Харлан Коубън
Не казвай на никого (40)

39

Брутъс се присъедини към нас на тротоара.

— Добро утро — казах аз.

Той не отговори. Все още не бях чул гласа му. Вмъкнах се на задната седалка. Тайрис седна до мен и се ухили. Предишната вечер беше убил човек. Вярно, бе го направил защитавайки живота ми, но ако се съдеше по небрежното му поведение, едва ли си спомняше, че е натиснал спусъка. Повече от всички други трябваше да разбирам какво преживява, ала не разбирах. Не си падам по морални абсолюти. Виждам сивата зона. Елизабет имаше по-ясно виждане за моралния си компас. Щеше да се ужаси от загубата на човешки живот. За нея нямаше да има значение, че той се е опитвал да ме отвлече, да ме измъчва и навярно да ме убие. А може би щеше. Вече не знаех. Горчивата истина бе, че не знаех всичко за нея. И тя определено не знаеше всичко за мен.

Моето медицинско образование ме задължаваше никога да не правя такива морални оценки. Тук важеше едно просто правило: първо се обръща внимание на най-тежко пострадалите. Не беше важно какви са и какво са извършили. Първо лекуваш най-тежко ранените. Това е чудесна теория и ми бе ясна необходимостта от подобно мислене. Но ако едновременно докараха, да речем, племенника ми Марк с прободна рана и педофила, който го е намушкал — с куршум в мозъка, е, стига де. Правиш оценката и в душата си знаеш, че изборът е лесен.

Може да възразите, че навлизам в деликатна материя. Съгласен съм с вас, но бих могъл да ви отговоря, че животът общо взето си е такъв. Проблемът е, че когато живеете в сивата зона — не само в теоретичната сива зона, която опетнява душата ви, а и в действителната, от тухли и хоросан — вие оставяте след себе си непредвидими опустошения. Питах се какво е щяло да се случи, ако веднага бях казал истината. И това безумно ме плашеше.

— Нещо се умълча, докторе.

— Да.

Брутъс ме остави пред блока на Линда и Шона на Ривърсайд Драйв.

— Ще те чакаме зад ъгъла — каза Тайрис. — Ако ти трябва нещо, знаеш ми номера.

— Ясно.

— Носиш ли глока?

— Да.

Той постави ръка на рамото ми.

— Или те, или ти, докторе. Просто натискай спусъка.

Тук нямаше сива зона.

Слязох от колата. Край мен минаваха майки и бавачки, бутайки модерни бебешки колички, които се сгъваха, въртяха, люлееха, пееха песни, накланяха се назад и напред и бяха заредени с памперси, влажни кърпи, закуски, кутии със сок, чисти дрешки, бутилки, дори аптечки. Знаех всичко това от собствен опит (фактът, че здравното осигуряване на пациентите ми се поемаше от Медикейд не им пречеше да си позволяват възможно най-скъпите колички) и на фона на неотдавнашното ми премеждие тази проява на нормално ежедневие ми подейства успокоително.

Обърнах се към блока. Линда и Шона вече тичаха към мен. Линда стигна първа и ме прегърна. Притиснах я към себе си. Почувствах се добре.

— Как си? — попита тя.

— Бива.

Уверението ми не й попречи да повтори въпроса още няколко пъти по няколко различни начина. Шона спря на две-три крачки от нас. Срещнах погледа й над рамото на сестра ми. Шона избърса сълзите от очите си. Усмихнах й се.

Продължихме с прегръдките и целувките в асансьора. Шона беше по-сдържана от обикновено. На всеки външен човек може би щеше да му се стори нормално, че оставя брата и сестрата да изразят чувствата си. Външните хора не познаваха Шона. Тя бе възхитително последователна — остроумна, взискателна, забавна, великодушна и невъобразимо вярна. Никога не носеше маска и не се преструваше. Ако в синонимния ви речник имаше раздел за антоними и потърсехте израза „срамежлива теменужка“, щяхте да откриете нейния пищен образ. Шона живееше живота пред очите ви. Нямаше да отстъпи назад, ако я удареха през устата с оловна тръба.

Нещо в мен изтръпна.

Когато стигнахме в апартамента, двете се спогледаха. Линда се отдръпна от мен.

— Шона иска първо да поговорите насаме — каза тя. — Ще ви чакам в кухнята. Искаш ли сандвич?

— Благодаря.

Сестра ми ме целуна и още веднъж ме прегърна, като че ли проверяваше дали все още съм материален. После припряно ни остави. Погледнах Шона. Тя продължаваше да стои на разстояние. Въпросително разперих ръце.

— Защо избяга? — попита тя.

— Получих нов имейл.

— На адреса в bigfoot.com ли?

— Да.

— Защо толкова се забави?

— Тя използваше шифър — отвърнах аз. — Просто ми трябваше време да го разгадая.

— Какъв шифър?

Обясних й за Госпожата с прилепите и „Тийнейджърските секс пудели“.

— Затова ли отиде в компютърния център? — когато свърших, попита тя. — Досетил си се, докато си разхождал Клоуи.

— Да.

— Точно какво пишеше в имейла?

Нямах представа защо Шона ми задава всички тези въпроси. Освен онова, което вече казах, подробностите не бяха нейната сила. Само я объркваха.

— Тя искаше вчера в пет да се срещнем във Вашингтон Скуеър парк. Предупреждаваше ме, че ще ме следят. И после ми казваше, че ме обича, каквото и да се случи.

— Затова ли избяга? За да не пропуснеш срещата?

Кимнах.

— Според Хестър щели да ме пуснат под гаранция най-рано в полунощ.

— Навреме ли стигна в парка?

— Да.

— И? — Шона пристъпи към мен.

— Тя изобщо не се появи.

— И все пак си убеден, че Елизабет ти е пратила този мейл, така ли?

— Няма друго обяснение.

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Какво? — попитах аз.

— Спомняш ли си моята приятелка Уенди Петино?

— И тя беше модел, нали? Шантава като гръцки сладкиш.

Шона се усмихна на определението ми.

— Веднъж ме заведе на вечеря с нейния — тя сложи кавички с пръсти — „духовен гуру“. Твърдеше, че можел да чете мисли, да предсказва бъдещето и така нататък. Помагал й да общува с покойната й майка. Майка й се самоубила, когато Уенди била на шест.

Оставих я да говори, без да я прекъсвам с очевидното „карай по същество“. Шона не бързаше, ала знаех, че ще стигне до главния въпрос.

— Свършихме с вечерята. Келнерът ни сервира кафе. Гуруто на Уенди, името му беше нещо като Омай, ме гледаше с ония свои ясни, любопитни очи, нали знаеш какво имам предвид, и започна да ми разправя, че усещал, така го каза, усещал, че съм скептична и трябвало да разтворя ума си. Ти ме познаваш. Отговорих му, че е въздух под налягане и че ми е писнало да краде парите на приятелката ми. Омай не се ядоса, разбира се, което вече наистина ме вбеси. Даде ми една картичка и ми каза да напиша нещо на нея — нещо важно за живота ми, дата, инициалите на любимия ми, каквото искам. Погледнах картичката. Изглеждаше съвсем обикновена, но въпреки това попитах дали може да използвам свой лист. Той не възрази. Извадих една визитка и я обърнах наопаки. Омай ми подаде химикалка, обаче аз пак реших да взема своята — в случай, че има някакъв номер с химикалка, нали се сещаш? Написах твоето име. Само Бек. Той взе визитката. Наблюдавах ръката му, но той само я подаде на Уенди. Каза й да я подържи. Хвана дланта ми. Затвори очи и започна да се клати така, като че ли беше получил пристъп. Кълна се, че усетих нещо да пробягва в мен. После Омай погледна и попита: „Кой е Бек?“.

Тя седна на дивана. Последвах примера й.

— Виж, знам, че има хора с ловка ръка и прочее, но аз бях там. Наблюдавах го отблизо. И почти му повярвах. Омай притежаваше изключителни способности. Както каза ти, нямаше друго обяснение. Уенди седеше с доволна усмивка на лице. Не можех да го проумея.

— Проучил те е — предположих аз. — Знаел е за нашето приятелство.

— Не се обиждай, но не е ли по-логично да напиша името на сина си или на Линда? Как е можел да се досети, че ще избера теб?

Имаше право.

— Значи вече вярваш, така ли?

— Почти, Бек. Казах, че почти съм му повярвала. Старият Омай беше прав. Отнасях се към него скептично. Може би всичко това показваше, че е медиум, обаче аз знаех, че не е. Защото медиуми няма — също както няма призраци. — Тя замълча. Не бе от най-фините, моята скъпа Шона. — Затова и аз направих някои проучвания. Хубавото на това да си известен модел е, че всички са готови да ти помогнат. Обадих се на един илюзионист, когото две години преди това бях гледала на Бродуей. Той изслуша историята и се засмя. Попитах го какво му е толкова смешно. Той ми зададе един въпрос: дали този гуру го е направил след вечерята. Изненадах се. Какво общо имаше това? Но потвърдих и го попитах как е разбрал. Той попита дали сме пили кафе. Пак потвърдих. Дали неговото било без мляко? Да. — Шона се усмихваше. — Знаеш ли как го е направил, Бек?

Поклатих глава.

— Нямам представа.

— Когато е подал визитката на Уенди, тя е минала над кафето му. Черно кафе, Бек. То отразява като огледало. Ето как е видял какво съм написала. Тъп салонен фокус. Просто, нали? Подаваш картичката над черното си кафе и тя все едно минава над огледало. А аз едва не му повярвах. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено — отвърнах аз. — Мислиш, че съм лековерен като шантавата Уенди.

— И да, и не. Виждаш ли, фокусът на Омай отчасти се състои в желанието. Уенди се поддава, защото иска да вярва във всички тия небивалици.

— А аз искам да вярвам, че Елизабет е жива, така ли?

— Повече, отколкото умиращият в пустиня копнее да намери оазис. Но всъщност нямам предвид точно това.

— Тогава какво?

— Фактът, че не виждаш друго обяснение, не означава непременно, че такова не съществува. Означава само, че ти не го виждаш.

Отпуснах се назад и кръстосах крака. Погледнах я. Тя извърна очи, нещо, което никога не прави.

— Какво става тук, Шона?

Тя не искаше да срещне погледа ми.

— Не те разбирам — казах аз.

— Мисля, че бях пределно ясна…

— Знаеш за какво говоря. Това не е в твоя стил. По телефона ми каза, че трябвало да поговорим. Насаме. И за какво? За да ми кажеш, че мъртвата ми жена в крайна сметка пак си е мъртва ли? — Поклатих глава. — Не ти вярвам.

Шона не отговори.

— Обясни ми — настоях аз.

Тя отново се обърна към мен.

— Страх ме е — каза Шона с глас, който накара космите на тила ми да настръхнат.

— От какво?

Отговорът й се забави. Чувах как Линда се суети в кухнята. Тракаха чинии и чаши, хладилникът се отваряше със съскащо всмукване на въздух.

— Това мое дълго предупреждение — накрая продължи тя. — То беше колкото за теб, толкова и за мен.

— Не разбирам.

— Видях нещо. — Гласът й секна. Шона дълбоко си пое дъх и отново опита. — Видях нещо, което рационалният ми разум не можа незабавно да обясни. Също като в моя разказ за Омай. Знам, че трябва да има друго обяснение, но не мога да го открия. — Дланите й се размърдаха, пръстите й се заиграха с копчетата на костюма й, подръпваха въображаеми нишки. — Започвам да ти вярвам, Бек. Мисля, че Елизабет е жива.

Сърцето ми се качи в гърлото.

Тя рязко се изправи.

— Отивам да си направя мимоза^[1]. Ще ми правиш ли компания?

Поклатих глава.

Шона се изненада.

— Сигурен ли си, че не искаш…

— Кажи ми какво си видяла, Шона.

— Докладът за аутопсията й.

Едва не паднах. Трябваше ми малко време, за да възвърна дар слово.

— Как?

— Познаваш ли Ник Карлсън от ФБР?

— Той ме разпитва.

— Карлсън смята, че си невинен.

— Не ми изглеждаше така.

— Променил е мнението си. Когато всички улики започнали да сочат към теб, решил, че нещо не се връзва.

— Той ли ти го каза?

— Да.

— И ти му повярва?

— Знам, че звучи наивно, но да, повярвах му.

Можех да се доверя на преценката й. Щом казваше, че Карлсън е искрен, той или бе гениален лъжец, или наистина беше разкрил инсценировката.

— Все пак не разбирам. Какво общо има аутопсията?

— Карлсън дойде при мен. Искаше да знае какво си намислил. Не му казах. Но той следял действията ти. Знаел, че си поискал да видиш доклада за аутопсията на Елизабет. Чудел се защо. Затова се обадил в патологията и го взел. Донесе го със себе си. За да види дали мога да му помогна.

— Показа ли ти го?

Тя кимна.

Гърлото ми пресъхна.

— Видя ли снимките?

— Нямаше нито една снимка, Бек.

— Какво?

— Карлсън смята, че някой ги е откраднал.

— Кой?

Шона сви рамене.

— Единственият, който е взимал доклада, е бащата на Елизабет.

Хойт. Всичко се връщаше при него.

Погледнах я.

— Видя ли някаква част от доклада?

Този път кимването й беше по-колебливо.

— И?

— Пише, че Елизабет е имала проблем с наркотиците, Бек. Не само, че в кръвта й е имало наркотици. Пише, че според тестовете отдавна е била наркоманка.

— Невъзможно.

— Може би да, може би не. Само това не е достатъчно, за да ме убеди. Хората могат да крият зависимостта си от наркотиците. Не е много вероятно, но същото се отнася за това, че е жива. Възможно е тестовете да грешат. Има обяснения, нали така?

Облизах устни.

— Тогава какво те смущава? — попитах аз.

— Ръстът и теглото. Пишеше, че Елизабет била висока метър и седемдесет и тежала под четирийсет и пет килограма.

Поредният шок. Жена ми бе метър шестдесет и два и тежеше над петдесет килограма.

— Нищо общо с действителността — отбелязах аз. — Абсолютно.

— Елизабет е жива.

— Може би — призна Шона и хвърли поглед към кухнята. — Но има още нещо.

Тя се обърна и извика името на Линда. Сестра ми се появи на прага и остана там. Внезапно ми се стори съвсем дребничка с престилката си. Тя избърса ръце.

— Какво става? — озадачих се аз.

Линда започна да говори. Разказа ми за снимките, как Елизабет дошла при нея да ги вземе, как с готовност запазила тайната за Брандън Скоуп. Не подслаждаше разказа си, не обясняваше нищо, но пък може би не се и налагаше. Застана на вратата, изложи всичко и зачака неизбежния удар. Слушах със сведена глава. Не можех да я погледна, но лесно й простих. Всички имаме слаби места.

Искаше ми се да я прегърна и да й прошепна, че разбирам, ала нямах сили. Когато свърши, само кимнах.

— Благодаря, че ми каза.

Думите ми трябваше да й дадат знак да ни остави. Линда се върна обратно в кухнята. Двамата с Шона почти цяла минута седяхме в мълчание.

— Бек?

— Бащата на Елизабет ме е лъгал.

Тя кимна.

— Трябва да поговоря с него.

— Преди не ти е казал нищо.

Така беше.

— Смяташ ли, че този път нещо ще се промени?

Разсеяно потупах глока на пояса ми.

— Може би.

 

 

Карлсън ме посрещна в коридора.

— Доктор Бек?

По същото време в другия край на града в прокуратурата се провеждаше пресконференция. Естествено, репортерите бяха скептични към сложните обяснения на Файн и имаше много въпроси и сочене с пръст, такива неща. Но всичко това като че ли само още повече объркваше нещата. Объркването помага. Объркването води до безкрайно възстановяване, изясняване, излагане и така нататък. Пресата и нейната публика предпочитат по-простите разкази.

Господин Файн може би щеше да се изпоти малко повече, но по съвпадение прокуратурата използваше същата пресконференция, за да повдигне публично обвинения срещу неколцина високопоставени членове на кметската управа и да загатне, че „пипалата на корупцията“ може би стигали дори до самия кмет. Медиите, същества с възможен диапазон на внимание като на двегодишни деца, незабавно се насочиха към лъскавата нова играчка и сритаха старата под леглото.

Карлсън се приближи към мен.

— Искам да ви задам няколко въпроса — каза той.

— Не сега — отвърнах аз.

— Баща ви е имал пистолет.

Думите му ме приковаха за пода.

— Какво?

— Стивън Бек, баща ви, е притежавал „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър. Регистрацията показва, че го е купил няколко месеца преди смъртта си.

— Какво общо има това?

— Предполагам, че сте наследили оръжието. Прав ли съм?

— Не разговарям с вас. — Натиснах бутона на асансьора.

— При нас е — каза той. Смаяно се обърнах. — Беше в сейфа на Сара Гуудхарт. Заедно със снимките.

Не вярвах на ушите си.

— Защо веднага не ми казахте?

Карлсън криво ми се усмихна.

— Уф, добре де, тогава бях от лошите — изпъшках аз. После прибавих. — Не виждам какво значение има това.

— Разбира се, че виждате.

Пак натиснах бутона.

— Ходили сте при Питър Фланъри — продължи агентът. — Разпитвали сте го за убийството на Брандън Скоуп. Искам да знам защо.

Натиснах бутона и го задържах.

— Да не сте направили нещо с асансьорите?

— Да. Защо сте ходили при Питър Фланъри?

Направих няколко бързи умозаключения. Хрумна ми нещо — нещо опасно в най-добрия случай. Шона имаше доверие на този човек. Навярно можех да му се доверя и аз. Поне малко. Достатъчно.

— Защото с вас имаме еднакви подозрения — отвърнах аз.

— Какви?

— Чудим се дали Келъртън е убил жена ми.

Карлсън скръсти ръце.

— И какво общо има с това Питър Фланъри?

— Вие сте следили действията ми, нали?

— Да.

— Аз пък реших да направя същото с Елизабет. Да проследя действията й преди осем години. Открих инициалите и телефонния номер на Фланъри в бележника й.

— Ясно. И какво научихте от господин Фланъри?

— Нищо — излъгах аз. — Задънена улица.

— О, едва ли — възрази агентът.

— Защо смятате така?

— Запознат ли сте с принципа на балистичните тестове?

— Гледал съм предавания по телевизията.

— Казано просто, всяко оръжие оставя уникален отпечатък върху куршума, който изстрелва. Драскотини, жлебове — уникални за оръжието. Като отпечатъци от пръсти.

— Всичко това ми е известно.

— След посещението ви в кабинета на Фланъри накарах нашите хора да проверят трийсет и осем калибровия пистолет, който намерихме в сейфа на Сара Гуудхарт. И знаете ли какво установих?

Поклатих глава, ала знаех.

Карлсън помълча, после каза:

— С пистолета на баща ви, който сте наследили вие, е убит Брандън Скоуп.

Една от вратите се отвори и в коридора излязоха майка и син. Момчето мънкаше нещо с пубертетска предизвикателност. Устните на майка му бяха свити, брадичката й беше вирната в поза, показваща, че не желае да го слуша. Насочиха се към асансьора. Карлсън вдигна уоки-токито си към устните. Двамата се отдръпнахме, за да им направим път.

— Смятате ли ме за убиец, агент Карлсън?

— Истината ли искате? — попита той. — Вече не съм сигурен.

Отговорът му ми се стори странен.

— Вие, разбира се, знаете, че не съм длъжен да говоря с вас. Всъщност още сега мога да се обадя на Хестър Кримстийн и да й съобщя какво се опитвате да направите.

Той се наежи, но не го отрече.

— Какво искате?

— Дайте ми два часа.

— За какво?

— Два часа — повторих аз.

Карлсън се замисли.

— При едно условие.

— Какво?

— Да ми кажете коя е Лайза Шърман.

Това искрено ме изненада.

— Името не ми говори нищо.

— Снощи двамата трябваше заедно да напуснете страната.

Елизабет.

— Нямам представа за какво говорите. — Асансьорът дойде. Вратата се отвори. Нацупеното майче и недоволният пубер се качиха. Тя погледна назад към нас. Дадох й знак да задържи вратата. — Два часа.

Карлсън неохотно кимна.

Скочих в асансьора.