрис, който все още стоеше със скръстени ръце. Зад черните му очила не се виждаше нищо.

— Не разбирам. За развод ли се е отнасяло?

— Не.

— Тогава?… — Той постави ръце пред себе си и сви рамене, сякаш искаше да каже, че не може да ми помогне. — Поверителност между адвокат и клиент. Не виждам с какво мога да съм ви полезен.

— Мисля, че тя не ви е била клиентка.

— Обърквате ме, господин… — Фланъри зачака да запълня празнотата.

— Бек — осведомих го аз. — И съм доктор, не господин.

Когато чу името ми, двойната му брадичка увисна. Зачудих се дали не е слушал новините. Но реших, че проблемът не е в това.

— Жена ми се казва Елизабет.

Той не отговори.

— Спомняте си я, нали?

Отново погледна към Тайрис.

— Тя беше ли ви клиентка, господин Фланъри?

Адвокатът се прокашля.

— Не — отвърна той. — Не, не ми беше клиентка.

— Но си спомняте, че сте се срещали с нея, нали?

Фланъри неспокойно се размърда на стола си.

— Да.

— За какво разговаряхте?

— Това беше много отдавна, доктор Бек.

— Искате да кажете, че не си спомняте ли?

Той не ми отговори директно.

— Жена ви беше убита, нали? Помня, че гледах по новините.

Опитах се да се върна на темата.

— Защо е идвала тук, господни Фланъри?

— Аз съм адвокат — каза той и едва не изпъчи гърди.

— Но не неин.

— Въпреки това — в опит да открие някаква опора, заяви Фланъри, — моите услуги се заплащат. — Той се изкашля в шепа.

Погледнах през рамо, ала Тайрис вече действаше. Пачката бе навън и той броеше банкноти. Хвърли три стотачки на бюрото, строго изгледа адвоката през слънчевите си очила и отстъпи назад на мястото си.

Фланъри погледна парите, ала не ги докосна. Той започна да почуква върховете на пръстите си едни в други, после притисна длани.

— Да речем, че не се съглася да ви кажа.

— Не виждам защо — отвърнах аз. — Отношенията ви с нея не са защитени от закона, нали?

— Не става дума за това. — Адвокатът ме стрелна с поглед и се поколеба. — Обичахте ли жена си, доктор Бек?

— Много.

— Женен ли сте повторно?

— Не — казах аз. — Какво общо има това?

Той се отпусна назад.

— Вървете си. Вземете си парите и просто си вървете.

— Важно е, господин Фланъри.

— Едва ли. Тя е мъртва от осем години. Скоро ще екзекутират убиеца й.

— Страх ли ви е да ми кажете?

Той не отговори веднага. Тайрис пак се отлепи от стената и се приближи до бюрото. Адвокатът го наблюдаваше и ме изненада с уморена въздишка.

— Направете ми една услуга — обърна се към Тайрис той. — Престанете да чупите стойки. Защитавал съм психари, в сравнение с които вие сте Мери Попинс.

Тайрис сякаш щеше да реагира, но това нямаше да помогне. Повиках го по име. Той ме погледна. Поклатих глава. Тайрис отстъпи назад. Фланъри подръпваше долната си устна. Оставих го. Можех да чакам.

— По-добре да не научавате — накрая каза той. — Това няма да върне жена ви.

— Може и да я върне — възразих аз.

Това привлече вниманието му. Той се намръщи, ала нещо на лицето му омекна.

— Моля ви — настоях аз.

Адвокатът завъртя стола си настрани и се наклони назад, за да погледне към щорите на прозорците, пожълтели още по времето на сенатските изслушвания около Уотъргейт. Той скръсти ръце и ги отпусна на шкембето си. Докато дишаше, те се повдигаха и спускаха.

— Тогава бях обществен защитник — започна Фланъри. — Нали знаете какво значи това?

— Защитавали сте бедни подсъдими.

— Нещо такова. Законът ви гарантира право на правен съветник, ако не можете да си позволите да наемете.

Кимнах, но той продължаваше да гледа към щорите.

— Както и да е, назначиха ме за защитник в един от най-нашумелите процеси за убийство в щата.

Нещо студено пропълзя в стомаха ми.

— Чие убийство? — попитах аз.

— На Брандън Скоуп. Синът на милиардера. Спомняте ли си случая?

Вцепених се от ужас. Едва дишах. Нищо чудно, че името на Фланъри ми се беше струвало познато. Брандън Скоуп. Едва не поклатих глава, не защото не си спомнях случая, а защото ми се искаше адвокатът да каже всичко друго, освен това име.

За яснота ще ви разкажа накратко историята според вестниците. Брандън Скоуп, тридесет и три годишен, бе ограбен и убит преди осем години. Да, преди осем години. Може би два месеца преди убийството на Елизабет. Бил прострелян два пъти и изхвърлен край строящ се жилищен комплекс в Харлем. Парите му ги нямало. Медиите вдигнаха вой до небето. Подчертаваха благотворителната дейност на Брандън Скоуп. Приказваха за това, че помагал на бездомни деца, че предпочитал да работи с бедните, отколкото да управлява многонационалния конгломерат на татенцето, такива неща. Това бе едно от онези убийства, които „смайват нацията“ и водят до много сочене с пръст и кълчене на ръце. На името на младия Скоуп беше създадена благотворителна фондация. Ръководи я сестра ми Линда. Няма да повярвате каква полза има от нея.

— Спомням си го — тихо потвърдих аз.

— Помните ли, че беше арестуван заподозрян?

— Бездомен хлапак. Един от онези, на които помагаше Скоуп, нали така?

— Да. Арестуваха Хелио Гонзалес, тогава двайсет и две годишен. Жител на Баркър Хаус в Харлем. Имаше дебело досие за сериозни престъпления. Въоръжен грабеж, подпалвачество, нападение, истинско слънчице беше нашият господин Гонзалес.

Устата ми пресъхна.

— Обвинението не беше ли оттеглено? — попитах аз.

— Да. Всъщност нямаха много улики. На местопрестъплението бяха открити отпечатъците му, но също и на много други хора. В жилището на Гонзалес бяха намерени косми на Скоуп, даже засъхнала капка кръв, която отговаряше на неговата. Но той беше ходил в тази сграда. Спокойно можехме да заявим, че тези неща са попаднали там по-рано. Въпреки това имаха достатъчно основания за арест и ченгетата бяха убедени, че ще изскочи още нещо. Аз не съм Джони Кокрън^[2].

— И какво стана?

Фланъри продължаваше да не гледа към мен. Това не ми харесваше. Той беше от онези хора, които живеят в театралния свят на лъснати обувки и гледане в очите. Познавах неговия тип. Не исках да си имам нищо общо с тях, но ги познавах.

— Полицията точно беше установила часа на смъртта — продължи адвокатът. — Патологът разполагаше с информация за температурата на черния дроб. Скоуп беше убит в единайсет. Можеш да прибавиш или извадиш половин час, обаче беше някъде там.

— Не разбирам — казах аз. — Какво общо има това с жена ми?

Той пак започна да почуква върховете на пръстите си.

— Жена ви също беше работила с бедните. Всъщност заедно с жертвата.

Не знаех накъде отива това, но бях убеден, че няма да ми хареса. За миг се зачудих дали Фланъри е прав и наистина е най-добре да не научавам нищо, дали просто да не се надигна от стола и да забравя за цялата тази история. Но не го направих.

— И?

— Това е благородно — кимна адвокатът. — Да помагаш на угнетените.

— Радвам се, че смятате така — отвърнах аз.

— Затова изобщо се насочих към правото. За да помагам на бедните.

Преглътнах жлъчната си забележка и се поизправих.

— Можете ли най-после да ми обясните какво общо има жена ми с това?

— Тя го освободи.

— Кого?

— Моят клиент. Хелио Гонзалес. Жена ви го освободи.

Намръщих се.

— Как?

— Осигури му алиби.

Сърцето ми спря. Дробовете ми също. Едва не се наложи да се ударя по гърдите, за да приведа вътрешните си чаркове отново в движение.

— Как? — повторих аз.

— Как му е осигурила алиби ли?

Вцепенено кимнах, но той все още не ме гледаше. Да.

— Съвсем просто. Оказа се, че по въпросното време двамата с Хелио са били заедно.

Мислите ми плуваха в океана, без наоколо да се вижда спасителен пояс.

— Във вестниците не се споменаваше такова нещо — казах аз.

— Запазиха го в тайна.

— Защо?

— По молба на жена ви. А и окръжната прокуратура не искаше да привлича вниманието върху арестуването на невинен. Затова всичко стана по възможно най-тихия начин. Освен това имаше, хм, проблеми със свидетелските показания на жена ви.

— Какви проблеми?

— Отначало тя излъга.

Пак потънах под повърхността. Изплувах. Потънах.

— Какво искате да кажете?

— Жена ви заяви, че по време на убийството е давала професионални съвети на Гонзалес в офиса на благотворителната фондация. Никой не й повярва.

— Защо?

Той скептично вдигна вежди.

— Професионални съвети в единайсет вечерта?

Вцепенено кимнах.

— Затова като адвокат на господин Гонзалес, напомних на жена ви, че полицията ще разследва алибито й. Че на входовете има камери и може да се провери кой кога е дошъл и си е отишъл. Тогава тя си призна.

Фланъри замълча.

— Продължавайте — казах аз.

— Не е ли очевидно?

— Въпреки това.

Той сви рамене.

— Жена ви искаше да си спести срама. А и на вас, предполагам. Затова настоя да го запазим в тайна. Тя е била в квартирата на Гонзалес, доктор Бек. Двамата били любовници от два месеца.

Не реагирах. И тримата мълчахме. В далечината изграчи птица. Може би онази в чакалнята. Изправих се. Тайрис отстъпи назад.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си — с най-спокойния глас, който сте чували, казах аз.

Фланъри кимна към щорите.

— Не е вярно — прибавих.

Той не отговори. Но пък не бях и очаквал.