Харлан Коубън
Не казвай на никого (46)

45

Отбихме от магистралата. Броят на уличните лампи постепенно намаляваше и накрая единственото осветление идваше от автомобилните фарове. Хойт се пресегна към задната седалка и взе светлокафяв плик.

— Тук е, Бек. Всичко.

— Какво е това?

— Уликите на баща ти срещу Брандън. И на Елизабет.

За миг се озадачих. Той бе разполагал с тях през цялото време. После се зачудих. Колата. Защо беше седял в колата?

— Къде са копията? — попитах аз.

Хойт се ухили.

— Няма. Всичко е тук.

— Все още не разбирам.

— Ще разбереш, Дейвид. Съжалявам, обаче сега ти си моята изкупителна жертва. Няма друг начин.

— Скоуп няма да ти повярва.

— О, ще ми повярва. Ти сам каза — от много отдавна работя за него. Знам какво иска да чуе. Тази нощ всичко ще свърши.

— С моята смърт ли? — попитах аз.

Той не отговори.

— Какво ще обясниш на Елизабет?

— Тя може да ме намрази. Но поне ще е жива.

Пред нас видях задния портал на имението. Край на играта, помислих си. Униформеният пазач ни махна да влезем. Хойт продължаваше да се цели в мен. Потеглихме по отбивката, после без предупреждение той удари спирачки.

И се обърна към мен.

— Носиш ли подслушвателно устройство, Бек?

— Какво? Не.

— Глупости, дай да видя. — Той протегна ръка към гърдите ми. Отдръпнах се. Хойт вдигна пистолета по-високо, наведе се към мен и започна да ме претърсва. После се отпусна назад. — Имаш късмет — презрително каза той.

Продължихме. Въпреки мрака човек можеше да придобие представа за буйната зеленина наоколо. Дърветата се очертаваха на фона на луната и леко се поклащаха, макар че сякаш нямаше вятър. В далечината видях светлинки. Хойт се насочи към тях. Избелял сив надпис ни съобщи, че сме пристигнали в конюшните „Фрийдъм Трейлс“. Паркирахме отляво. Погледнах през прозореца. Не знам много за отглеждането на коне, ала този комплекс бе внушителен. Главната сграда приличаше на хангар и беше достатъчно голяма, за да побере десетина тенискорта. Самите конюшни бяха с V-образна форма и се простираха докъдето ми стигаха очите. В центъра на комплекса бликаше фонтан. Имаше и хиподрум.

Очакваха ни.

— Слизай — заповяда Хойт.

Подчиних се. Звукът от затръшването на вратата отекна в неподвижния въздух. Тъст ми заобиколи от моята страна и притисна дулото към кръста ми. Миризмата ми навя спомени за училищните ни селскостопански практики. Но когато видях четиримата мъже пред мен, двама от които познавах, образите от миналото отлетяха.

Другите двама, които никога не бях срещал, носеха някакви полуавтоматични пушки. И се целеха в нас. Като че ли вече бях започнал да свиквам с оръжия, насочени към мен. Единият от мъжете стоеше най-отдясно до входа на конюшнята. Другите се бяха облегнали на колата, спряла отляво.

Двамата, които познавах, бяха точно под една лампа. Лари Гандъл. И Грифин Скоуп. Хойт ме сръга с пистолета. Докато се приближавахме, видях, че вратата на голямата сграда се отваря.

Навън излезе Ерик У.

Сърцето ми започна да се блъска в гръдния ми кош. Дишането ми силно кънтеше в ушите ми. Краката ми изтръпнаха. Може и да не се плашех от оръжие, ала тялото ми помнеше пръстите на У. Неволно забавих крачка. Азиатецът не ми обърна внимание. Той отиде право при Грифин Скоуп и му подаде нещо.

Когато бяхме на десетина метра от тях, Хойт ме накара да спра.

— Добра новина — извика той.

Всички погледи се насочиха към Грифин Скоуп. Познавах го, разбира се. В края на краищата бях син на негов стар приятел и брат на негова доверена служителка. Подобно на повечето останали, и аз изпитвах страхопочитание към едрия мъж с блясък в очите. Той бе от хората, които човек иска да го забележат — близък другар, притежаващ рядката способност да балансира по въжето между приятеля и началника. Такава комбинация не се срещаше често. Когато станеше приятел, шефът изгубваше уважението. Или приятелят предизвикваше неприязън, когато внезапно трябваше да стане шеф. Това не беше проблем за кипящия от енергия Грифин Скоуп. Той винаги знаеше как да ръководи.

Грифин Скоуп се озадачи.

— Каква добра новина, Хойт?

Тъст ми опита да се усмихне.

— Много добра, струва ми се.

— Чудесно — отвърна Скоуп. Той погледна У. Азиатецът кимна, ала остана на мястото си. — Е, каква е тази добра новина, Хойт? Нямам търпение да я чуя.

Хойт се прокашля.

— На първо място, искам да разберете, че никога не съм искал да ви навредя. Всъщност направих всичко възможно да не излезе наяве нищо уличаващо. Но също трябваше да спася дъщеря си. Разбирате го, нали?

Над лицето на Скоуп се спусна сянка.

— Дали разбирам желанието да защитиш едно дете ли? — с тих и дълбок глас попита той. — Да, Хойт, струва ми се, че го разбирам.

В далечината изцвили кон. И отново се възцари пълна тишина. Тъст ми облиза устни и вдигна светлокафявия плик.

— Какво е това, Хойт?

— Всичко — отвърна той. — Снимки, показания, записи. Всички улики на дъщеря ми и Стивън Бек срещу вашия син.

— Има ли копия?

— Само едно.

— Къде?

— На сигурно място. При адвокат. Ако до един час не му се обадя и не му съобщя кода, той ще ги предаде където трябва. Това не е заплаха, господин Скоуп. Никога няма да разкрия нищо. И аз имам много за губене.

— Да — потвърди милиардерът. — Имаш.

— Но сега можете да ни оставите на мира. Ще ви пратя другото копие. Няма нужда да отмъщавате на мен и семейството ми.

Грифин Скоуп погледна Лари Гандъл, после Ерик У. Двете мутри с пушките сякаш се напрегнаха.

— Ами сина ми, Хойт? Някой го застреля като куче. Да не би да очакваш да го забравя просто ей така?

— Елизабет не го е извършила — отвърна Хойт.

Скоуп присви очи в изражение, което трябваше да говори за сериозен интерес, но ми се стори, че долавям още нещо, нещо близко до объркване.

— Кажи ми, моля те, тогава кой го е извършил?

Чух Хойт тежко да преглътва. Той се обърна към мен.

— Дейвид Бек.

Не се изненадах. Не се и ядосах.

— Той уби сина ти — бързо продължи Хойт. — Откри какво става и му отмъсти.

Милиардерът престорено започна да ахка и да притиска длан към гърдите си. Накрая ме погледна. У и Гандъл също. Скоуп срещна очите ми и попита:

— Какво ще кажете в своя защита, доктор Бек?

Замислих се.

— Има ли някакъв смисъл да кажа, че той лъже?

Скоуп не ми отговори директно. Той отново хвърли поглед към азиатеца.

— Донеси ми онзи плик, моля те.

У имаше походка на пантера. Той се запъти към нас, усмихна ми се и някои от мускулите ми инстинктивно се свиха. Младежът спря пред Хойт и протегна ръка. Тъст ми му подаде плика. Ерик У го взе и с другата си ръка — никога не съм виждал човек да се движи толкова бързо — грабна пистолета му, сякаш го взимаше от дете, и го запратя далеч зад себе си.

— Какво… — понечи да попита Хойт.

Азиатецът заби юмрука си дълбоко в слънчевия му сплит. Той се свлече на колене. Всички стояхме и гледахме, докато падаше на четири крака и повръщаше. У бавно го заобиколи и го изрита точно в гърдите. Чух нещо да изхрущява. Хойт се претърколи по гръб и запремигва с разперени ръце и крака.

Грифин Скоуп се приближи и му се усмихна. После вдигна нещо във въздуха. Присвих очи, за да го видя. Нещо малко и черно.

Тъст ми вдигна поглед и изхрачи кръв.

— Не разбирам — успя да изхрипти той.

Вече бях разбрал какво държи Скоуп. Малък касетофон. Той натисна един от бутоните. Първо чух своя глас, после този на Хойт:

— Елизабет не е убила Брандън Скоуп.

— Знам. Аз го убих.

Скоуп изключи касетофона. Всички мълчаха. Милиардерът гневно гледаше тъст ми. И тогава осъзнах нещо. Щом бе знаел, че подслушват дома му, Хойт Паркър трябваше да е подозирал, че най-вероятно същото се отнася за колата му. Ето защо беше напуснал къщата, когато ни бе забелязал в задния двор. Ето защо ме беше изчакал в буика си. Ето защо ме бе прекъснал, когато бях казал, че Елизабет не е убила Брандън Скоуп. Ето защо беше признал убийството на място, което се подслушваше. Осъзнах и че когато ме е претърсвал, всъщност е напипал устройството, поставено на гърдите ми от Карлсън, че е искал да е сигурен, че федералните ще чуят всичко и че Скоуп няма да си направи труда да ме обискира. Осъзнах, че Хойт Паркър поема удара, че макар да е извършил много ужасни неща, макар да е предал баща ми, тази измама е последният му шанс за изкупление, че накрая именно той, а не аз, ще се жертва, за да спаси всички ни. Осъзнах, че за да успее планът му, тъст ми трябва да направи още нещо. Затова отстъпих настрани. И докато хеликоптерите на ФБР се спускаха към нас, докато Карлсън заповядваше по мегафона си никой да не мърда, видях как Хойт Паркър протяга ръка към кобура на глезена си, вади пистолет и три пъти стреля в Грифин Скоуп. После насочи оръжието срещу себе си.

— Не! — извиках аз, ала последният изстрел заглуши гласа ми.