Харлан Коубън
Не казвай на никого (4)

3

Рано на другата сутрин побързах да отида в кабинета си и стигнах два часа преди първия си пациент. Включих компютъра, намерих странния имейл и кликнах хипервръзката. Пак грешка. Всъщност не се изненадах. Започнах да препрочитам съобщението, като че ли можех да открия в него по-дълбок смисъл. Не успях.

Предишната вечер дадох кръв. ДНК-тестът щеше да отнеме седмици, но шерифът смяташе, че може да дадат предварителния резултат по-рано. Настоях за още информация, но той не ни каза нищо повече. Криеше нещо от нас. Нямах представа какво.

Докато седях в кабинета и чаках първия си пациент, си припомнях посещението на Лоуъл. Мислех за двата трупа. За окървавената дървена бухалка. Позволих си да мисля дори за жигосването.

Пет дни след отвличането бяха открили трупа на Елизабет край шосе 80. Патоанатомът заключи, че е мъртва от две денонощия. Това означаваше, че три дни е била жива с Елрой Келъртън. Три дни. Сама с чудовище. Три изгрева и залеза, уплашена, на тъмно и подложена на невъобразими мъки. Полагам всички усилия да не мисля за това. Има места, до които умът не бива да припарва, но въпреки това го прави.

След три седмици арестуваха Келъртън. Той призна, че е убил осемнадесет жени, започвайки със студентка в Ан Арбър и завършвайки с проститутка в Бронкс. Четиринадесет били открити изхвърлени край пътя като боклук. И всички били жигосани с буквата „К“. Като добитък. С други думи Елрой Келъртън беше нажежил метален ръжен и бе изгорил прекрасната кожа на моята Елизабет.

Мислите ми внезапно предприеха един от онези обрати и в главата ми нахлуха образи. Стиснах очи и се насилих да ги пропъдя. Не успях. Между другото той все още бе жив. Келъртън, искам да кажа. Обжалването даваше на това чудовище възможност да диша, да чете, да разговаря, да дава интервюта по Си Ен Ен, да бъде посещаван от добри самаряни, да се усмихва. А жертвите му гниеха. Както казах, Господ има странно чувство за хумор.

Наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Имах отвратителен вид. В девет часа започнаха да пристигат пациентите. Те ме разсеяха, разбира се. Държах под око стенния часовник в очакване на „времето за целувки“ — 18:15. Стрелките се влачеха, като че ли бяха залети с гъст сироп.

Потопих се в грижите за пациентите. Винаги бях притежавал тази способност. Като малък можех да уча часове наред. Като лекар се скривах в работата си. След смъртта на Елизабет постъпих точно така. Някои отбелязваха, че търся убежище в работата си, че я предпочитам пред живота. Отговарях им с простия въпрос: „И какво от това?“.

Обядвах сандвич с шунка и диетична кола, после прегледах още няколко пациенти. Миналата година едно осемгодишно момче осемдесет пъти бе ходило на хиропрактор за „изправяне на гръбначния стълб“. То не усещаше болка в гърба. Неколцина местни хиропрактори извършваха такава измама. Предлагаха на родителите безплатен телевизор или видео, ако заведат децата си при тях. После пращаха сметката на Медикейд^[1]. Медикейд е прекрасна и необходима програма, но постоянно злоупотребяват с нея. Веднъж докараха с линейка едно шестнадесетгодишно момче — за рутинно слънчево изгаряне. Защо с линейка, а не с такси или с метрото? Майка му обясни, че трябвало да плати за тях сама или да чака държавата да й изплати разходите. Медикейд веднага плаща линейката.

В пет часа се сбогувах с последния си пациент. В пет и половина персоналът си тръгна. Изчаках кабинетът да се опразни, после седнах пред компютъра. Някъде в далечината чувах телефонен звън. След пет и половина се включваше секретар и предлагаше на обаждащия се няколко възможности, но кой знае защо отговаряше чак на десетото иззвъняване. Звукът понякога можеше да те подлуди.

Влязох онлайн, намерих имейла и за пореден път кликнах хипервръзката. Същият резултат. Замислих се за този странен имейл и за труповете. Трябваше да има връзка. Умът ми постоянно се връщаше към този привидно прост факт. Започнах да анализирам възможностите.

Първо. Двамата мъже бяха убити от Келъртън. Наистина, всичките му останали жертви бяха жени и полицията лесно ги бе откривала, но това изключваше ли да е убивал и други?

Второ. Келъртън беше убедил двамата да му помогнат да отвлече Елизабет. Това можеше да обясни много неща. Дървената бухалка например, ако кръвта по нея се окажеше моя. Това също отговаряше на големия ми въпрос за цялото отвличане. На теория, подобно на всички серийни убийци, Келъртън действаше сам. Винаги се бях чудил как е успял да завлече Елизабет до колата и в същото време да ме чака да изляза от езерото. Преди да открият трупа й, властите смятаха, че похитителите са повече. Когато намериха тялото, жигосано с буквата „К“, допуснаха, че Келъртън може да го е извършил, ако я е заключил с белезници или по друг начин се е справил с нея, а после е дошъл при мен. Хипотезата не звучеше напълно убедително, но ставаше.

Сега разполагахме с ново обяснение. Беше имал съучастници. И ги бе убил.

Третата възможност беше най-проста. Кръвта по бухалката можеше да не е моя. Групата В-положителна не се среща често, но не е и чак толкова рядка. По всяка вероятност тези трупове нямаха нищо общо със смъртта на Елизабет.

Не можех да се насиля да повярвам.

Погледнах часовника на компютъра. Той беше свързан с някакъв сателит и даваше точно време.

18:04:42.

Оставаха десет минути и двадесет и осем секунди.

До какво?

Телефоните продължаваха да звънят. Опитах се да не им обръщам внимание и забарабаних с пръсти по бюрото. По-малко от десет минути. Добре, ако изобщо щеше да има някаква промяна в хипервръзката, вече я бяха направили. Поставих ръка върху мишката и дълбоко си поех дъх.

Пейджърът ми сигнализира.

Тази вечер не бях на разположение. Това означаваше, че или е грешка — каквито нощните телефонистки в болницата често допускаха — или лично обаждане. Пейджърът отново иззвъня. Два пъти. Спешно повикване. Погледнах дисплея.

Беше шерифът Лоуъл. И гласеше „Спешно“.

Осем минути.

Замислих се, но не за дълго. Поне щях да се разсея. Реших да му се обадя.

Лоуъл отново знаеше кой звъни.

— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе, но имам един въпрос.

Отново поставих длан върху мишката, насочих курсора към хипервръзката и я кликнах. Браузърът се активира.

— Слушам ви — казах аз.

— Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?

Едва не изпуснах слушалката.

— Докторе?

Отдалечих слушалката от ухото си и я погледнах така, сякаш току-що се е материализирала в ръката ми.

— Защо питате? — казах аз, когато възвърнах дар слово.

На компютърния екран се появи нещо. Улична камера. Бяха из цялата Мрежа. Понякога използвах трафик-камерите, особено, за да проверявам утринните задръствания на моста Вашингтон.

— Това е дълга история — отвърна Лоуъл.

Трябваше да спечеля време.

— Тогава пак ще ви се обадя.

Затворих. Сара Гуудхарт. Името ми говореше нещо. Говореше ми много.

Какво ставаше тук?

Браузърът най-после се зареди. На монитора виждах черно-бяла улична картина. Останалата страница беше празна. Нямаше нито реклами, нито надписи. Знаех, че може да се направи така, че да получаваш само определена информация.

Погледнах часовника на компютъра.

18:12:18.

Камерата бе насочена към сравнително оживен уличен ъгъл, може би от около пет метра над земята. Не знаех коя е улицата, нито града. Определено обаче беше голям. Пешеходците се движеха главно от дясно наляво, с наведени глави, прегърбени рамене, с куфарчета в ръце, уморени в края на работния ден, навярно запътили се към влак или автобус. В десния ъгъл виждах тротоара. Движението бе периодично, вероятно свързано със смяната на светофарите.

Намръщих се. Защо някой ми пращаше тази картина?

Часовникът показваше 18:14:18. Още по-малко от минута.

Очите ми бяха приковани към екрана. Чаках секундите така, сякаш беше Нова година. Пулсът ми се ускори. Десет, девет, осем…

От дясно наляво премина нова вълна пешеходци. Откъснах очи от часовника. Четири, три, две. Затаих дъх и зачаках. После пак погледнах.

18:15:02.

Не се случи нищо — но пък какво бях очаквал?

Пешеходците намаляха и за миг не се виждаше никой. Отпуснах се назад и си поех дъх. Шега, помислих си аз. Странна шега, естествено. Даже гадна. Но въпреки това…

В този момент точно иззад камерата излезе някой. Като че ли се бе крил там през цялото време.

Наведох се напред.

Жена. Бях сигурен, въпреки че беше с гръб към мен. С къса коса, но определено жена. До този момент не бях успял да различа лица. И сега бе същото. Поне отначало.

Жената спря. Гледах към темето й и почти се молех да вдигне глава. Тя направи още една крачка. Сега беше в средата на екрана. До нея вървеше още някой. Жената застана неподвижно. После се обърна и бавно повдигна брадичка докато погледна право към обектива.

Сърцето ми спря.

Пъхнах юмрук в устата си и заглуших вика си. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите ми. Не ги избърсах.

Гледах я. И тя ме гледаше.

Поредната пешеходна вълна пресече екрана. Някои се блъскаха в нея, но тя не помръдваше. Погледът й бе прикован в камерата. Тя вдигна ръка, като че ли се пресягаше към мен. Зави ми се свят. Сякаш бяха прерязали връзката ми с действителността.

И сега безпомощно се носех в пространството.

Ръката й продължаваше да е протегната нагоре. Бавно направих същото. Пръстите ми докоснаха топлия екран и се опитаха да срещнат нейните. По лицето ми пак потекоха сълзи. Нежно погалих лицето й и усетих, че сърцето ми едновременно се къса и изпълва с надежда.

— Елизабет — промълвих аз.

Тя остана там още секунда-две. После каза нещо. Не я чух, но прочетох думата по движението на устните й.

— Съжалявам — каза моята мъртва жена.

И се отдалечи.