Харлан Коубън
Не казвай на никого (14)

13

Шона и Хестър Кримстийн седяха в стилния кабинет на адвокатката в центъра на града. Хестър приключи телефонния си разговор и остави слушалката.

— Всички си траят — каза тя.

— Но не са го арестували, нали?

— Не. Засега.

— Тогава какво става? — попита Шона.

— Доколкото разбирам, мислят, че Бек е убил жена си.

— Глупости — отсече Шона. — Той лежа в болницата, защото се е опитал да се намеси. Оня побъркан Келъртън чака да го екзекутират.

— Обаче не за нейното убийство — отбеляза адвокатката.

— Какво?

— Келъртън е заподозрян в убийството най-малко на осемнайсет жени. Той е признал четиринадесет от убийствата, но разполагат с категорични доказателства, за да го осъдят само за дванайсет. Това е достатъчно. Искам да кажа, че човек може да бъде осъден на смърт само веднъж.

— Но всички знаят, че е убил Елизабет.

— Поправка. Всички знаеха.

— Не разбирам. Как може да смятат, че Бек има нещо общо с това?

— Не знам — отвърна Хестър. Тя вдигна крака на бюрото и сключи ръце на тила си. — Поне засега. Но трябва да внимаваме.

— Защо?

— Федералните сигурно следят всяка негова стъпка. Телефонно подслушване, наблюдение, такива неща.

— И?

— Какво „и“?

— Той е невинен, Хестър. Нека го следят.

Адвокатката вдигна поглед и поклати глава.

— Не бъди наивна.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да кажа, че ако го запишат как закусва пържени яйца, може да го разтълкуват както си искат. Той трябва да внимава. Но има още нещо.

— Какво?

— Федералните ще направят всичко възможно да го пипнат.

— Как?

— Нямам представа, но те уверявам, че ще положат всички усилия. Имат му зъб. А са минали осем години. Това значи, че са отчаяни. И няма да се спрат пред нещо толкова тривиално като конституционни права.

Шона се отпусна назад и се замисли за странните имейли от „Елизабет“.

— Какво има? — попита Хестър.

— Не знам.

— Не крий нищо от мен, Шона.

— Аз не съм ти клиентка.

— С други думи Бек не ми казва всичко, така ли?

На Шона й хрумна нещо, което я изпълни с ужас.

Тя отново се замисли, подложи идеята на различни проверки, остави я да се дооформи в главата й.

Звучеше логично и все пак Шона се надяваше, молеше се да греши. Тя се изправи и бързо се запъти към вратата.

— Трябва да си вървя.

— Какво става?

— Питай клиента си.

 

 

Специални агенти Ник Карлсън и Том Стоун се настаниха на същата кушетка, на която неотдавна бе тънал в носталгични спомени Бек. Ким Паркър, майката на Елизабет, седеше срещу тях с ръце в скута си. Лицето й приличаше на восъчна маска. Хойт Паркър се разхождаше назад-напред.

— Какво е толкова важно, че не можахте да го кажете по телефона? — попита той.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — отвърна Карлсън.

— За какво?

— За дъщеря ви.

Това накара и двама им да се вцепенят.

— По-конкретно, искаме да ви разпитаме за отношенията й със съпруга й доктор Дейвид Бек.

Хойт и Ким се спогледаха.

— Защо? — попита Хойт.

— Свързано е с въпрос, който в момента се разследва.

— Какъв въпрос? Тя е мъртва от осем години. Убиецът й скоро ще бъде екзекутиран.

— Моля ви, детектив Паркър. Всички сме от една и съща страна на закона.

Стаята бе неподвижна. Ким Паркър седеше със здраво стиснати устни и трепереше. Хойт погледна жена си, после кимна на двамата мъже.

Карлсън не откъсваше очи от Ким.

— Госпожо Паркър, как бихте описали отношенията между дъщеря си и зет си?

— Бяха много близки, обичаха се.

— Нямаха ли проблеми?

— Не — отвърна тя. — Никакви.

— Бихте ли описали доктор Бек като агресивен човек?

Ким се сепна.

— Не, в никакъв случай.

Те погледнаха Хойт, който кимна в знак на съгласие.

— Известно ли ви е доктор Бек да е удрял дъщеря ви?

— Какво?

Карлсън опита вежливо да се усмихне.

— Моля, просто отговорете на въпроса.

— Не — категорично заяви Хойт. — Никой не е удрял дъщеря ми.

— Убеден ли сте?

Гласът му беше твърд.

— Напълно.

Агентът се обърна към Ким.

— Госпожо Паркър?

— Той много я обичаше.

— Това ми е ясно, госпожо. Но много мъже, които бият жените си, също ги обичат.

— Той никога не я е удрял.

Хойт застана на едно място.

— Какво става тук?

Карлсън за миг погледна Стоун.

— Искам да ви покажа няколко снимки, ако позволите. Малко са смущаващи, но смятам, че са важни.

Стоун му подаде светлокафявия пакет. Карлсън го отвори. После една по една нареди фотографиите на насинената Елизабет на масичката. И зачака реакцията. Както се очакваше, Ким Паркър тихо възкликна. Лицето на мъжа й изразяваше вътрешна борба, после стана непроницаемо.

— Откъде ги взехте? — тихо попита той.

— Преди виждали ли сте ги?

— Не. — Хойт погледна жена си.

Тя поклати глава.

— Но си спомням синините — обади се Ким Паркър.

— Кога беше това?

— Не съм съвсем сигурна. Малко преди смъртта й. Само че когато ги видях, те не бяха толкова… — тя потърси точната дума — ярки.

— Дъщеря ви каза ли ви от какво са?

— Каза, че претърпяла автомобилна злополука.

— Госпожо Паркър, ние проверихме в застрахователната компания на дъщеря ви. Никога не е съобщавала за такова нещо. Проверихме и в полицията. Никой не е предявявал обвинение срещу нея. Няма полицейски доклад за случая.

— Какво искате да кажете? — намеси се Хойт.

— Щом дъщеря ви не е претърпяла автомобилна злополука, откъде е получила синините?

— Смятате, че са от мъжа й, така ли?

— Проверяваме тази възможност.

— На какви основания?

Двамата агенти се поколебаха. Може би не искаха да говорят пред Ким, или защото беше жена, или защото бе цивилна. Хойт схвана смущението им.

— Ким, може ли за момент да остана насаме с агентите?

— Разбира се. — Тя с олюляване се изправи и се запъти към стълбището. — Ще бъда в спалнята.

— Добре, слушам ви — каза Хойт, когато жена му излезе.

— Ние смятаме, че доктор Бек не само е биел дъщеря ви — заяви Карлсън. — Но и че я е убил.

Хойт премести поглед към Стоун, после отново погледна Карлсън, като че ли чакаше да каже още нещо. Двамата мълчаха, затова той се запъти към стола.

— Най-добре да ми обясните всичко.