Харлан Коубън
Не казвай на никого (37)

36

Лари Гандъл седеше срещу Грифин Скоуп. Бяха на задната веранда. Отдавна беше нощ и мракът обгръщаше грижливо поддържаното имение. Щурците свиреха почти приятна мелодия, като че ли свръхбогаташите можеха да манипулират дори насекомите. През плъзгащата се стъклена врата се донасяха звуци на пиано. Лампите във вътрешността на къщата осигуряваха достатъчно светлина и хвърляха мътночервени и жълти сенки.

И двамата бяха по панталони с цвят каки. Лари носеше синьо поло, Грифин — копринена риза, ушита от личния му шивач в Хонконг. Гандъл чакаше с чаша бира в ръка. Силуетът на по-възрастния мъж се очертаваше като изсечен на монета. Той гледаше към огромния си заден двор с леко вирнат нос и кръстосани крака. Дясната му ръка висеше от страничната облегалка на стола и кехлибарената течност в чашата му хвърляше отблясъци.

— Имаш ли представи къде е? — попита Грифин.

— Не.

— Ами ония двама чернокожи, които са го спасили?

— Нямам представа каква е тяхната роля. У работи по въпроса.

Грифин отпи. Времето бавно се нижеше, горещо и лепкаво.

— Наистина ли смяташ, че е жива?

Лари понечи да се впусне в подробни обяснения, да изложи аргументите за и против, да анализира всички мнения и възможности. Ала когато отвори уста, просто отвърна:

— Да.

Грифин затвори очи.

— Спомняш ли си раждането на първото си дете?

— Да.

— Присъства ли на самото раждане?

— Да.

— Навремето не са го правили — каза Грифин. — Бащите ни нервно са се разхождали в чакалнята със стари списания в ръце. Спомням си, че сестрата излезе да ме вземе. Поведе ме по коридора и все още помня как завих зад ъгъла и видях Алисън да държи Брандън. Беше адски странно усещане, Лари. В мен бликна нещо толкова силно, че като че ли щях да се пръсна. Чувството беше почти непоносимо силно, почти непоносимо непреодолимо. Предполагам, че всички бащи преживяват нещо подобно.

Той замълча. Лари го погледна. По лицето на стареца се стичаха сълзи и искряха на слабата светлина. Гандъл не го прекъсна.

— Може би най-очевидните чувства в този ден са радостта и страхът — страхът в смисъл, че сега си отговорен за този малък човек. Но има още нещо. Не мога точно да го обясня. Поне навремето не можех. До първия учебен ден на Брандън.

Нещо стегна гърлото му. Той се закашля и Лари отново видя, че плаче. Пианото зазвуча по-меко. Щурците се смълчаха, сякаш и те слушаха.

— Заедно чакахме училищния автобус. Държах го за ръка. Брандън беше на пет годинки. Гледаше нагоре към мен, както правят децата на тази възраст. Носеше кафяви панталони, които вече имаха петно от трева на коляното. Спомням си жълтия автобус, помня звука на отварящата се врата. После Брандън пусна ръката ми и се качи по стъпалата. Искаше ми се да се пресегна, да го грабна обратно и да го заведа вкъщи, но стоях като вцепенен. Той влезе навътре в автобуса, пак чух оня звук и вратата се затвори. Брандън седна до прозореца. Виждах лицето му. Той ми махна с ръка. Махнах му в отговор и докато автобусът потегляше, си казах: „Целият ми свят си отива.“ Оня жълт автобус отнасяше онова, което беше всичко за мен. И в онзи момент осъзнах какво съм изпитал в деня на раждането му. Ужас. Не просто страх. Студ, пълен ужас. Може да те е страх от болест, от старостта и смъртта. Но нищо не може да се сравни с онова камъче от ужас, което се появи в корема ми, докато гледах след отдалечаващия се автобус. Разбираш ли ме?

Лари кимна.

— Мисля, че да.

— Тогава, в онзи момент разбрах, че въпреки всичките ми усилия, с него може да се случи нещо лошо. Нямаше винаги да съм до него, за да поема удара. Постоянно мислех за това. С всички ни е така, предполагам. Но когато се случи, когато… — Той замълча и най-после погледна Лари Гандъл. — Все още се опитвам да го върна — каза Грифин. — Опитвам се да се спазаря с Господ, да му предложа всичко, само някак да съживи Брандън. Това не е възможно, разбира се. Ясно ми е. Но сега ти идваш тук и ми казваш, че докато синът ми, целият ми свят гние в земята… тя е жива. — Той заклати глава. — Не мога да го понеса, Лари. Разбираш ли?

— Да.

— Веднъж не успях да го защитя. Втори път няма да допусна провал.

Грифин Скоуп отново се обърна към градината и отпи от чашата си. Лари Гандъл разбра. Той се изправи и потъна в нощта.

 

 

В десет часа Карлсън застана пред вратата на Гуудхарт Роуд 28. Не го притесняваше късният час. На долния етаж светеше и премигваха отблясъци от телевизор, ала дори цялата къща да тънеше в мрак, той си имаше по-важни тревоги от нечий спокоен сън.

Тъкмо се канеше да натисне звънеца, когато вратата се отвори. На прага застана Хойт Паркър. За миг двамата се спогледаха като боксьори в центъра на ринга, докато реферът повтаря безсмислени предупреждения за ниски удари и бой по време на почивката.

Карлсън не чака гонга.

— Дъщеря ви взимаше ли наркотици?

Хойт Паркър прие удара, без да мигне.

— Защо питате?

— Може ли да вляза?

— Жена ми спи — отвърна той, излезе навън и затвори вратата след себе си. — Имате ли нещо против да поговорим тук?

— Както желаете.

Хойт скръсти ръце и леко запружинира на пръсти. Беше едър мъж с дънки и тениска, която плътно бе обхващала тялото му, преди да свали пет-шест килограма. Карлсън знаеше, че е ветеран в полицията. Хитрите клопки и фините маневри нямаше да подействат.

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

— Ще ми кажете ли защо питате? — контрира Хойт.

Карлсън реши да промени тактиката.

— Защо сте взели снимките от доклада за аутопсията на дъщеря си?

— Какво ви кара да смятате, че съм ги взел? — Нямаше гняв, нямаше фалшиво отричане.

— Днес прегледах доклада.

— Защо?

— Моля?

— Дъщеря ми е мъртва от осем години. Убиецът й е в затвора. И все пак днес решавате да прегледате доклада за аутопсията й. Искам да знам защо.

Така нямаше да стигнат доникъде. Карлсън реши да свали леко гарда си, да остави съперника си да атакува и да види какво ще се случи.

— Вчера зет ви е бил в окръжната морга. Поискал да види доклада за аутопсията на жена си. Надявах се да открия причината.

— Видял ли е доклада?

— Не — отвърна Карлсън. — Знаете ли защо толкова много е искал да го види?

— Нямам представа.

— Но изглеждате обезпокоен.

— Също като вас намирам поведението му за подозрително.

— Нещо повече. Искахте да знаете дали наистина го е получил. Защо?

Хойт сви рамене.

— Ще ми кажете ли какво сте направили със снимките?

— Не знам за какво говорите — спокойно отвърна Хойт.

— Освен вас никой друг не е взимал доклада.

— И какво доказва това?

— Имаше ли снимки, когато взехте доклада?

Очите на Хойт проблеснаха, но отговорът му се забави малко.

— Да — накрая каза той. — Имаше.

Карлсън не успя да скрие усмивката си.

— Правилен отговор. — Това бе капан и Хойт го беше избегнал. — Защото ако бяхте отговорили отрицателно, щях да се запитам защо не сте съобщили за отсъствието им, нали?

— Вие сте подозрителен човек, агент Карлсън.

— Аха. Някакви предположения къде може да са тези снимки?

— Сигурно по погрешка са преместени в друг доклад.

— Да бе, естествено. Това изглежда не ви разстройва особено.

— Дъщеря ми е мъртва. Случаят е приключен. От какво да се разстройвам?

Губеше си времето. А може би не. Карлсън не получаваше много информация, но поведението на Хойт беше изключително показателно.

— Значи все още смятате, че Келъртън е убил дъщеря ви, така ли?

— Несъмнено.

Агентът повдигна плика.

— Въпреки че сте чели доклада за аутопсията ли?

— Да.

— Фактът, че повечето рани са нанесени след настъпване на смъртта, не ви ли безпокои?

— Успокоява ме — отвърна Паркър. — Дъщеря ми е страдала по-малко.

— Нямах това предвид. Става дума за уликите срещу Келъртън.

— Не виждам нищо в доклада, което да го оневинява.

— Това убийство не се връзва с другите.

— Не съм съгласен — възрази Хойт. — Не се връзва силата на дъщеря ми.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Знам, че Келъртън се е наслаждавал, като е измъчвал жертвите си. Знам също, че обикновено ги е жигосвал приживе. Но според нас Елизабет се е опитала да избяга или поне се е съпротивлявала. И го е принудила да я убие. Това обяснява раните по дланите й. Това обяснява посмъртното жигосване.

— Ясно. — Карлсън се изненада. Отговорът бе логичен — адски логичен. Дори най-слабите жертви могат да причинят много неприятности. Тази версия напълно обясняваше всички очевидни противоречия. Но имаше още неизяснени въпроси. — Тогава как ще обясните токсикологичния доклад?

— Няма значение. Все едно да питате жертва на изнасилване за сексуалните й предпочитания. Няма значение дали дъщеря ми е била пълна въздържателка или наркоманка.

— И все пак?

— Няма значение — повтори Паркър.

— В разследването на убийство е важно всичко. Знаете го.

Хойт пристъпи към него.

— Внимавайте — каза той.

— Заплашвате ли ме?

— Ни най-малко. Просто ви предупреждавам да не бързате за втори път да превърнете дъщеря ми в жертва.

Двамата стояха един срещу друг. Беше прозвучал финалният гонг. Сега чакаха решението, което нямаше да задоволи нито единия, нито другия.

— Ако сме свършили… — каза Хойт.

Карлсън кимна и отстъпи назад. Паркър протегна ръка към бравата.

— Хойт?

Той се обърна.

— За да няма недоразумения — каза агентът. — Не вярвам на нито една ваша дума. Наясно ли сме?

— Напълно.